Алън Фолсъм
Претендентът (3)

2

Реймънд беше задрямал, когато пътниците се качиха. Отначало си беше помислил, че са само двама — възрастният мъж с очилата с дебели стъкла и несигурните крачки и тъмнокосият млад мъж с джинси и яке, който носеше малка спортна чанта. Възрастният мъж беше седнал до прозореца от другата страна на пътеката; младият мъж го беше подминал и беше оставил чантата си на мястото за багаж десетина реда по-назад във вагона. Тогава се беше качил и последният пътник. Беше слаб и жилав, около четирийсетгодишен, облечен със спортно сако и джинси. Беше подал билета си на кондуктора, за да го продупчи, после беше седнал до самата врата.

При обичайни обстоятелства Реймънд не би му обърнал внимание, но обстоятелствата не бяха обичайни. Преди по-малко от трийсет и шест часа беше убил двама души с огнестрелно оръжие в пробната на едно шивашко ателие на Пиърсън Стрийт в Чикаго и почти веднага се беше качил на експреса за Лос Анджелис.

Не беше планирал пътуване с влак, но заради снежната буря летищата в Чикаго бяха затворени и той беше принуден да вземе влака, вместо да лети директно за Лос Анджелис. Забавянето беше неприятно, но той не беше имал друг избор, а и оттогава всичко вървеше без произшествия, поне докато не спряха в Барстоу и не се качиха двамата мъже.

Разбира се, можеше и да са просто обикновени хора, които хващат ранния влак сутринта, за да отидат на работа в Лос Анджелис, но не му се струваше много вероятно. Нямаше как да не забележи езика на тялото им — начина, по който се движеха и заеха места от двете му страни, единият до пътеката точно до изхода, а другият — в мрака зад него. Практически го бяха затворили в капан, защото не можеше да избяга в една от двете посоки, без да се натъкне на някой от тях.

Реймънд си пое дъх и погледна едрия червендалест мъж с измачканото сако, който дремеше до него на мястото си до прозореца. Казваше се Франк Милър, беше на четирийсет години, с наднормено тегло, разведен, занимаваше се с търговия с канцеларски материали, беше родом от Лос Анджелис, носеше перука и мразеше самолетите. Отсреща на тясната масичка бяха Бил и Вивиън Удс от Мадисън, щата Уисконсин, на петдесет и няколко години, женени, които отиваха на почивка в Калифорния и в момента спяха на седалките си. Бяха се сприятелили почти веднага след тръгването от Чикаго, когато Милър го доближи, докато пиеше кафе във вагон-ресторанта, и го попита дали не иска да се присъедини към тях, за да оформят четворка за покер. Това беше идеално за Реймънд и той се съгласи без колебание, защото така щеше да се слее с останалите пътници и ако някой случайно го беше забелязал да излиза от шивашкото ателие и полицията вече беше пуснала за издирване човек с неговата външност, който пътува сам — макар че Реймънд много се съмняваше в това, — щяха да го подминат.

Някъде отдалеч се чуха две дълги изсвирвания на локомотива. Няколко секунди по-късно — още едно. Реймънд погледна към началото на вагона. Жилавият мъж на седалката до пътеката седеше неподвижно, с отметната назад глава, сякаш и той дремеше като почти всички останали пътници.

Снежната буря и пътуването с влака, предизвикано от нея, бяха предостатъчно неприятни сами по себе си — поредната слаба брънка в старателно планираната верига от действия, която се беше разкъсала. През последните четири дни беше обиколил Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго, като беше пристигнал в последния град през Далас. И в Сан Франциско, и в Мексико Сити се беше опитал да се добере до жизненоважна информация, не беше успял, беше убил замесения или замесените в случая и беше продължил пътя си без никакво забавяне. Същият влудяващ неуспех го беше преследвал и в Чикаго. Не успя да изтръгне никаква информация на мястото, където я търсеше. Затова трябваше да продължи към последната си планирана спирка на този континент, Лос Анджелис или по-точно Бевърли Хилс. За там вече беше сигурен, че безпроблемно ще събере нужната му информация, преди да убие човека, който я носеше. Единственият проблем беше времето. Днес беше вторник, дванайсети март. Заради снежната буря вече закъсняваше с повече от цяло денонощие от старателно изработения си график, според който дори при нововъзникналите обстоятелства нямаше как да не пристигне в Лондон най-късно на обяд следващия ден. И въпреки че всичко това го изнервяше, той отлично съзнаваше, че нещата само са забавили ход, но иначе всичко е наред. Единственото, от което имаше нужда, бе следващите няколко часа да минат без произшествия. Но сега вече не беше сигурен дали ще стане точно така.

Реймънд предпазливо се облегна и хвърли око на куфарчето си в отделението за багаж над седалката. Вътре имаше американски паспорт, самолетен билет за Лондон в първа класа на „Бритиш Еъруейс“, автоматичния пистолет „Щурм Рюгер“ 40-и калибър, който беше използвал за убийствата в Чикаго, и два допълнителни пълнителя с по единайсет патрона всеки. Беше проявил невероятна дързост, като беше минал с тях покрай острите погледи на антитерористичните поделения, които патрулираха в жп гарата, и се беше качил въоръжен на влака за Чикаго, но сега се чудеше дали трябваше да ги носи. Пистолетите, които беше използвал за убийствата в Сан Франциско и Мексико Сити, бяха изпратени с обикновени колети до пощенските кутии под наем, които беше предплатил в различни клонове на компанията „Мейлбоксес Инк.“. В Сан Франциско беше прибрал пистолета от пощенската кутия, беше го използвал и после го беше изхвърлил в залива заедно с трупа на човека, когото беше убил. В Мексико Сити бяха загубили колета му и се наложи да чака почти цял час, докато повикат управителя и най-сетне го намерят. Беше изпратил и трети пистолет в пощенската кутия на клона на „Мейлбоксес Инк.“ в Бевърли Хилс, но тъй като графикът му вече беше разтеглен до скъсване заради принудителното пътуване с влака, а проблемът в Мексико Сити не му даваше мира, беше решил да рискува и да задържи пистолета със себе си, за да не се случи още някой гаф, който да забави отпътуването му за Лондон.

Отново се разнесе писъкът на локомотивната свирка и Реймънд пак погледна към човека, който дремеше до изхода. Изгледа го продължително, после вдигна очи към куфарчето над главата си и реши да поеме този риск. Просто да стане, да свали куфарчето и да го отвори, все едно му трябва нещо отвътре. После, в полумрака на вагона, внимателно да прибере пистолета под пуловера си и да върне куфарчето на мястото му. И вече се канеше да го направи, когато забеляза, че Вивиън Удс го наблюдава. Когато я погледна, тя му се усмихна. Не беше усмивка от добро възпитание или пък поздрав към съседния пътник, който също се е събудил рано сутринта — усмивката й изразяваше сексуално желание и му беше съвсем добре позната. Реймънд беше на трийсет и три години, строен, мускулест и красив като рок звезда, с руса коса и големи синьо-зелени очи, които подчертаваха деликатните му, почти аристократични черти. Говореше тихо и демонстрираше безупречно възпитание. За жените, независимо на каква възраст, тази комбинация от качества беше убийствена. Те често го гледаха със същото съсредоточено желание, което струеше от Вивиън Удс точно в този момент, все едно бяха готови да зарежат всичко и да побягнат с него, накъдето им видят очите. И когато стигнат там, да изпълняват всичките му прищевки.

Реймънд леко се усмихна в отговор и затвори очи, сякаш се готвеше да заспи, но осъзнаваше, че тя няма да откъсне поглед от него. Това го ласкаеше, разбира се, но точно в този момент вниманието й беше ужасно неподходящо, защото заради нея не можеше да се изправи и да си вземе пистолета.