Алън Фолсъм
Претендентът (57)

57

Четвъртък, 14 март, Бевърли Хилс, 4:40 сутринта

Реймънд се приведе над компютъра в малкия кабинет на Алфред Нойс. Беше получил кодирано съобщение от Жак Бертран. Преводът гласеше: „Документите се изготвят в Насау на Бахамите. Самолетът е уреден. Очаквай потвърждение.“

Това беше всичко. При предишното му обаждане баронесата го беше предупредила, че изготвянето на фалшив паспорт и предаването му на пилота, който да му го донесе, ще отнеме време. Реймънд беше наредил на Бертран да прекъсне цялата операция, след като му беше съобщил, че се отказва от първоначалния план и пътува за Франкфурт. Така че сега се беше наложило да започнат целия процес отново. Не беше по ничия вина, просто така се бяха стекли обстоятелствата.

Всъщност не, имаше друго обяснение.

Бог продължаваше да го изпитва.

Санаториум „Св. Франсис“, 8:00 сутринта

Джон Барън гледаше белия лист. После над него се появи ръка с червено по върховете на пръстите, която нарисува голям ален кръг. В средата му се появи едно око, второ, триъгълен нос. Най-сетне и устата, извита надолу в тъжна гримаса, която превърна целия портрет в маска на трагичен актьор.

— Добре съм — каза само с устни Барън.

Опита се да се усмихне, после се извърна от мястото, където Ребека рисуваше с пръсти, и отиде до един отворен прозорец.

Дъждът от предишната вечер беше истинска божия благодат, която беше превърнала Лос Анджелис в чисто и красиво място, искрящо под утринното слънце. Но чистотата и блясъкът бяха просто прикритие за истината, която сякаш беше илюстрирала Ребека — твърде много хора загинаха през тази нощ и Джон Барън трябваше да направи нещо по този въпрос.

Той се стресна, когато някой го докосна по ръката, и се обърна. До него стоеше Ребека и бършеше боята от пръстите си с хавлиена кърпа. Когато свърши, взе ръцете му в своите и се взря в него. Тъмните й очи отразяваха всичко, което чувстваше самият той — гняв, болка, загуба. Джон знаеше, че тя се опитва да го разбере и е още по-разтревожена от факта, че не може да го сподели с него.

— Всичко е наред — прошепна той и я прегърна. — Всичко е наред. Всичко е наред.

Паркър Сентър, 8:30 сутринта

Дан Форд беше в първия ред на журналистите с техните камери и микрофони, докато кметът на Лос Анджелис четеше официалното си съобщение.

— Днес жителите на Лос Анджелис ще скърбят за загубата на командир Арнълд Макклачи, когото всички познаваха като Ред. Той би казал за себе си, че не е герой, а просто ченге, но направи най-висшата саможертва, на която е способен един офицер от полицията…

Последните думи заседнаха на гърлото на кмета и той спря да говори за момент. После се стегна и продължи, като съобщи, че губернаторът на Калифорния е наредил знамената да бъдат спуснати наполовина в цялата столица на щата в знак на траур за Макклачи.

— Освен това — каза кметът — според завещанието на командира няма да има погребение с почести. Само малко събиране в тесен кръг в неговия дом. Както всички знаете, Ред мразеше преструвките и не обичаше да застава пред публика.

Той леко се усмихна, но никой не се засмя. После кметът подаде микрофона на началника на полицията Луис Харуд.

Тържественото настроение изведнъж стана делово и строго. Харуд съобщи, че в изпълнение на неговите заповеди членовете на Отряд 5–2 няма да дават изявления пред медиите. Точка. Те работят денонощно, за да заловят Реймънд Оливър Торн. Точка. Всички въпроси към тях трябва да преминават през офицера за връзки с обществеността от полицейското управление в Лос Анджелис. Точка и край на съобщението.

Хората от местните медии, които постоянно работеха с полицията, го разбраха веднага. Останалите, които към този момент вече наброяваха стотина души — и продължаваха да се увеличават с пристигането на международните екипи, — се почувстваха изолирани от центъра на събитията в една гигантска, непрекъснато разрастваща се драма. И наистина беше така. Освен че искаше да покаже уважение към личния живот и скръбта на хората от 5–2, самото полицейско управление беше бясно заради начина, по който медиите започваха да представят цялата история.

Самият Ред Макклачи беше убит, бяха загинали петима полицейски служители и двама цивилни, а убиецът все още беше на свобода. В резултат на това името на Отряд 5–2 като едно от най-елитните полицейски формирования в страната беше споменавано в статиите и репортажите във все по-иронична, дори подигравателна светлина. Само за една нощ престъпленията на Реймънд бяха върнали на Града на ангелите ореола му от времето на Дивия запад. Хладнокръвният убиец мигновено се беше превърнал в любимец на таблоидите — дързък престъпник с прякор „Избухливия Рей“, чиито подвизи бяха разгласявани по целия свят.

Реймънд Оливър Торн — с неговото неизвестно минало и очевидна безскрупулност — се беше превърнал в модерна версия на легендарните престъпници Джон Дилинджър и Били Хлапето. Беше млад, красив, безстрашен и безмилостен, измъкваше се със стрелба и от най-опасните капани и постоянно надхитряваше властта. А най-хубавото за медиите беше, че убиецът все още е на свобода, и колкото по-дълго продължаваше това положение, толкова повече щяха да се покачват рейтингите на новините и тиражите на всекидневниците.

Полицейското управление в Лос Анджелис беше твърдо решено да сложи край на този цирк, особено сега, когато всеки от стотиците журналисти искаше интервю с някой от членовете на отряда. Началниците им бяха решили, че най-простото решение е да ги държат далеч от медиите. И точно това бяха направили.

Единственото изключение беше Дан Форд. В ПУЛА знаеха, че могат да му се доверят не само да отразява истината, но и да си държи езика зад зъбите, макар че знаеше неща, от които на таблоидните журналисти щяха да им потекат лигите. Но той ги пазеше за себе си, за да не пречи на разследването. Дан Форд например знаеше за балистичната експертиза, която свързваше Реймънд с убийствата в Чикаго. И за продължаващото разследване на убийствата в Сан Франциско и Мексико Сити. Както и че след обаждането на Халидей, което потвърждаваше връзката с убийствата в Чикаго, Джон Барън веднага се беше свързал с детектива, който разследваше случая на Пиърсън Стрийт. Дан Форд знаеше всички тези неща, но не ги споделяше с никого и точно затова полицията в Лос Анджелис му се доверяваше.