Алън Фолсъм
Претендентът (206)

32

Нощен влак №2 — „Красная стрела“, 6:25 сутринта

Коваленко отпи от чашата чай и погледна през прозореца навън, където бледата светлина на утрото обливаше студения, сив провинциален пейзаж. Всичко беше покрито с гори, между които проблясваше вода — реки, потоци, езера и канали. Тук-там все още се виждаха заснежени места.

— Мислех си за твоя приятел детектив Халидей.

Коваленко отново се обърна към малкото купе, където Мартин също отпиваше от чаша чай. За това се грижеше служителят от вагон-ресторанта на влака, в чиито задължения влизаше и да поддържа самовара във всеки вагон, така че пътниците постоянно да разполагат с гореща вода за напитки.

— Казах, че го познавам — отвърна тихо Мартин. — Не съм казал, че ми е приятел.

Коваленко отново го притискаше както преди в Швейцария. Но защо? И защо точно сега?

— Както и да го наричаш, товарищ, той беше забележителен човек.

— Какво имаш предвид?

— След като го убиха, му направиха аутопсия. Имал е рак на панкреаса. Оставали са му един, най-много два месеца живот. Но е дошъл чак в Париж, с платен билет и за Буенос Айрес, само за да продължи да разследва Алфред Нойс и да не изгуби следата на Реймънд Торн.

— Приемаше работата лично.

— Но коя работа точно?

Мартин поклати глава.

— Не те разбирам.

— Прочутият Отряд пет-две, товарищ. Той е бил в него много преди някой да е чувал за Реймънд Торн. Командирът му Арнолд Макклачи е бил велик човек, нали?

— Не знам.

— Познаваше ли го?

— Макклачи?

— Да — отвърна Коваленко, без да откъсва очи от него.

Мартин се поколеба, но само за миг, защото не искаше да оставя руснака с впечатление, че не знае какво да отговори.

— Виждали сме се веднъж.

— Как ти се стори?

— Висок и очукан от живота, сякаш е опитал от всичко.

— И въпреки това Реймънд, нашият царевич е успял да го убие.

Мартин кимна.

Коваленко продължи да го гледа още няколко секунди, после смени темата.

— Както и да е, във всеки случай Халидей очевидно е приемал работата си в отряда много лично. Дори след като отрядът е бил разпуснат и той вече не е работел в полицията, е продължил да я приема толкова сериозно, че е посветил последните си усилия на нея. Питам се дали бих го направил аз самият или пък някой друг, когото познавам. Ти как мислиш, товарищ?

— Аз съм студент, който се учи как да сади градини. Ландшафтните архитекти обикновено не работят при такива условия.

— Освен ако не се опитват да освободят сестра си от някой луд.

Мартин отпи от чая си и се облегна. Сега беше негов ред да огледа Коваленко изпитателно.

— За кого точно работиш? — попита накрая.

Коваленко се ухили.

— За Министерството на правосъдието, ти как мислиш?

— Не, товарищ, за кого работиш наистина?

Коваленко отново се ухили.

— Ходя на работа, вземам си заплатата и се опитвам да не задавам прекалено много въпроси. Това само ме вкарва в беля.

Мартин отново отпи от чая си и погледна навън. Далеч напред видя локомотива „Шкода“, който поведе влака по един остър завой, а тракането на колелата по релсите стана още по-забележимо поради по-малката скорост. После релсите се изправиха и влакът отново набра скорост. Беше шест и четирийсет и пет — час и петнайсет минути, преди да пристигнат в Санкт Петербург.

— Товарищ — каза Коваленко и поглади брадата си.

— Какво? — погледна го объркан Мартин.

— След като царевич разбере, че не си в хотела, той ще започне да те търси навсякъде. От паспортен контрол ще потвърдят, че си влязъл в страната. Той ще пусне хора да те издирват. А те ще се оглеждат за човек, който прилича на снимката ти от визата.

— Но те ще търсят само в Москва.

— Дали? — каза Коваленко и отново поглади брадата си.

— Смяташ, че трябва да се избръсна?

— И да се подстрижеш.