Алън Фолсъм
Претендентът (88)

8

Хотел „Холидей Ин“, Хампстед, понеделник, 1 април, 11:35 вечерта

Никълъс Мартин седеше на леглото, подпрян на възглавницата си, и се вслушваше в уличното движение. Градът не спеше.

Къщата на Ъксбридж Стрийт. Обри Колинсън и реактивният самолет. Чартърният полет, който е платен цели два пъти — огромен разход за някого. Руското посолство. Бар „Пенритс“, „И. М.“ и руският клуб. Седми април в Москва не е нищо повече от дата. Никаква нова информация. Не научих нищо.

По-рано следобед си беше купил бележник от магазинчето за сувенири на хотела и сега записа първите си наблюдения.

Наистина не беше научил нищо ново — идеята да попита бояджията за Обри Колинсън си беше чиста проба изстрел в тъмното — но не можеше да игнорира следите, точно както и шума от уличното движение. Нито пък присъствието на Джийн Върмиър. Мартин знаеше, че има голяма вероятност детективът от Лос Анджелис вече да е разговарял по телефона с русия барман, който да му е разказал, че човек с неговата външност е идвал по-рано в бара и е питал за някакъв „И. М.“ Бил американец, казвал се Мартин.

А ако това наистина се беше случило, нямаше никакво място за съмнение, че Върмиър веднага се е заел с издирването, като е използвал връзките си със Скотланд Ярд, за да претърсят всички хотели в Лондон. И колко време щеше да мине, преди да се обадят в неговия хотел и да разберат, че в него се е регистрирал американец на име Мартин? Вместо да се чуди излишно дали това наистина е неговият човек, Върмиър просто щеше да дойде и да започне да блъска по вратата, докато му отворят.

Мартин се обърна настрани и се опита да забрави за случката. Май изобщо не биваше да ходи в бар „Пенритс“. Дори Върмиър да не беше търсил него самия, все пак беше разпитвал за „И. М.“. Дори само това беше достатъчно за извода, че в ПУЛА все пак не бяха приключили случая „Реймънд“, както се опитваха да убедят общественото мнение. По-рано Мартин се беше притеснявал, че ако продължават да работят по него, пътищата им рано или късно ще се пресекат и точно така беше станало. Беше късмет, че Върмиър не го беше забелязал, значи сериозно трябваше да се замисли за положението си. Двамата с Ребека бяха пристигнали благополучно в Лондон и имаха благословената възможност да започнат нов живот. Мартин просто трябваше да осъзнае, че не може да си позволи лукса, ако това беше удачна дума в случая, да се подаде на изкушението и да позволи на пристрастяването си да го повлече обратно към играта на котка и мишка. За свое собствено добро и за доброто на Ребека трябваше да си обещае да забрави за Реймънд и всичко, свързано с него. Молеше се Върмиър да не е разпитал русия барман за него, а барманът да не беше чул как го нарича Клемънтайн Симпсън.

Той погледна часовника до леглото.

11:59 вечерта.

Отвън мина линейка — воят на сирената й бързо се усили, а после също така бързо утихна. Шумът на уличното движение се върна, а после от коридора се чу бурният спор между някакви други гости на хотела. Нима Лондон никога не заспиваше?

Минаха минута-две. Кой знае защо, той си спомни за истинския Никълъс Мартин. И историята, свързана с него.

Десет дни по-рано, на 22 март, петък — в същия ден, в който се проведе импозантното служебно погребение на детективите от Отряд 5–2 Полчак, Лий и Валпарайсо, — Мартин, който тогава се казваше Джон Барън и използваше бастун, тъй като десният крак все още го болеше твърде силно, се качи на един самолет от Лос Анджелис за Бостън. Оттам се прекачи на друг самолет за Монпелие, щата Върмонт, където остана да пренощува.

Рано на следващата сутрин той взе кола под наем и отиде в малкото селце Коулс Корнър, където имаше уговорена среща с Хайръм От — добродушен, едър като мечок, издател и редактор на местния вестник „Линдънвил Обзървър“, който се четеше в селските райони на Северен Върмонт.

— Казваше се Никълъс Мартин — каза Хайръм От, докато вървяха през едно открито поле, по което все още имаше сняг. — Роден е в същата година и месец като теб, но това сигурно го знаеш.

— Да — кимна Джон Барън, като внимателно се подпираше на бастуна по неравната земя.

Срещата му с Хайръм От беше уредена от Дан Форд, който броени дни след престрелката в депото беше повишен (или, както се изразяваше самият той, заради близкото си приятелство с Джон Барън, „експедитивно евакуиран“) до позицията на постоянен кореспондент във вашингтонската редакция на „Лос Анджелис Таймс“. Двамата със съпругата му Надин изведнъж се оказаха настанени в тристаен апартамент на брега на река Потомак, а самата Надин се почувства у дома си в този град, който значително повече приличаше на родния й Париж. Тя бързо си намери работа като преподавателка по френски в езиково училище за възрастни, а мъжът й се зае с отразяването на вътрешната политика.

И все пак, въпреки целия хаос по преместването, заради който на Форд му се налагаше да работи по осемнайсет часа на ден, никой не му беше взел нито бележника с телефоните, нито връзките като репортер, нито студентските приятелства от Журналистическия факултет на Северозападния университет.

За да изчезне напълно, Джон Барън трябваше да се превърне в някой друг. По-рано това нямаше да го затрудни. В недалечното минало можеше и сам да отиде на някой от десетината адреса в Лос Анджелис, където за броени минути да се сдобие с нова самоличност на цена от няколкостотин долара за пълния комплект от свидетелство за раждане, социална осигуровка и шофьорска книжка, издадена в Калифорния. Но вече не живееше в онези невинни времена и сега всички представители на властта, от правоохранителните агенции до местните органи на полицията и банките, изграждаха огромни бази данни, за да се справят с проблема с фалшифицирането на лични документи. Ето защо преобразяването му трябваше да бъде възможно най-пълно. Трябваше да намери мъж на приблизително същата възраст, с валидно свидетелство за раждане и социална осигуровка, който обаче беше починал наскоро, а удостоверението за смъртта му все още не беше попълнено. Барън знаеше, че да намери такъв човек, при това в кратки срокове, не е толкова невъзможна задача, колкото чиста проба лудост.

Но Дан Форд не смяташе така. Подобни препятствия просто го амбицираха. Той незабавно пусна огромен брой имейли в цялата страна, в които обясняваше странното си търсене. Търсеше материал за статия с политически подтекст. Темата бяха хора, които са починали наскоро, но по някаква причина все още бяха де юре живи и имената им бяха останали в списъците на някой избирателен район. С други думи, той провеждаше разследване за фалшифициране на изборните гласове.

И тогава се появи Хайръм От, който посред нощ отговори на имейла на Дан Форд. Дали Форд беше чувал за Никълъс Мартин? Не, разбира се. Малко хора бяха чували за него. А дори и те по-скоро го помнеха като Нед Мартин, защото винаги се беше представял така.

Никълъс Мартин бил незаконен син на канадски шофьор на камион и вдовица от Върмонт, който избягал от къщи на четиринайсет години, за да се включи като барабанист в една рок група по време на Националното им турне, и оттогава никой не бил чувал за него. Чак дванайсет години по-късно, когато се върнал в Коулс Корнър, за да види майка си, се разбрало, че се е разболял от рак на панкреаса и му остават броени седмици живот. Когато пристигнал обаче, Никълъс Мартин научил, че и двамата му родители са починали, а майка му е погребана в семейния парцел на фермата. Сам и разорен, той се обърнал за помощ към единствения човек, когото познавал — Хайръм От, заклет ерген и дългогодишен приятел на семейството. От настанил Никълъс в дома си и се опитал да му намери някакво медицинско заведение, където да прекара последните дни от живота си под медицински надзор. Нямало нужда. Никълъс починал в гостната му два дни по-късно. Тъй като освен всичко друго бил и секретар на общината, От изготвил удостоверението за смъртта и погребал Мартин до майка му в семейното гробище.

Но по някаква причина така и не му останало време да изпрати това удостоверение на съответните органи. То вече цял месец се търкаляше в един кашон в кабинета му, когато пристигна имейлът от неговия колега от Северозападния университет Дан Форд. И когато му се обади по телефона, Форд му каза истината — че има много близък приятел, чийто живот зависи от това да се сдобие с нова самоличност. После попита дали От може да си позволи да им помогне. Всеки друг би отговорил твърдо не. Но в конкретната ситуация бяха намесени и друг и фактори. На първо място, Хайръм От имаше бунтарски характер. На второ, малко хора дори в Коулс Корнър си спомняха, че Една Мейфийлд е родила извънбрачно дете преди двайсет и шест години, още по-малко хора знаеха, че някакъв младеж на име Нед Мартин се е върнал в града и е починал, а единствено самият От знаеше, че удостоверението за смъртта му така и не е изпратено. На трето място беше фактът, че в следобеда, преди да умре, Никълъс Мартин беше казал на От, че се срамува, че не е постигнал нищо в живота си, и му се иска да може да направи нещо, с което да помогне на някой друг. Именно последното натежа на везните. Още докато следваха в университета, Форд беше измъкнал Хайръм От от една твърде неприятна и потенциално опасна ситуация, която включваше самия От и приятелката на един особено едър и злобен футболист от аматьорската лига. Хайръм От му дължеше голяма услуга и щеше да я плати по този начин — като преведе Джон Барън през едно поле в Коулс Корнър в един пролетен ден, за да му покаже последния пристан на Никълъс Мартин под опадалите листа на дърветата в малкото семейно гробище.

Колкото до самия Барън, той беше дошъл от признателност, защото искаше лично да благодари на Хайръм От за това, което беше направил за него, и да види с очите си в кого трябва да се превърне, къде е живял човекът с новото му име, какво представляваха градът и жителите му. Имаше и други причини, разбира се. Чувство за вина; уважение към мъртвите; и най-вече желание за самозащита, ако някога някой започнеше да го разпитва за миналото му. Опитваше се да се владее, но беше сигурен, че Хайръм От вижда вътрешната му борба; човек все пак не прави нещо подобно всеки ден. Именно затова не се изненада, когато огромният вестникар изведнъж го стисна в мечешката си прегръдка, а после отстъпи назад и каза:

— Това ще си остане между теб, мен, Дан Форд и Господ. Никой друг никога няма да разбере. Пък и Никълъс щеше да бъде доволен. Така че не му мисли много. Приеми го като подарък от него.

Джон Барън се поколеба, развълнуван и неуверен, после се усмихна.

— Добре, дадено.

— В такъв случай — Хайръм От, изведнъж се ухили чак до ушите и протегна ръка — нека да имам честта да съм първият, който ще се запознае с Никълъс Мартин.

1:15 сутринта

Никълъс Мартин се претърколи на леглото и погледна към вратата. Беше затворена и заключена с веригата. Както цяла вечер. Може би барманът не беше предприел нищо. Може би Джийн Върмиър не беше попитал за него.

1:30 сутринта.

Лондон най-сетне утихна.