Алън Фолсъм
Претендентът (31)

31

Паркър Сентър, 9:48 сутринта

— 1915-а, Хюи Лойд. 1923-та, Джак Хамъл, по прякор „Пръста“; 1928-а, Хенри Грийн.

Джон се беше навел над бюрото в кабинета на Ред, а Макклачи нареждаше пред него няколко черно-бели фотографии, размер 10 на 15 сантиметра. Бяха взети от официални досиета на ПУЛА. Представляваха бездушни, стандартни портрети на умрели престъпници, наредени по масите в моргата с табелки, закачени на палеца на крака. Голи мъртви мъже с дупки от куршуми по тялото, които патолозите бяха напълнили с медицински восък.

— 1933-та, Клайд Тил. 1937-а, Хари Шумейкър. 1948,1957,1964,1972.

Ред започна да чете само годините, докато вадеше нови и нови от зловещите снимки.

— 1985, 1994, 2000, най-скорошните…

После млъкна и сложи последната снимка, направена в моргата на Франк „Уайти“ Донлан.

— До един са престъпници с по няколко убийства, които съдебната система по някакъв начин отново и отново е пускала на свобода.

Ред събра снимките и ги прибра обратно в кафявата папка, откъдето ги беше извадил.

— Ако използваш думата „убийство“ за смъртта на всеки от тези хора, говориш все едно става дума за отнемане на човешки живот. Проблемът с тях е, че нито един не е бил човешко същество. До един са били чудовища, които системата отново и отново е пускала да бродят навън. Същества, които вече са убивали преди и са щели да продължат да го правят.

Ред прекоси стаята и остави папката на бюрото си.

— Така че ето защо го правим, Джон Барън. Не искахме да му дадем нова възможност да убие още някого.

Барън го гледаше втренчено. Значи това беше обяснението за убийството на Донлан. Както и с всички останали, не е било отнемане на човешки живот, а унищожаване на вредител.

— Може би се страхуваш, Джон Барън, че по някакъв начин някой ще научи. Но тази работа продължава вече цял век и все още никой не е разбрал. И знаеш ли защо? Защото не искат да разбират.

— Кои са „те“ в случая?

— Така наречената широка общественост. Това са ситуации, за които дори не искат да си помислят, какво остава да научат за тях. Плащат ни ние да се оправяме с тях.

Барън не откъсваше поглед от него, смаян от простото оправдание за хладнокръвното убийство.

— Значи „ние сме на ход“, така ли? — попита тихо той. — Това е било разрешение за извършване на екзекуцията. Ето защо дори не стана дума да свалим Донлан от влака на някоя от предишните спирки. ПУЛА няма юрисдикция там, така че щеше да се наложи да се обадите на местната полиция, а те никога нямаше да ви оставят да направите този „ход“.

— Точно така — кимна Ред.

— Кой дава разрешението? — попита Барън и усети, че започва да го изпълва гняв.

Той отиде до прозореца и застана в ярката светлина на мартенското слънце, после отново се обърна към Макклачи.

— Началникът на полицията? Кметът? Или вече всичко се пресмята от компютър, който сравнява плюсовете и минусите и решава кой да умре и кой да живее?

Макклачи се поусмихна и Барън изведнъж осъзна, че са го подмамили да изрази истинските си чувства. Точно както го беше подвел и Реймънд.

— Този град е хитър и подъл, Джон. Истинска стара вещица. С времето е открил хиляди различни начини, за да оцелее, и не всички от тях са напълно законни, но до един са крайно необходими. И ти беше подложен на същото, с което работим ние. Беше там, когато се случи. Така се прави вече цели сто години.

Ред седна на ръба на бюрото си.

— И не си мисли, че ти си първият, който се е разстроил. И аз се чувствах по същия начин преди много години. Но специално в онзи ден поне не бяхме принудени незабавно да се справим с втори масов убиец на улицата, както е сега.

Той присви очи.

— Преди да си тръгнеш, искам да ти дам една тема за размисъл. Казвам го на всеки нов член на екипа в деня, в който за пръв път е на ход. Когато дойде при нас, ти положи клетва за доживотна вярност към отряда, което означава, че няма да го напуснеш още дълго време. Започвай да свикваш и не се ядосвай толкова, че да правиш грешки и да забравяш за отговорностите си. А ако все още имаш проблем, си припомни другата половина от клетвата си — че всички проблеми трябва да се решават вътре в отряда. Така се прави от сто години насам и за тези сто години нито един човек не е напуснал. Помисли. И помисли за сестра си, която разчита на теб за всичко. Дори не искам да си представям как ще се почувства, ако престъпиш клетвата си към момчетата и се опиташ да напуснеш.

Барън усети как по врата и гърба му полазват ледени тръпки. Командирът не само го беше принудил да изрази истинските си чувства, но сякаш четеше и мислите му. Едва сега започваше да разбира как Ред Макклачи се е превърнал в легенда. Защо го уважаваха толкова и защо толкова се страхуваха от него. Той не само ръководеше отряда, но го пазеше. Ако се опиташ да си тръгнеш, просто ще те убият.

— На твое място, детектив, бих се върнал на бюрото си и веднага бих завършил доклада си. Докажи ни, че даваш всичко от себе си и че можем да ти вярваме напълно. Така ще можем да забравим за мистър Донлан и да се съсредоточим върху този Реймънд Оливър Торн, с когото си имаме работа.

Макклачи помълча една секунда, през която не откъсваше поглед от Барън. Когато заговори отново, тонът му беше по-мек:

— Разбра ли какво ти казах, детектив?

Барън усети по челото си капки студена пот.

— Да, сър — почти прошепна той в отговор.

— Добре тогава.