Алън Фолсъм
Претендентът (177)

3

„Злодейството“, както го беше нарекла лейди Клем, беше внимателно обмислено и подготвено от Александър Кабрера. И макар че двубоят с Мартин се беше оказал по-труден, отколкото очакваше, в крайна сметка планът му беше проработил и беше довел до задоволителни резултати.

Идеята да използва демонстрантите му беше хрумнала много по-рано като сравнително прост и евтин начин да прикрие смъртта на Мартин. И с едно-единствено телефонно обаждане до радикална европейска антиглобалистка организация той беше привел този план в действие. След като се представи като член на една известна група, наречена Асоциация на радикалните активисти, той съобщи на „колегите“ си, че във вила „Енкрацер“ ще се проведе събиране на високо равнище на политици и бизнесмени. Той им описа сградата и местоположението й, а после уточни с подробности кои хора ще присъстват, как до вилата може да се стигне по една почти неизвестна планинска пътека и дори къде може да се устрои лагер на хълмовете над нея, откъдето активистите ще могат да изненадат богаташите с демонстрация откъм склона и да се присъединят към протестния митинг, който се очакваше на главното шосе сутринта в събота, на осемнайсети — деня след нощната разходка на Кабрера с Мартин. С други думи, той беше разположил демонстрантите точно където му трябваха в нужния момент.

Органите на реда се бяха подготвили за атака от поне трийсет хиляди демонстранти, които да се опитат да проникнат в Давос, и Кабрера не се съмняваше, че шепа хора сред най-ревностните от тях ще се уловят на въдицата му. И излезе прав. Когато една седмица по-късно се обади под друго име и им каза, че е чул за протеста и иска да се присъедини към лагера, се убеди в това. Казаха му, че вече е сформирана малка група. Нямаха нужда от повече хора.

Кабрера дори лично се беше уверил, че са пристигнали, когато долетя с хеликоптера от Нюшател по-рано същия ден заедно с Ребека, баронесата и семейство Ротфелс, и накара пилота да подходи към площадката за кацане до вила „Енкрацер“ откъм планините, вместо над долината на Давос, както се правеше обикновено. Когато минаха над лагера, той преброи пет зимни палатки, скрити между дърветата. Успя само да ги зърне, но това му беше достатъчно да се увери, че планът му е проработил и изкупителните му жертви вече са пристигнали.

Той лично беше направил следите в снега, които водеха към лагера им, в онези вледеняващи, но изпълнени с чувство за триумф мигове, след като Мартин беше паднал от моста. Беше се върнал едва когато бурята се усили и със зачервено лице се беше втурнал към вилата, за да вдигне тревога.

Основната цел на среднощното му изпълнение да поведе отряда за издирване веднага след инцидента беше да се покаже като достоен царевич за народа, но искаше да демонстрира и ужаса си от това, което се беше случило с така скъпия на сърцето му Никълъс Мартин. Единственото му опасение, разбира се, беше, че ще открият Мартин жив, но Кабрера добре знаеше, че шансовете за това клонят към нула. Беше го ранил тежко, а бурното течение на леденостудения планински поток в продължение на цели километри, насечени от стръмни водопади, заедно с бурята и минусовите температури, правеха оцеляването почти невъзможно.

Когато светлината на утрото изгря над планините и той вече беше на топло във вилата, все още с ботуши и парка над разкъсания си смокинг, Кабрера се посъветва с четиримата най-важни хора в живота му, които заедно с много други бяха останали будни цяла нощ, за да очакват резултатите от издирването — президентът Гитинов, негово високопреосвещенство Григорий II, кметът Немов и маршал Головкин.

— Заради това, което се случи — каза им той, — и поради факта, че Никълъс Мартин беше брат на жената, която ще стане следващата царица на Русия, искам да ви помоля да отложим връщането на монархията за по-подходящо време и място.

Нямаше съмнение, че това беше съвсем разумно искане, и те се съгласиха единодушно. Петдесет и две годишният президент Гитинов допълнително го подчерта, като го дръпна встрани, за да му изкаже личното си съчувствие и да го увери, че го разбира напълно.

— Решението е най-добро както за теб, така и за Русия — заяви искрено Гитинов.

Александър знаеше, че този човек беше одобрил връщането на монархията най-вече заради политическото влияние и сила на другите трима — патриарха на Руската православна църква, кмета на Москва и министъра на отбраната на Руската федерация. Въпреки че всеки от тях беше своенравен и властен в своята област, когато се стигнеше до национална политика, те мислеха и действаха като един и когато вземеха решение да повдигнат някой държавен въпрос или да действат по него, влиянието им върху двете камари на руския парламент беше огромно.

Идеята за връщане на монархията беше разпалвала спорове на маса почти още от деня, в който беше убит прадядото на Александър, цар Николай. Но никой не беше повярвал сериозно в нея чак до деня, в който триумвиратът, на базата на лични и общи разсъждения, беше стигнал до извода, че руската държава — възстановена след падането на Съветския съюз — си остава нестабилна и разкъсвана от вътрешни конфликти. Управлявана от раздута бюрократична система, младата демокрация трябваше да се пребори и с тежестта на една икономика, която — макар и да успя да изплати голяма част от външния си дълг и дори да реализира печалба в нефтената индустрия — продължаваше да бъде слаба и несигурна. Руската държава разчиташе за сигурността си на една нископлатена, морално остаряла и обезсърчена армия, а във всяко кътче на страната царяха бедност, насилие и корупция. Това бяха огромни, сложни проблеми, с които според триумвирата настоящето правителство не можеше да се справи.

И когато анализира ситуацията в дълбочина, триумвиратът стигна до извода, че ако Русия иска да си върне мястото на значима, икономически процъфтяваща и влиятелна световна сила, тя се нуждае от стабилизиращ фактор, обществена фигура, която да даде на хората лично и силно чувство за общност, гордост и идентичност. Тази роля можеше да бъде изпълнена успешно единствено от императорската фамилия, която да се върне на руския трон под формата на конституционна монархия — формално управление подобно на британското, което да не притежава действителна власт, но (отново подобно на британското) да бъде помпозно, церемониално и добронамерено до такава степен, че да бъде в състояние бързо и ефикасно да вдъхновява народа. И след като аргументите им за подобно завръщане бяха събрани и официално представени пред парламента, членовете на триумвирата се бяха заели с яростен натиск върху депутатите да ги облекат в законова форма.

Гитинов не можеше да се примири с тази идея. Той гледаше на тримата като на врагове на президентската администрация, а на политическото им влияние — като на неизменна мрачна заплаха за собствената му власт. За него идеята за връщане на монархията беше несполучливо прикриване на собствените им амбиции. Нещо повече, действията им криеха в себе си допълнителна опасност, защото Гитинов знаеше, че с подкрепата си за нов държавен глава, фигурант или не, в някакъв момент те щяха да подкопаят неговата роля в държавата и дори собствената си сила, ако монархът станеше прекалено популярен.

Това съображение придоби много по-голямо значение в светлината на факта, че Китнър беше абдикирал в полза на най-големия си син, което означаваше, че сега президентът Гитинов ще се съревновава в очите на публиката не просто с една коронована особа, но и с човек, който беше млад, изглеждаше добре и притежаваше както невероятна харизма, така и изключително красива годеница. И двамата приличаха на кинозвезди и световните медии с удоволствие щяха да ги издигнат на пиедестал като руския отговор на фамилията Кенеди. Още по-лошо беше, че Александър наистина беше от царски произход — пряк наследник на фамилията Романови с тристагодишната й история и дори най-старите и най-бедните руснаци щяха да го обожават като животрептящото сърце на руската душа.

Гитинов знаеше, че можеше да използва собствената си сериозна власт и влияние, за да обърне гласуването срещу триумвирата, и в крайна сметка вероятно щеше да успее. Но преди да се заеме с това, новината, че в парламента се обсъжда връщането на монархията, беше достигнала до медиите и вече се радваше на широка обществена подкрепа. Да обърне вота срещу нея щеше да му коства огромни усилия и щеше да го представи като човек, който се страхува от връщането на императорската фамилия, защото ще изгуби собствената си власт, а той не можеше да си го позволи. Вместо да се бори, той се беше присъединил към идеята и дори се беше срещнал лично с тримата в резиденцията на Григорий II в Переделкино, недалеч от Москва, където открито и въодушевено я беше приветствал.

Всичко беше политика; съгласието му, идването му в Давос и дори личният му жест да успокои Александър за инцидента в планината. Александър го осъзнаваше, но не го показа — само топло му стисна ръката и с уважение му благодари.

А после, когато си свърши всичката работа, Александър Николаевич Романов, царевич на Русия, просто се качи и си легна — изтощен, но победител.