Алън Фолсъм
Претендентът (63)

63

Риджвю Лейн 210, Лос Анджелис, 8:10 вечерта

Домът на Ред беше скромна къща на един етаж с три спални и това, което агентите по недвижими имоти наричат „частичен изглед към града“ от задния двор. Тази вечер гледката беше почти цялостна. Небето беше ясно, а тъй като надвисналите клони на платаните все още бяха голи, светлините на Лос Анджелис се простираха до хоризонта като звезди от ярка галактика. Изглеждаха вълшебно. А после погледът потъваше в тях и наблюдателят осъзнаваше, че някъде там броди и Реймънд.

Джон Барън ги погледа още малко, обърна се, подмина няколко души, които тихо разговаряха на ливадата, и се върна в къщата. Беше облечен в тъмен костюм както всички останали.

През десетината минути, които беше прекарал навън, потокът от хора, дошли да изкажат съболезнованията си, беше нараснал значително. Един по един те спираха при съпругата на Ред Глория, прегръщаха двете му големи дъщери и тримата му малки внуци и се оттегляха в къщата, за да си вземат нещо за пиене или ядене и тихо да поговорят.

Барън познаваше повечето от тях по лице: кмета на Лос Анджелис Бил Нунан; негово преосвещенство Ричард Джон Емъри, кардинала на Лос Анджелис; началника на полицията Луис Харуд; шерифа на Лос Анджелис Питър Блек; областния прокурор Ричард Рохас; почитаемия равин Джером Мозесман; почти всички общински съветници; треньорите на футболните отбори от Калифорнийския и Градския университет. Имаше и още висши офицери от полицейското управление, които Барън познаваше по физиономия, но не им знаеше имената; няколко спортни звезди и телевизионни водещи; носител на Оскар и съпругата му; неколцина детективи ветерани, един от които — длъгнестият, сух Джийн Върмиър — беше от най-старите приятели на Ред; тук бяха и Лий, Полчак, Валпарайсо и Халидей, облечени в черно като Барън и придружавани от жени, които той не познаваше. Сигурно бяха съпругите им.

Докато стоеше и наблюдаваше слабата, енергична Глория Макклачи, високо уважавана учителка със своя собствена кариера, която смело беше поела ролята на домакиня на това тъжно събиране, Барън беше пометен от вълна почти непоносими чувства: тъга, ярост, усещане за непреодолима загуба и раздразнение, че все още не бяха успели да заловят Реймънд, към които се добавяше и огромно физическо и умствено изтощение.

За пръв път виждаше Халидей и Валпарайсо след смъртта на Ред. Знаеше, че са разговаряли с Полчак, защото го беше чул да им докладва по радиостанцията какво се е случило в апартамента на Алфред Нойс. И двамата вече бяха в дома на Ред, когато пристигна, но точно тогава разговаряха с Глория и дъщерите на Ред, а после бяха започнали да пристигат и другите хора и те бяха отстъпили встрани. Нито един от двамата не беше показал, че го е забелязал. Значи трябваше да приеме, че не само Полчак и Лий го обвиняват за смъртта на Ред — към тях се присъединяваха Валпарайсо и Халидей, а може би и Джийн Върмиър и всички останали детективи.

И сега той ги наблюдаваше — Лий и Халидей мълчаливо стояха до съпругите си; Върмиър и останалите тихо разговаряха помежду си; Полчак и Валпарайсо стояха до импровизирания бар в ъгъла с чаши в ръце и мълчаха. Барън започна да осъзнава колко силна е тъгата им и как собствените му чувства са нищо в сравнение с техните. Колкото и млад да беше, Халидей беше работил с Ред Макклачи от години, познаваше го и го обичаше. Лий и Валпарайсо бяха работили рамо до рамо с него повече от десет години. Полчак — още по-дълго. Всеки от тях знаеше, че рискува живота си, но това не правеше смъртта на Ред по-приемлива. Нито пък мисълта, че Ред е загинал, за да защити най-младия и неопитен сред тях. А най-малко от всичко ги утешаваше мисълта, че убиецът все още е на свобода и медиите не спираха да им го натякват. Всичко това ги караше да си спомнят за дългата и горда история на Отряд 5–2 и да чувстват, че не са достойни за нея.

Достатъчно! Барън рязко се извърна и се отдалечи по коридора към кухнята, като не знаеше какво да прави, какво да каже или дори какво да мисли. По средата на коридора спря, защото видя Глория Макклачи, която седеше на канапето в една стая, която вероятно беше служила за кабинет на Ред, светнала само една лампа в ъгъла. В едната си ръка държеше недокосната чаша кафе; с другата нежно галеше по главата стар черен лабрадор, който седеше до нея с глава в скута й. Изглеждаше бледа, остаряла и много уморена, сякаш изведнъж й бяха отнели всичко, което имаше в този живот.

Беше същата Глория Макклачи, която беше хванала ръцете на Барън в своите още при пристигането му и макар че не се познаваха, го беше погледнала в очите и искрено му беше благодарила, че е дошъл. И за това, че е такъв добър полицай. И му беше казала колко се е гордял Ред с него.

— По дяволите — каза си той и усети как сълзите напират в очите му.

Пак се обърна и отново влезе в дневната, като си пробиваше път през тълпата и избягваше познатите лица, докато търсеше изхода.

„Реймънд!“

Чу гръмотевичния вик на Ред така ясно, сякаш все още беше жив. Викът, който беше привлякъл смъртоносното внимание на убиеца — последната дума в живота на Ред.

„Реймънд!“

Той сякаш отново чу рева на Ред и почти очакваше да го последват и изстрелите. Стигна до вратата и я отвори, за да излезе навън. Студеният пощен въздух го обгърна за миг, после срещу него блеснаха светлините на десетки телевизионни камери. От мрака зад тях се разнесе нестроен хор от репортери, които викаха „Джон! Джон! Джон!“ и очакваха да направи изявление.

Той не им обърна внимание, бързо прекоси моравата към далечния край и пристъпи зад жълтата лента с надпис „Полиция“. Стори му се, че е забелязал Дан Форд, но не беше сигурен. След миг се озова в тъмната, сравнително тиха улица зад къщата, после закрачи към мястото, където беше паркирал своя мустанг. Вече почти беше стигнал до колата, когато чу глас зад гърба си.

— Къде отиваш, по дяволите?

Барън се обърна. Беше Полчак, който го доближаваше и точно в момента минаваше под една улична лампа. Беше съблякъл сакото си, вратовръзката му също я нямаше, а ризата беше разтворена на гърдите. Потеше се и дишаше тежко, все едно го беше гонил. Полчак спря и се залюля на пети.

— Попитах къде отиваш!

Барън го изгледа. Сутринта в стаята на отряда беше очевидно, че е пил, но не беше пиян. Сега обаче беше.

— Вкъщи — отвърна тихо той.

— Не. Сега отиваме в центъра да пийнем нещо. Само ние. От отряда.

— Лен, виж, уморен съм. Трябва да поспя.

— Уморен? — повтори Полчак и пристъпи напред, без да откъсва очи от неговите. — И какво толкова си направил, та да се умориш, по дяволите, освен че пак го изпусна?

Полчак направи още една крачка напред и Барън забеляза, че е пъхнал служебната си берета в колана, сякаш се беше сетил в последния момент.

— Нали знаеш за кого говоря? — настоя той. — За Реймънд.

— Не съм го изпуснал само аз, Лен. Ти също беше с мен.

Барън видя как ноздрите на Полчак се разшириха и той се спусна към него. Полчак хвана Барън за сакото, завъртя го и го блъсна с главата напред в паркирания мустанг.

— Застреляха го заради теб, лайно такова! — изкрещя вбесен Полчак.

Барън се препъна, отстъпи и вдигна ръка.

— Не искам да се бием, Лен.

Вместо да отговори, набитият детектив изстреля лявата си ръка напред и удари Барън някъде между устата и носа, като го отблъсна назад към улицата. Полчак отново се втурна в атака, като този път използваше и краката си и риташе падналия Барън навсякъде, където успее: по главата, тялото и ребрата.

— Това ти е за Ред, малко копеленце!

— Лен, престани, за бога! — успя да извика Барън.

Търкаляше се по земята, а Полчак го преследваше като полудял, като не спираше да го рита.

— Майната ти, змия такава! — крещеше той. — Ето ти още, копеленце!

Някой изведнъж сграбчи Полчак изотзад, като се опитваше да го дръпне встрани.

— Престани, Лен! Господи! Престани!

Полчак се завъртя и нанесе едно дясно кроше още преди да погледне кой го дърпа.

— Ох! Мамка му! Господи!

Беше Дан Форд, който отстъпи с олюляване; очилата му бяха изхвръкнали и той стискаше носа си с две ръце, а между пръстите им течеше кръв.

— Изчезвай от тук, копеле! — изкрещя Полчак.

— Лен! — пристигна и Лий, задъхан от тичането, а очите му се стрелкаха между тримата. — Престани, за бога!

— Майната ти! — изрева Полчак и вдигна юмруци, а гръдният му кош тежко се повдигаше и спускаше.

Валпарайсо също пристъпи напред от мрака и застана до Лий.

— Забавляваш ли се, Лен?

Полчак рязко изтегли колана от панталоните си и го нави около десния си юмрук.

— Хич няма да ви е забавно.

Халидей също пристигна и насочи пистолета си право към лицето му.

— Стига толкова, Лен, успокой се.

Полчак се вторачи в беретата, после вдигна очи към Халидей.

— Пистолет ли ми вадиш?

— Жена ти те чака, Лен. Прибирай се в къщата.

Полчак пристъпи напред, без да откъсва очи от Халидей.

— Давай, стреляй.

— Лен, за бога — обади се Лий. — Успокой се.

Валпарайсо се ухили, сякаш цялото представление го забавляваше.

— Давай, Джими, стреляй. Няма как да стане по-грозен.

Барън успя да се изправи и отиде до Дан Форд. Репортерът беше облечен с новото си синьо сако, с което беше покрил лицето на Ред на летището. Барън намери очилата и му ги върна.

— Изчезвай — прошепна, извади носната си кърпа и му я подаде.

Форд я взе и я притисна към носа си, но не откъсваше очи от Полчак и Халидей.

— Казах, изчезвай! — повтори грубо Барън. — Веднага!

Форд го изгледа за миг, после рязко се обърна и се отдалечи в мрака към къщата и останалите журналисти.

Полчак не видя нищо от този разговор. През цялото време не откъсваше очи от Халидей. Пристъпи още една крачка напред и разкъса ризата си.

— Знам, че можеш да го направиш, Джими — каза той и посочи към гърдите си. — Стреляй, право в помпата.

Халидей прибра пистолета си.

— Беше дълъг ден, Лен. Време е да си ходим вкъщи.

Полчак наклони глава встрани.

— Какъв е проблемът? Какво е още едно малко убийство между приятели? — После изведнъж се обърна към останалите, които стояха в полукръг под безмилостната светлина на уличната лампа. — Никой ли не иска? Аз и сам мога. — Полчак протегна ръка към колана си, но беретата не беше там. Объркан, той се заклати и започна да я търси.

— Пистолета ли си търсиш, Лен?

Полчак се извърна. Барън държеше неговата берета, насочена надолу. От носа му течеше кръв, но той не й обръщаше внимание.

— Ето го. Вземи си го.

Барън хвърли оръжието на земята, по средата между себе си и Полчак.

— Хайде, вземи го.

Полчак се вторачи в Барън, а очите му блестяха в тъмното като на някакъв умопобъркан звяр.

— Мислиш, че няма да посмея ли?

— В момента изобщо не мисля — отвърна Барън.

— Аз съм единственият от вас, който има кураж — каза Полчак и се обърна към останалите. — Мога да убия всички. Дори себе си. Само гледайте.

Той изведнъж се наведе към оръжието. В същия миг Барън пристъпи напред и го изрита с всичка сила, все едно изпълняваше дузпа. Ритникът улучи Полчак под брадичката и буквално го повдигна; тежкото тяло на по-възрастния мъж се поколеба във въздуха, докато се бореше с гравитацията, после краката му поддадоха и той се стовари на земята. Барън бавно го доближи и вдигна пистолета му от земята. Изгледа го за миг, после го подаде на Халидей. Чувстваше се напълно изцеден. Полчак лежеше на земята пред тях с отворени очи и дишаше на пресекулки.

— Добре ли е? — попита Барън, без да се обръща към никого.

— Ще го преживее — кимна Лий.

— Аз си отивам вкъщи.