Алън Фолсъм
Претендентът (95)

15

Неделя, 7 април

6:02 сутринта в Манчестър; 9:02 сутринта в Москва

Днес беше 7 април, Москва.

Мартин стоеше пред телевизора в стаята си по боксерки и тениска и припряно превключваше от един новинарски канал на друг — Би Би Си 1, Би Би Си 2, Ай Ти Ви 1, Скай, Си Ен Ен. Никъде не даваха нищо по-различно от обичайните безсмислици в неделя сутрин. Времето, малко спорт, някаква човешка история за запълване на програмата (в някакъв магазин продавали гевреци с големината на автомобил, двама младоженци сключили граждански брак на конни надбягвания, куче заседнало в тоалетната). Вървяха сутрешни токшоута, политически дискусии за световното положение и преки предавания на църковни служби. Ако някой беше атакувал Москва, все още никой не знаеше.

Всъщност по новините не споменаваха нито за Москва, нито дори за Русия. Доколкото можеше да се съди от програмата на основните новинарски телевизии, никъде по света не се случваше нещо, което заслужава да бъде отразено.

7:30 сутринта.

Мартин беше взел душ, беше се избръснал и отново беше застанал на пост пред телевизора. Все още не се беше случило нищо.

9:30 сутринта.

Все още нищо.

10:30 сутринта.

Нищо. Нищичко.

Лондон, неделя, 7 април, 6:15 вечерта

Мартин беше обиколил университета още веднъж с Клем, после бяха обядвали с двама от нейните колеги и той се беше качил на влака за Лондон в 1:30 следобед. Пристигна на Юстън Стейшън малко след 5:30. Оттам Мартин взе такси до хотела и включи телевизора веднага щом влезе в стаята си. Прекара десетина минути в превключване на каналите, но никъде не казаха нищо за Москва.

Той бързо се преоблече и отскочи до „Балмор“, където Ребека, с блеснали от радост очи, го накара да й разкаже за пътуването си до Манчестър. Когато Мартин й описа града, хората, с които се беше запознал, и доста сериозната увереност на Клем, че ще го приемат да следва в университета, Ребека се зарадва още повече. После той й разказа и за самата Клем, за баща й и общественото им положение, а Ребека започна да се кикоти дяволито като ученичка.

— Хората като нас само могат да си мечтаят за такъв живот — каза тя с копнеж.

Малко по-късно Ребека трябваше да ходи на вечеря, така че Мартин си тръгна. А после, точно както беше направил и в Манчестър, започна да крачи без посока. Този път почти не забелязваше града около себе си. Мислите му се въртяха около самия него, Ребека, Клем и това, което се криеше в бъдещето. Вече започваше да си задава и по-конкретни въпроси, например колко дълго ще може да си позволи да плаща за лечението й и за собственото си обучение, преди да се наложи да започне работа.

„Парчетата.“ Собственият му вътрешен глас изведнъж го сепна и той спря в ранния здрач, за да се огледа, защото изпита неприятното чувство, че не знае къде се намира. И бързо осъзна къде са го отвели краката му. До къщата на Ъксбридж Стрийт.

„Парчетата“, повтори гласът.

Мартин инстинктивно се скри зад един голям платан. Макар че Джийн Върмиър се беше върнал в Лос Анджелис, не беше изключено да е помолил детективите от Скотланд Ярд да продължат да държат къщата под око, както и да им е оставил описанието на самия Мартин в качеството му на човек, с когото много би искал да разговаря.

Когато огледа улицата, той не забеляза нищо необичайно, дори паркирана кола, а самата къща беше тъмна. Значи и тя, както ключовете от сейфа, руското посолство, бар „Пенритс“, „И. М.“, чартърните полети и „Москва, 7 април“, беше излязла задънена улица. Спукан балон, пълен с въздух.

Мартин погледа къщата още малко, после рязко се обърна и закрачи обратно. Гласът отново го беше подвел в своята игра, с която се опитваше да му попречи да забрави за цялата история.

— Реймънд е мъртъв — възрази му той. — И това, в което е бил замесен, е умряло заедно с него. Четири неуспешни опита означават край на играта, Мартин. Приеми го най-сетне и продължавай със собствения си проклет живот. Клем те води в тази посока. Върви с нея и забрави за другото. Независимо дали ти харесва, или не, „парчетата“, каквито и да са били, са изчезнали. Няма нищо. Нищичко.