Алън Фолсъм
Претендентът (42)

42

Градски автобус номер 6 от Кълвър Сити, по същото време

Реймънд усети, че автобусът забавя ход, а после спира. Вратите се отвориха, слязоха голям брой хора, после се качиха още толкова. Накрая водачът затвори вратите и автобусът отново потегли. След по-малко от десет минути щяха да пристигнат пред главния вход на летището, а после щяха да хванат автобус до самия терминал. Дотук добре. Той беше обикновен пътник като всички останали. Никой дори не го беше погледнал.

Той хвърли поглед към предната част на автобуса и сърцето му се качи в гърлото. Двама униформени и въоръжени служители от транспортната полиция се бяха качили заедно с последните пътници. Стояха близо до шофьорката и единият разговаряше с нея, а другият оглеждаше пътниците.

Реймънд бавно и внимателно се обърна на другата страна. Възрастен чернокож с бяла коса и брада седеше до пътеката и се взираше в него. Малко по-рано Реймънд го беше видял да стои прав, значи беше заел мястото на някой от слезлите пътници. Беше висок, слаб и облечен в пъстроцветна роба, която стигаше до глезените му, така че приличаше на някакъв племенен вожд, изпълнен с гордост и интелигентност.

Реймънд го изгледа продължително и отмести поглед. Петнайсет секунди по-късно пак хвърли поглед в неговата посока. Човекът продължаваше да гледа право в него и Реймънд започна да се пита дали не му се струва познат. Ако наистина беше така и човекът се сетеше къде го е виждал, това щеше да го превърне в твърде опасен фактор, особено предвид присъствието на полицаите в автобуса.

Реймънд отново извърна глава, но този път смени ръката, с която се държеше, и плъзна свободната под якето, към пистолета на колана. Точно в този момент автобусът забави скорост и той видя ярките светлини на летището, а после усети и люшването под краката си при завоя. Реймънд забеляза, че възрастният чернокож не откъсва поглед от него.

Ситуацията беше предостатъчно напрегната и без присъствието на транспортната полиция и Реймънд осъзна, че ще трябва да предприеме нещо, за да прекъсне мъжа, преди да е стигнал до неизбежното заключение. И направи единственото, което успя да измисли в този момент. Усмихна се. След това настъпи най-дългият миг в живота му, една замръзнала точка във времето, в която възрастният мъж просто продължи да го гледа втренчено. Реймънд си помисли, че ще полудее. За негово неизразимо облекчение възрастният господин му се усмихна в отговор. Усмивката му говореше, че той много добре знае кой е Реймънд, но по някаква своя причина е решил да го запази в тайна. Беше подарък от един непознат за друг. Подарък, за който Реймънд щеше да му бъде благодарен вечно.