Алън Фолсъм
Претендентът (20)

20

3:35 следобед

Барън спря на паркинга на „Трифти Драй“, евтината обществена пералня, където носеше дрехите си на пране и химическо чистене. Опитваше се да се държи нормално, за да се отърси от травмата от убийството на Донлан и да помисли логично какво да предприеме от тук нататък. Мобилният му телефон звънна и той отговори автоматично:

— Барън слуша.

— Джон, обажда се Джими.

В гласа на Халидей се долавяше възбуда и напрежение.

— Следователите са проверили влака. Намерили са чантата на Реймънд. Никаква жертва не е бил.

— Какво искаш да кажеш?

— В чантата му са намерили автоматичен пистолет „Рюгер“ четирийсети калибър и два пълнителя за него.

— Господи — възкликна Барън. — С неговите отпечатъци?

— По пистолета нямало отпечатъци. Никакви.

— Значи е носил ръкавици?

— Може би. Сега проверяват останалите неща от чантата. Полчак ще пусне отпечатъците и снимката му на полицейското управление в Чикаго, за да види дали имат нещо за него, а Лий ще дойде да го разпита. Ред нареди да не раздуваме историята, докато не научим повече. Да не казваме нищо на медиите, нито пък на някой друг.

— Ясно.

— Джон… — продължи Халидей с малко по-различен тон.

Барън го позна — беше същата загриженост, която беше проявил по-рано днес, когато се канеха да арестуват Донлан.

— Това, което се случи днес, наистина не беше леко. Но всички влязохме в отряда по този начин. Ще свикнеш. Просто се иска малко време.

— Аха.

— Добре ли си?

— Аха.

— Ще ти се обадя, ако има нещо ново за Реймънд.

7:10 вечерта

Едно дълбоко вдишване. После още едно.

Джон Барън затвори очи, облегна се на стената на банята в малката къща в квартала Лос Фелис, в която живееше под наем, и остави водата да се сипе върху него.

„Всички влязохме в отряда по този начин“, беше казал Халидей. „Всички“? Значи беше имало и други такива убийства. Господи боже, от кога ли продължаваше това?

Халидей го беше попитал дали е добре. Дали е добре?! Господи боже. Бяха изминали почти петнайсет часа, откакто се беше качил на „Саутуест Чийф“ в Барстоу заедно с Марти Валпарайсо, и почти десет, откакто се беше изкачил по рампата в онзи гараж с пушка в ръцете рамо до рамо с Ред Макклачи, а после Валпарайсо, баща на три деца, беше пристъпил към един окован с белезници човек и го беше прострелял в главата.

Барън вдигна лице към душа, сякаш самата сила на водната струя беше достатъчна да изтрие ужасния спомен. Не се получаваше. Ужасът ставаше по-силен. Острата експлозия на пистолетния изстрел продължаваше да отеква в главата му. Отново и отново виждаше как трупът на Донлан се свлича на пода. Всеки път това ставаше по-бавно, докато не се превърна в изящен балет на забавен кадър — като демонстрация на гравитацията, която неумолимо започва да влияе на човешкото тяло в момента на смъртта.

После идваше и останалото — лица, думи и образи, които го заливаха като порой.

— Представя се за Реймънд Торн. Твърди, че е забравил документите си за самоличност във влака.

Лий седеше на предната седалка и четеше от бележника си, докато Халидей изкарваше полицейската кола от паркинга. Барън беше седнал отзад, до окования с белезници и все още ядосан заложник-арестант, като полагаше отчаяни усилия никой да не забележи шока и неописуемия ужас, който го бе обзел.

— Твърди, че е американски гражданин, роден в Унгария. — Лий се обърна с лице към Барън. — Живее на Осемдесет и шеста западна улица, номер двайсет и седем, в Ню Йорк. Твърди, че работи като представител на немска софтуерна компания. Пътува постоянно. Казва, че е хванал влака до Лос Анджелис, защото летището в Чикаго било затворено заради снежна буря. Във влака се запознал с Донлан.

— Не твърдя, че съм американски гражданин — сопна му се Реймънд. — Аз съм американски гражданин. Освен това съм жертва. Бях отвлечен и взет за заложник. Тези хора бяха във влака. Видяха как стана. Защо не ги попитате?

Колата излезе от гаража и изведнъж се озова на ярката слънчева светлина, където ги чакаше цяла редица от камиони със сателитни предаватели и многобройни телевизионни репортери. Когато Халидей ги доближи, няколко униформени полицаи им разчистиха пътя, така че те излязоха необезпокоявани на улицата и поеха към центъра, където в Паркър Сентър се намираше полицейското управление.

Барън ясно си спомняше сериозните лица на Лий и Халидей, които бяха седнали отпред в колата. По времето на убийството бяха на долния етаж. Вече знаеше, че те са били наясно точно какво ще стане още в момента, когато бяха изкарали Реймънд оттам, за да го свалят по аварийното стълбище. Това означаваше, че екзекуцията на хора като Донлан не беше нещо необичайно за работата им и че те очакваха от Барън, като един от тях, просто да се подчини на нарежданията. Но грешаха. Адски грешаха.

Барън рязко спря водата и излезе от кабинката. Избърса се и механично се обръсна. Съзнанието му беше твърде заето да обработва сложно преплетените събития от часовете, които бяха изминали, след като Валпарайсо натисна спусъка. Сред тях изпъкваха два незабравими момента.

Първият беше, когато Халидей караше през тълпата от журналисти пред гаража и той забеляза ниския млад мъж, облечен с обичайното си измачкано синьо сако, безформени бежови панталони и очила с рогови рамки, който беше пристъпил към колата и внимателно беше разгледал хората в нея. Дан Форд си беше такъв — по-агресивен от всеки друг репортер в този град. А когато се загледаше вторачено в нещо, просто нямаше как да не направи впечатление, защото беше едноок. Носеше стъклена протеза, която почти не се забелязваше, освен ако не започнеше да се взира в нещо със здравото око, сякаш искаше да бъде сигурен, че наистина вижда това, което вижда. Точно така беше направил, докато го подминаваха с колата. И след като го беше забелязал, Барън притеснено се беше извърнал встрани.

Не беше само защото Форд работеше във всекидневника „Лос Анджелис Таймс“ и на двайсет и шест, възрастта на самия Барън, вече беше най-уважаваният полицейски репортер в града — човек, който винаги пишеше само истината и познаваше детективите от почти всички осемнайсет полицейски района в града. А защото двамата с Джон Барън бяха най-близки приятели още от началното училище. Точно затова се беше извърнал толкова бързо, когато Форд доближи тяхната кола. Защото знаеше, че Форд веднага ще забележи ужаса и отвращението в очите му и ще разбере, че току-що се е случило нещо чудовищно. А после нямаше да се колебае да го попита какво е било то.

Вторият момент беше в полицейското управление и за него беше виновен самият Реймънд. Вече го бяха снимали, бяха му снели отпечатъците и го водеха към ареста, когато той беше поискал да разговаря с Барън. Тъй като точно Барън го беше арестувал, той се съгласи, като си мислеше, че Реймънд иска за последен път да го увери в невинността си. Вместо това задържаният го беше попитал дали е добре.

— Не изглеждаш добре, Джон — беше казал тихо. — В колата ми се стори разтревожен от нещо. Добре ли си?

При тези думи Реймънд съвсем леко се беше усмихнал и Барън яростно се беше разкрещял на пазачите да го отведат. Те веднага се бяха подчинили и металните врати на ареста се бяха затръшнали зад него.

„Джон“.

По някакъв начин Реймънд беше научил името му и го използваше, за да го изкара от равновесие, сякаш се досещаше какво се беше случило с Донлан и беше забелязал колко дълбоко беше разтревожен Барън от тази случка. Беше поискал да разговаря с него само за да провери как ще реагира и да потвърди подозренията си, а Барън се беше хванал. Леката усмивчица в края не беше просто скандална — тя беше изпусната нарочно и издаваше целия му план. Все едно беше завършил с думите „Благодаря ти“.

И какво щеше да направи Реймънд, когато Лий дойдеше да му каже за рюгера, открит в багажа му във влака? Как щеше да го обясни? Най-вероятно просто щеше да продължи да се преструва на невинен. Или щеше да има обяснение — пистолетът е негов, защото пътува много и има разрешително, но Барън се съмняваше — или изобщо щеше да отрече, че го е виждал, особено след като знаеше, че по него няма отпечатъци. Във всеки случай темата за Донлан изобщо нямаше да бъде повдигната. Щеше да я запази само за себе си и Джон Барън.

7:25 вечерта

Барън навлече сив анцуг и отиде бос до кухнята, за да си вземе бира от хладилника. Не можеше да спре да мисли за случилото се. Убийството беше ужасно и само по себе си, но арогантното поведение на Реймънд беше влошило ситуацията още повече. А след това и всички останали бяха внесли своя дял: Валпарайсо му беше представил официалната версия за станалото; Полчак механично беше свалил белезниците на трупа и беше поставил пистолета в студената му ръка. И прочутият Ред Макклачи, който бащински се беше погрижил за Валпарайсо, едва ли не го беше потупал по главата и го беше изпратил вкъщи да си почине, а после спокойно се беше обадил по радиостанцията за линейка и следователи, които щяха да огледат „местопрестъплението“ и без съмнение щяха да потвърдят официално всичко, което твърдеше Ред; накрая беше наредил именно на Джон да напише доклада. Като се изключи самото убийство, последното беше най-жестоко от негова страна.

Както и всички останали, Барън вече беше съучастник поради самия факт, че беше присъствал там. Но когато напишеше доклада, когато го напечаташе на машина и сложеше подписа си на листа, съучастничеството щеше да стане официално, защото именно той щеше да прикрие престъплението. Вече нямаше да може да съобщи нищо на никого, без да се окаже замесен. Беше извършено убийство и той беше част от играта, независимо от желанието си. И отново независимо дали му харесваше, или не, Реймънд — този човек, за когото не знаеха нищо — беше напълно наясно с това.

Барън извади бутилката от хладилника и затвори вратата. Умът му продължаваше да се върти на бесни обороти. Беше ченге и от него не се очакваше да се шокира или отвращава от подобни неща, но точно така се чувстваше. Обстоятелствата бяха различни и сега той беше по-възрастен, но стомахът му се беше свил от същия шок, ужас и изумление, както в онази вечер преди осем години, когато беше на осемнайсет. Тогава се беше прибрал вкъщи и беше видял на улицата пред дома си да проблясват светлините на полицейските коли и линейките.

Онази вечер беше излязъл с Дан Форд и още няколко приятели. Докато го нямаше, трима млади мъже бяха проникнали с взлом в къщата му и бяха застреляли родителите му пред очите на Ребека. Съседите бяха чули изстрелите и бяха забелязали тримата извършители, които бяха напуснали къщата с черен автомобил. Полицията го беше определила като „обир, който е поел в погрешна посока“. И до ден-днешен никой не знаеше защо Ребека не е била убита заедно с родителите им. Вместо това беше получила доживотна присъда за затвор в ада.

Още преди да се върне Барън, Ребека вече беше откарана в психиатрична клиника. А Дан Форд, който беше видял как приятелят му се вцепенява от ужасното събитие и знаеше, че семейството му живее откъснато и той няма роднини или дори близки семейни приятели, към които да се обърне, веднага се беше обадил на собствените си родители и беше уредил Джон да дойде в тях и да остане колкото трябва. Онази нощ беше кошмар, съставен от полицейски униформи, проблясващи светлини и хаотично обикалящи хора. Барън никога не забрави лицето на най-близкия им съсед, който тъкмо излизаше от тяхната къща. Човекът трепереше, лицето му беше посивяло и очите му сякаш не виждаха. По-късно научи, че той доброволно беше предложил да идентифицира телата.

Дни наред Джон живееше в същото състояние на шок, ужас и удивление, което изпитваше сега, като се опитваше да осмисли станалото и да намери място за Ребека. После шокът се превърна в унищожително чувство за вина. За всичко беше виновен той, нямаше съмнение. Ако си беше стоял у дома, можеше да направи нещо, за да предотврати трагедията. Не биваше да излиза с приятели. Беше изоставил майка си, баща си и сестра си и те бяха платили за това. Само ако си беше стоял у дома. Само ако. Само ако.

После чувството за вина се трансформира в дълбок гняв — и точно тогава беше пожелал да стане полицай и собственоръчно да се разправи с всички подобни убийци. Чувството се задълбочи през следващите дни, седмици и месеци, през които убийците така и не бяха открити.

Преди трагедията Джон Барън следваше ландшафтна архитектура и се канеше да започне да проектира градини — негова мечта от дете.

След убийството на родителите си веднага се беше прехвърлил в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, за да бъде по-близо до Ребека и да изкара бакалавърска степен по английски език като подготовка за изпитите в университета, където щеше да учи наказателно право; представяше си как един ден става прокурор или дори съдия, за да се бори с престъпността по този начин.

Но тъй като парите от застраховката „Живот“ на родителите му почти бяха свършили, а разходите за Ребека ставаха все по-големи, трябваше да си намери работа на пълно работно време — и той не се поколеба да я потърси в ПУЛА, като бързо и целенасочено премина през полицейската академия и службата на патрулен полицай.

След като беше работил в ПУЛА само пет години, вече беше член на прочутия Отряд 5–2 с неговата стогодишна история и беше достигнал момента, в който се изкачи по онази рампа в изоставения гараж, рамо до рамо с легендарния Ред Макклачи, в преследване на опасен убиец. Това беше работата мечта за всяко ченге в Лос Анджелис и вероятно за половината от всички полицаи в света и той беше стигнал до нея само с упорита работа, със собствената си интелигентност и дълбокото чувство за отговорност към живота, който сам си беше избрал.

А после всичко се беше сринало за един-единствен миг — точно както и собственият му живот беше разбит на парчета през онази ужасна нощ преди осем години.

— Защо? — извика той на глас. — Защо?

Защо, след като Донлан вече беше обезоръжен и окован с белезници? Какво правосъдие беше това? По какви правила живееха тези хора? Дали не наказваха всички престъпници без съд и присъда? Дали пък точно затова не оставаха в отряда до живот и не полагаха клетва за вярност? Никой никога не напускаше 5–2. Това беше свещено правило.

Барън отвори бирата и отпи голяма глътка. После видя снимката в рамка, която беше поставена на масата до хладилника. Той и Ребека, снимани в санаториума „Св. Франсис“. Бяха прегърнати и се смееха. Имаше и надпис: „Брат и сестра на годината“. Не си спомняше кога бяха направили снимката, нито дори защо ги бяха удостоили с тази титла — може би поради факта, че той беше най-честият посетител на свижданията. Днес някак си беше успял; за утре дори не искаше да мисли.

А после изведнъж го обзе странно спокойствие, защото осъзна, че правилата на отряда нямат значение. В живота му никога повече нямаше да има място за хладнокръвни убийства, особено пък от страна на полицията. В този момент той осъзна нещо, за което си беше затварял очите още от мига, в който застреляха Донлан — че знае какво трябва да направи. Да намери санаториум извън Лос Анджелис, където могат да лекуват Ребека, после да я вземе и да си тръгне. Беше най-новият член на Отряда 5–2, а сега щеше да стане и първият в историята му, който го беше напуснал.