Алън Фолсъм
Претендентът (40)

40

Парк „Макартър“, 3:10 следобед

Полчак стоеше прегърбен в сянката на храсталаците, като се опитваше да си представи какво точно е станало. Ред клечеше на няколко крачки пред него и оглеждаше земята, където беше намерен трупът; самото тяло на убития отдавна беше отнесено от съдебния лекар, бяха си тръгнали дори хората от лабораторията по криминалистика. Бяха останали само те двамата — най-опитните детективи от Отряд 5–2, които се опитваха да доловят нещо на местопрестъплението, както правеха от години. Стари кучета, които оставаха да душат и да се питат какво е станало и как точно. И накъде може да е побягнал извършителят.

Ред се изправи и внимателно прекоси поляната.

— Няма смачкани храсти, нито следи от борба в праха — каза той. — Хлапето не е довлечено насила тук, а е дошло по собствено желание.

— Хомосексуалисти?

— Може би.

Той продължи да оглежда терена. Търсеше най-вече някаква следа накъде е тръгнал Реймънд след убийството.

— Спомняш ли си таксито? — попита. — Ние мислехме, че Реймънд е в него, а той не беше. Може би хлапето си е мислело, че е гей, защото той е искал така.

Ред замислено изгледа Полчак и продължи:

— Качва се на „Саутуест Чийф“ в Чикаго. Може да е убил онези хора там, а може и да не е. Може да е бил съучастник на Донлан, а може да не е. Но въпреки всичко той е във влака, който трябва да пристигне в Лос Анджелис в осем и четирийсет във вторник сутринта. А има билет за Лондон за полет, който излита в понеделник в пет и четирийсет. Според мен спокойно можем да предположим, че е хванал влака заради снежната буря в Чикаго, иначе щеше да пристигне в Лос Анджелис още в неделя. Но дори ако не обръщаме внимание на деня, работата е там, че той е бил твърдо решен да дойде тук, като носи пистолет в чантата си. Защо?

Точно тогава мобилният телефон на Макклачи иззвъня и той го извади от джоба си.

— Защо? — повтори към Полчак, после вдигна. — Макклачи.

— Здрасти, Ред, обажда се Джи Ар — каза един жизнерадостен глас. — Как си днес?

„Джи Ар“ беше прякорът на Гейб Ротърбърг, началника на детективите от полицейското управление в Бевърли Хилс.

— Според теб как съм?

— Май мога да помогна — каза Ротърбърг.

— Не ми казвай, че сте го хванали.

Полчак рязко вдигна глава. Какво?!

— Не — отговори Ротърбърг. — Но при мен е една от жертвите.

3:50 следобед.

Реймънд стоеше прав, притиснат между останалите пътници в зелено-белия автобус номер 6 от Кълвър Сити, който се движеше на юг по булевард „Сепулведа“ към основния терминал на летището в Лос Анджелис.

Вся его судьба в руках Господних. Съдбата му беше в ръцете на Бог. За всичко имаше причина. Просто трябваше да се довери на това. И той отново го беше направил.

След като се отдалечи от полицаите на Сполдинг Драйв, той беше Излязъл на булевард „Уилшър“ в същия момент, в който един градски автобус току-що беше спрял на него. Реймънд се беше доближил до една пълничка жена на средна възраст, която тъкмо слизаше, и я беше попитал дали знае как се стига с автобус до Санта Моника. Тя се беше стреснала, но после го беше огледала по-добре и се беше усмихнала по същия начин, по който го правеха повечето жени в негово присъствие, сякаш искаше да й го опаковат още там, на място, за да си го отнесе вкъщи.

— Да, знам — беше отвърнала. — Елате, ще ви покажа.

После го беше завела до кръстовището на булевардите „Уилшър“ и „Сайта Моника“ и му беше казала да хване градски автобус номер 320. Той почти не си спомняше колко дълго останаха на спирката, но му се стори, че автобусът беше дошъл след броени секунди. Реймънд се качи, като любезно благодари на жената. После погледна през прозореца и видя, че тя го проследява с поглед. Най-сетне жената се обърна и си тръгна по пътя, леко прегърбена, с дамска чанта под мишница, точно такава, каквато беше, преди да я заговори; пламъкът, който се беше разгорял така ярко в негово присъствие, беше угаснал.

Но въпреки че му беше помогнала толкова всеотдайно, Реймънд знаеше, че тя може да се превърне и в сериозна пречка, особено ако пуснеше телевизора вкъщи, видеше снимката му и се обадеше на полицията. Затова я беше попитал къде е Санта Моника, а не летището в Лос Анджелис, а после в самия автобус попита на какво трябва да се прекачи, за да стигне дотам.

— Слизаш на „Уестуд“ и хващаш шестицата от Кълвър Сити. Отива право на летището — весело му обясни един пощальон на задната седалка. — Оттам има безплатен автобус до терминала. Няма начин да се объркаш.

Точно така беше направил. Реймънд слезе на „Уестуд“ и почака на ъгъла заедно с няколко други пътници, докато пристигне автобус номер 6. После се качи последен, като преди това незабелязано мушна телефона на Чарлс Бейли под предното колело на автобуса, а после за миг спря до шофьора, докато потегляше, за да чуе тихото изхрущяване. Сетне беше застанал сред останалите пътници. И точно както в предишния автобус или на ъгъла, където беше чакал на спирката, въпреки снимката от полицейското му досие, която постоянно показваха по телевизията, и въпреки молбата на Джон Барън гражданите да съдействат на полицията, никой не забелязваше Реймънд, облечен с джинси, джинсово яке и с шапката на „Ел Ей Доджърс“, нахлупена ниско на челото, така че да скрива лилавата му коса.