Алън Фолсъм
Претендентът (75)

75

6:08 сутринта

Двамата бяха във вагона точно зад локомотива заедно с няколко подранили пътници. Едната беше млада жена в толкова напреднала фаза на бременност, че можеше да роди всеки момент.

Барън внезапно осъзна, че трябва да завърже Реймънд за някаква неподвижна част от влака, за да предпази както себе си, така и останалите пътници. Озърна се и забеляза един метален рафт за багаж, занитен за пода и за тавана. Ако разполагаше с ключа, можеше да отвори белезниците на Реймънд и после да ги прекара около тръбата, но… но той всъщност беше облечен със същия костюм, който носеше предишната вечер, и собствените му служебни белезници бяха в малък черен кожен калъф отзад на кръста.

— Ела!

Той рязко задърпа Реймънд между пътниците и го блъсна до рафта за багаж. После измъкна собствените си белезници, преметна ги върху тези на ръцете на Реймънд и го заключи за металната тръба.

— Не мърдай и не си отваряй устата — просъска той.

После се обърна и показа златната си детективска значка на стреснатите пътници.

— Аз съм служител на полицията и придружавам този затворник. Моля ви, преминете в следващия вагон.

Бременната жена гледаше ту Барън, ту Реймънд.

— О, боже — изохка накрая тя с широко отворени очи, достатъчно силно, за да я чуят всички. — Това е Избухливия Рей! Убиецът, когото даваха по телевизията! Ченгето е пипнало Избухливия Рей!

— Моля ви — повтори настоятелно Барън. — Преминете в следващия вагон!

— Трябва да кажа на мъжа ми! О, божичко!

— По-бързо! Всички да излязат от този вагон и да преминат в следващия!

Барън ги избута в преходното пространство между двата вагона. Изчака вратата да се затвори, после извади мобилния си телефон и закрачи обратно към Реймънд.

6:10 сутринта.

— Какво правиш? — попита Реймънд, без да откъсва поглед от телефона на Барън.

— Опитвам се да те опазя жив още малко.

По лицето на Реймънд пробяга сянка на усмивка.

— Благодаря — каза той.

Отново арогантност, сякаш беше сигурен, че Барън все още се страхува от него и това е единствената причина да го пази жив. Барън не издържа и изведнъж избухна:

— Ако онези хора не гледаха — прошепна дрезгаво, — щях да те пребия от бой. С юмруци, с ритници, с всичко. И изобщо нямаше да ми пука, че си с белезници. Схващаш ли, Реймънд? Кажи ми, че схващаш.

Реймънд бавно кимна.

— Схващам.

— Добре.

Барън отстъпи крачка назад, натисна един бутон за бързо набиране и зачака.

— Дан Форд.

— Тук е Джон. Хванах Реймънд. Двамата пътуваме с влака на „Метролинк“ от станцията на летище „Бърбанк“. Сигурно сме на двайсет минути от Юниън Стейшън. Искам да изкараш колкото можеш повече медии. Плътно отразяване на живо, когато слезем от влака. Местните телевизии, националните, таблоидите, чуждите телевизии, Си Ен Ен. Всички до един. Искам да направиш пълен цирк.

— Защо си на този влак, по дяволите? Къде е отрядът? Какво…

— Нямаме никакво време, Дан. Просто ми дай добро отразяване, става ли? Най-доброто, което ти е по силите. Най-доброто.

Барън затвори, хвърли още един поглед на Реймънд и се обърна към вратата на следващия вагон. В стъклото се притискаха лицата на любопитните пътници. В центъра се виждаше бременната жена — гледаше ненаситно с широко отворени очи, сякаш беше попаднала на сцената на най-популярната телевизионна игра в света и на всяка цена искаше да участва.

— Господи боже — изръмжа Барън, бързо прекоси вагона и свали сакото си, а после го окачи на прозореца, така че да закрие гледката.

После пак погледна дали Реймънд е надеждно заключен за рафта и провери пистолетите си. В колта имаше два останали патрона, а пълнителят в беретата беше пълен — петнайсет патрона. Надяваше се да не му се наложи да използва нито един от двата. Молеше се детективите от отряда да са стигнали до перона толкова късно, че да не са забелязали отдалечаващия се влак и в момента да са заети с претърсване на гарата и района около нея.