Алън Фолсъм
Претендентът (159)

80

Давос, Швейцария, вила „Енкрацер“, петък, 17 януари, 10:50 сутринта

Царевич Питър Михайлович Романов Китнър се пробуди от дълбок сън, дори необичайно дълбок, все едно бе упоен. Но предишният ден беше дълъг и изпълнен с емоции, та по-скоро беше от умората.

Той седна в леглото и се огледа. В отсрещния край на стаята имаше голям прозорец, пред който беше дръпната лека завеса, но оставаше достатъчно светлина, за да се види, че помещението е просторно, изпълнено със старинни мебели, удобно и уютно във всяко отношение. За разлика от повечето хотелски стаи тук таванът беше висок, с открити греди, и той се почуди какво ли беше това място. После си спомни, че докато пътуваха в колоната от лимузини през Париж към хеликоптерите, които ги очакваха на летището, полковник Мурзин му каза, че отиват в частна вила над Давос. Щели да бъдат в безопасност, защото тя представлявала истинска крепост, построена през 1912 г. за един немски оръжеен производител — с охранявана порта и осемкилометрова алея през гората.

Именно там щяха да го откарат, по-късно през деня щяха да доведат и семейството му, а същата вечер щеше да пристигне и Павел Гитинов, руският президент, за да обсъдят подробностите по обявлението, което Гитинов трябваше да направи пред политическите и финансовите лидери, събрани на Световния икономически форум.

Китнър отметна завивките и стана, все още замаян от съня. Канеше се да влезе в банята, когато на вратата остро се почука и полковник Мурзин влезе в стаята, облечен в официален костюм.

— Добро утро, царевич. Съжалявам, но имам лоши новини.

— Какво има?

— Великата княгиня Катерина, майка й и синът й, княз Сергей, заедно с телохранителите им… В апартамента им в Париж е избухнал пожар. Пламъците им попречили да напуснат последния етаж.

— И…

— Всички са мъртви, сър. Съжалявам.

Китнър остана като зашеметен, помълча и накрая се обърна към Мурзин.

— Президентът Гитинов знае ли?

— Да, сър.

— Благодаря.

— Желаете ли помощ при обличането, сър?

— Не, благодаря.

— Очакват ви след двайсет минути, сър.

— Очакват ли ме? Къде? Защо?

— На долния етаж, сър. Имате среща в библиотеката.

— Каква среща?

Изобщо не можеше да се сети.

— Според мен вие сте я поискали, сър.

— Какво съм поискал?

— Частна среща между вас, баронеса дьо Виен и Александър Кабрера.

— Те са тук? В сградата?

Новината подейства на Китнър като нож между ребрата.

— Замъкът е нает от баронесата за уикенда, сър.

— Веднага ме свържете с кабинета ми.

— Опасявам се, че е невъзможно, сър.

— Защо?

Китнър беше обзет от страх, но се постара да не го показва.

— Заповед, сър. Царевич не бива да установява контакт с лица извън вилата до утре, когато ще бъде направено официалното обявление.

Страхът на Китнър се превърна първо в учудване, а после в ярост.

— И кой е издал тази заповед?

— Президентът Гитинов, сър.