Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

96.
Омразата на един човек от народа

Останали насаме, двамата мъже се изгледаха за миг, без погледът на благородника да може да накара човека от народа да наведе очи. Нещо повече, Бийо беше този, който заговори пръв.

— Господин графът ми оказа честта да ми съобщи, че има нещо да ми каже. Чакам го да благоволи да заговори.

— Бийо — попита Шарни, — откъде накъде ви срещам тук, натоварен с мисия на отмъщение? Мислех ви за наш приятел, на мен и другите благородници, и освен това за верен поданик на краля.

— Бях добър и верен поданик на краля, господин графе. Бях не ваш приятел, защото подобна чест не се полага на един обикновен арендатор, но бях ваш покорен слуга.

— Е, и какво?

— Е, и какво, господин графе, вие виждате, че вече не съм нищо от това.

— Не ви разбирам, Бийо.

— Защо искате да ме разберете, господин графе? Нима аз ви питам какви са причините за вашата вярност към краля, какви са причините за вашата преданост към кралицата? Не, предполагам, че имате своите основания да действате така и тъй като сте честен и умен човек, вашите основания са добри или поне отговарят на вашата съвест. Нито имам вашето високо положение, господин графе, нито съм учен като вас. При все това вие ме познавате или ме познавахте също като честен и умен човек! Предположете, че и аз като вас също имам своите основания, които ако не са достатъчно добри, поне отговарят на съвестта ми.

— Бийо — каза Шарни, който изобщо не знаеше мотивите, които би могъл да има арендаторът за омразата си срещу благородничеството и монархията, — аз ви познавах до неотдавна като човек, доста различен от онова, което сте днес.

— О! Сигурно, не го отричам — каза Бийо с горчива усмивка, — да, вие ме познавахте като доста различен, какъвто вече не съм. Ще ви кажа какъв бях, господин графе. Бях истински патриот, предан на двама души и едно нещо. Тези двама души бяха кралят и господин Жилбер, а нещото беше моята страна. Един ден агентите на краля, признавам го — каза арендаторът, поклащайки глава, — това започна да ме скарва с краля, — един ден агентите на краля дойдоха и къде със сила, къде с изненада, ми отмъкнаха една касетка, скъпоценна вещ, поверена ми от господин Жилбер. Веднага щом бях освободен, заминах за Париж. Пристигнах там на тринайсети юли вечерта. Беше посред безредиците около бюстовете на херцог Д’Орлеан и на господин Некер. Разнасяха тези бюстове по улиците, викайки: „Да живее херцог Д’Орлеан! Да живее господин Некер!“ Това не причиняваше голямо зло на краля и при все това изведнъж войниците на краля започнаха да стрелят по нас. Видях бедни дяволи, които не бяха извършили никакво друго престъпление, освен да викат „да живее“ за двама души, които вероятно не познаваха, да падат около мен, едни с глави, разцепени от удари със сабя, други — с гърди, продупчени от куршуми. Видях господин Дьо Ламбеск, приятел на краля, да преследва в Тюйлери жени и деца, които изобщо нищо не бяха викали, и да стъпква с копитата на коня си един седемдесетгодишен старец. Това продължи да ме скарва още малко с краля. На другия ден се явих в пансиона на малкия Себастиен и от бедното дете научих, че баща му е в Бастилията по заповед на краля, издействана от една придворна дама! И продължавах да си казвам на ума, че кралят, за когото твърдят, че е толкова добър, посред цялата си доброта допуска моменти на голяма заблуда, на невежество и на забрава и за да поправя, доколкото е по силите ми, една от грешките, допуснати от краля в моментите на забрава, невежество или заблуда, допринесох колкото можах за превземането на Бастилията. Постигнахме го, макар и не без мъка. Войниците на краля стреляха по нас и убиха почти двеста души от нашите. Това им даде нов случай да не споделям всеобщото мнение за голямата доброта на краля. Но най-накрая Бастилията беше превзета. В една от килиите намерих господин Жилбер, заради когото току-що бях рискувал да ме убият двайсетина пъти, и радостта, че съм го открил, ме накара да забравя доста неща. Впрочем господин Жилбер ми беше казал най-напред, че кралят е добър, че той не знае за повечето от възмутителните неща, които се вършат в негово име, и че не бива да бъде обвиняван той, а министрите му. Обаче тъй като по онова време това, което господин Жилбер ми казваше, беше за мен като думи от евангелието, вярвах на господин Жилбер и като видях Бастилията превзета, господин Жилбер свободен, а себе си и Питу — живи и здрави, забравих разстрелите на улица „Сен Оноре“, стрелбата в Тюйлери, сто и петдесетте или двеста души, убити от гайдите на принц Дьо Сакс и затварянето на господин Жилбер по обикновената молба на една придворна дама… Но простете, господин графе! — каза Бийо, прекъсвайки се сам. — Това изобщо не ви засяга и вие не поискахте да разговаряме насаме, за да слушате дрънканиците на един беден селянин без образование. Вие сте едновременно и господар, и голям учен.

И Бийо направи едно движение, за да протегне ръка към бравата и да влезе в стаята на краля. Но Шарни го спря.

Шарни имаше две причини да го спре: първата беше, че научаваше причините за тази неприязън на Бийо, което при подобно положение на нещата не беше без значение; втората — че печелеше време.

— Не! — каза той. — Разкажете ми всичко, драги Бийо. Знаете за приятелските чувства, които изпитвахме към вас, аз и бедните ми братя, и това, което казвате, ме интересува в най-висока степен.

При думите: „бедните ми братя“, Бийо се усмихна горчиво.

— Е, добре, щом е така — подхвана отново той, — ще ви разкажа всичко, господин Дьо Шарни, и съжалявам, че бедните ви братя… най-вече единият от тях… господин Изидор, не са тук, за да ме чуят.

Бийо беше произнесъл тези думи: „най-вече единият от тях, господин Изидор“, с такъв странен израз, че Шарни потисна болката, която името на многообичания му брат пробуждаше в душата му, и без да отговори нищо на Бийо, който видимо не знаеше за нещастието, постигнало най-малкия брат на Шарни, му направи знак да продължи. Бийо продължи:

— Така че, когато кралят потегли на път за Париж, аз виждах само един баща, който се завръща сред децата си. Вървях с господин Жилбер до кралската кола, правейки с тялото си прикритие за онези, които се возеха в нея, викайки с цяло гърло: „Да живее кралят!“ Това беше първото пътуване на краля и пътят пред него, зад него, под копитата на конете му, под колелата на колата му беше застлан с цветя и благословии. Когато стигнаха площада пред Кметството забелязаха, че кралят вече не носи бяла кокарда, но още не носи и трицветната. Завикаха: „Кокардата! Кокардата!“ Аз взех тази, която беше на шапката ми, и му я дадох. Той ми благодари и я сложи на своята сред бурните овации на тълпата. Бях пиян от радост да видя моята кокарда на шапката на този добър крал. И аз също виках: „Да живее кралят!“, по-силно от всички. Бях толкова възторжен поклонник на този добър крал, че останах в Париж. Беше пред жътва и на село имаше нужда от моето присъствие, но хайде де, какво значение имаше моята жътва? Бях достатъчно богат, за да си позволя да загубя една реколта и ако моето присъствие можеше да е от полза за нещо на този добър крал, на бащата на народа, на реставратора на френската свобода, както ние, другите глупаци, го наричахме по това време, разбира се, че беше по-добре да остана в Париж, отколкото да се върна в Писльо. Жътвата ми, която бях поверил на грижите на Катрин, беше почти пропаднала! Катрин, както изглежда, си е имала други занимания вместо жътвата… Да не говорим повече за това! При все това казваха, че кралят не приемал твърде искрено революцията; че вървял с нея по принуждение и насила; че не искал да носи на шапката си трицветна кокарда, а бяла. Тези, които казваха това, бяха клеветници, което беше доказано на банкетите на господа телохранителите, на които кралицата не слагала нито трицветната кокарда, нито бялата, нито националната кокарда, нито френската! Тя чисто и просто носела кокардата на своя брат Йозеф II, австрийската кокарда — черната. А! Признавам си, че този път започнах да се съмнявам. Но, както ми казваше господин Жилбер: „Бийо, не кралят прави това, а кралицата. Обаче кралицата е жена, а към жените трябва да бъдем снизходителни!“ Аз го приех толкова добре, че когато дойдоха от Париж, за да атакуват двореца, за да не стане някоя грешка, се наредих на страната на тези, които го защитаваха. Така че аз бях този, който отиде да събуди господин Дьо Лафайет, който спеше, бедният мил човек! Беше цяла благословия, че го заведох точно навреме, за да спаси краля. Ах! В този ден видях госпожа Елизабет да прегръща господин Дьо Лафайет, видях кралицата да му подава ръка за целувка, чух кралят да го нарича свой приятел и си казах: „Бога ми, изглежда, че господин Жилбер е имал право! Разбира се, че не от страх един крал, една кралица и една принцеса от кралското семейство демонстрират такива чувства и ако не споделят убежденията на този човек, колкото и голяма полза да имат от него в този момент, три подобни личности не биха паднали дотам, че да лъжат.“ Този път все още оплаквах кралицата, която беше само непредпазлива, и този беден крал, който беше само слаб. Само че ги оставих да се върнат в Париж без мен… Аз бях зает във Версай. Знаете ли с какво, господин Дьо Шарни?

Шарни въздъхна.

— Казват — продължи Бийо, — че второто пътуване не било толкова весело, колкото първото. Казват, че вместо благословии, е имало проклятия! Че вместо „Да живее!“, са викали „Смърт!“ Че вместо букети, хвърляни под копитата на конете и колелата на колата, е имало отрязани глави, забучени на пиките! Не знаех нищо за това, не бях там, бях останал във Версай. Бях оставил фермата без господар! Хайде де! Бях твърде богат, след като загубих реколтата от хиляда седемстотин осемдесет и девета година, та можех да си позволя да загубя и реколтата от хиляда седемстотин и деветдесета! Но в една хубава сутрин Питу пристигна и ми съобщи, че има опасност да загубя нещо, което един баща никога не е достатъчно богат, за да загуби — това беше дъщеря ми!

Шарни потрепери. Бийо погледна втренчено Шарни и продължи:

— Трябва да ви кажа, господин графе, че на една левга от нас, в Бурсон, има едно благородническо семейство на големи господари, едно твърде богато семейство. Това семейство се състоеше от трима братя… Когато бяха деца и отиваха от Бурсон до Виле-Котре, най-младият от тримата братя ми оказваше почти винаги честта да спре във фермата. Той казваше, че никога не е пил по-хубаво мляко от това на моите крави, че никога не е ял по-хубав хляб от хляба на стрина Бийо и от време на време добавяше — аз, глупакът, си мислех, че го прави, за да се отплати за гостоприемството ми, — от време на време добавяше, че никога не е виждал по-хубаво дете от моята дъщеря Катрин… А аз му благодарях, че е пил от млякото ми, че е ял от хляба ми и че намира дъщеря ми Катрин за хубава! Вярвах в краля, който е, както казват, половин германец по майка, значи можех да вярвам и в тях. Така че, когато по-малкият, който беше напуснал от много време областта и който се наричаше Жорж, бе убит във Версай пред вратата на кралицата в нощта на пети срещу шести октомври, изпълнявайки храбро дълга си на благородник, един Бог знае колко ме нарани ударът, който го уби! Ах, господин графе! Брат му ме видя — по-големият му брат, онзи, който не идваше у дома не защото беше твърде горд, трябва да бъда справедлив към него, а защото беше напуснал областта още по-млад от брат си Жорж — той ме видя на колене пред трупа, да проливам толкова сълзи, колкото бе пролятата му кръв! Сякаш съм още там… В дъното на един малък двор, зелен и влажен, където го бях пренесъл на ръце, за да не бъде обезобразен бедният младеж така, както бяха обезобразени неговите другари, господата Дьо Варикур и Де Ют, така че имах по дрехите си почти толкова кръв, колкото вие имате по вашите, господин графе. О! Той беше едно много очарователно дете, което виждах винаги, когато отиваше в колежа във Виле-Котре на своя малък сив кон, с кошничка в ръка… И ще бъде истина, че мислейки за него, ако мисля само за него, вярвам, че щях и досега да плача, както плачете вие, господин графе! Но мисля за другия — добави Бийо — и вече не плача.

— За другия! Какво искате да кажете?

— Почакайте — каза Бийо, — ще стигнем и дотам. Та, значи, Питу дойде в Париж и ми каза две приказки, с които ме убеди, че не жътвата ми е заплашена от опасност, а детето ми. Че ще бъде разрушено не богатството ми, а щастието ми! Така че оставих краля в Париж. Понеже той беше човек, на когото може да се вярва, според това, което ми казваше господин Жилбер, всичко щеше да върви добре и да съм, и да не съм там и аз се върнах във фермата. Най-напред помислих, че Катрин е в смъртна опасност — тя бълнуваше, имаше мозъчна треска и знам ли аз какво? Състоянието, в което я намерих, силно ме обезпокои, а още повече ме обезпокои това, че докторът забрани да влизам в стаята й, докато не оздравее. Но като не можех да влизам в стаята й — аз, бедният й отчаян баща, — помислих, че ми е разрешено да слушам на вратата й. И аз слушах! Тогава научих, че е щяла да умре, че се е разболяла от мозъчна треска, че е почти луда, в края на краищата, защото любовникът й е заминал! Аз също бях заминал преди една година и вместо да полудее от това, че баща й я напуска, тя се усмихна при заминаването ми. Нима заминаването ми не й даваше възможност да се вижда с любовника си?… Здравето на Катрин се върна, но не и радостта й! Един месец, два месеца, три месеца, шест месеца изминаха, без лъч на веселие да освети това лице, което не изпусках от очи. Една сутрин я видях усмихната и потръпнах — щом се усмихва, значи любовникът й се е върнал. Действително, на другия ден овчарят, който го видял да минава, ми съобщи, че същата сутрин е пристигнал! Не се и съмнявах, че още вечерта на същия ден ще дойде у нас или по-скоро при Катрин! Така че, когато дойде вечерта, заредих двуцевката си и застанах в засада…

— Бийо! — провикна се Шарни. — Вие сте направили това?

— Защо не? — каза Бийо. — Стоя в засада, когато глиганът изравя картофите ми, когато вълкът идва, за да издави овцете ми, когато лисицата идва, за да издуши кокошките ми, а да не застана в засада, за да убия човека, който открадна щастието ми, любовникът, който обезчести дъщеря ми?

— Но като стигнахте там, сърцето ви подведе, нали, Бийо? — каза живо Шарни.

— Не — каза Бийо, — не сърцето, а окото и ръката. Една следа от кръв ми показа, че все пак съм го уцелил. Само че, както добре разбирате — добави Бийо с горчивина, — дъщеря ми не се колеба между баща си и любовника си. Когато влязох отново в стаята на Катрин, тя беше изчезнала.

— И вие не сте я виждали оттогава? — попита Шарни.

— Не — отвърна Бийо. — Но защо да я виждам отново? Тя добре знае, че ако пак я видя, ще я убия.

Шарни направи леко движение, загледан с възхищение, примесено с ужас, в могъщата натура, изправена пред него.

— Заех се отново с работите в моята ферма — продължи Бийо. — Какво значение имаше моето нещастие, щом Франция ще бъде щастлива? Нима кралят не вървеше искрено по пътя на революцията? Не трябваше ли да вземе участие в празника на федерацията? Не отидох ли отново да видя този добър крал, на когото бях дал трицветната си кокарда на шестнайсети юли и на когото почти спасих живота на шести октомври? Каква радост би трябвало да бъде за него да види цяла Франция, събрана на Марсово поле, да се кълне като един човек в единството на родината! Така че за миг, когато видях това, забравих всичко, та дори и Катрин… Не, лъжа, един баща не забравя дъщеря си!… Той също на свой ред се закле! Стори ми се, че не се заклева от сърце, че се заклева с крайчеца на устните си, че се закле от мястото си, вместо да се закълне над олтара на родината! Но, какво пък толкова! Той се беше заклел и това беше най-важното — клетвата си е клетва! Не мястото, на което се произнася, я прави повече или по-малко свещена и когато дава клетва, честният човек я спазва! Кралят щеше да спази клетвата си. Вярно е, че като се завърнах във Виле-Котре — понеже нямах какво друго да правя, освен да се захвана с политиката, след като детето ми вече го нямаше, — чух да се говори, че кралят искал да накара господин Дьо Фаврас да го отвлече, но работата се провалила; че кралят искал да избяга с лелите си, но планът не успял; че кралят поискал да отиде в Сен Клу и оттам да стигне до Руан, но народът се противопоставил. Вярно е, че чувах да разправят всичко това, но не му вярвах — нима не бях видял със собствените си очи как на Марсово поле кралят протяга ръка? Нима не бях чул с ушите си да произнася клетвата в името на нацията. Няма начин да повярваш, че един крал, заклел се пред триста хиляди души, ще сметне клетвата си за не толкова свещена като тази, която дават другите хора. Това беше невероятно! Така че колко бях учуден, когато бях онзи ден на пазара в Мо през деня — трябва да ви кажа, че нощувах при станционния надзирател на пощата, един от моите приятели, с когото сключих голяма сделка за зърно, — та, казвам, че бях много учуден, когато видях една кола, която сменяше конете, и разпознах краля, кралицата и дофина! Нямаше начин да се лъжа, имах навика да ги виждам в кола, защото на шестнайсети юли ги бях придружавал от Версай до Париж. Тогава чух един от онези господа, облечени в жълто, който казваше: „На път за Шалон!“ Гласът ме порази. Обърнах се и разпознах — кого мислите? Онзи, който ми открадна Катрин, един благородник, който изпълняваше задълженията на прислужник, препускайки пред колата на краля…

При тези думи Бийо втренчено погледна графа, за да види дали той разбира, че става въпрос за брат му Изидор. Но Шарни се задоволи мълчаливо да избърше с кърпичката си потта, която струеше по челото му. Бийо отново подхвана:

— Поисках да го последвам, но той вече беше далеч. Той имаше добър кон и беше въоръжен, а аз не бях… За миг изскърцах със зъби при мисълта за този крал, който бяга от Франция, и за похитителя, който ми се изплъзва. Но изведнъж ми хрумна една мисъл: „Виж ти — казах си, — аз се заклех в нацията и след като кралят нарушава своята клетва, какво ще стане, ако аз сдържа моята? Бога ми, да! Да го хванем! Аз съм само на две левги от Париж. Три часът сутринта е. С добър кон това е работа за два часа! Ще поговоря за това с господин Байи, един честен човек, който ми изглежда, че е от партията на онези, които удържат на клетвата си, срещу онези, които не я удържат.“ Като реших този въпрос, за да не губя време, помолих приятеля си, станционния надзирател в Мо — без да му казвам нищо, разбира се, за онова, което щях да правя, — да ми заеме униформата си на национален гвардеец, сабята и пистолетите си. Взех най-добрия кон от конюшнята му и вместо да потегля в ситен тръс към Виле-Котре, препуснах в бесен галоп към Париж! Бога ми! Пристигнах точно навреме — вече знаеха за бягството на краля, но не знаеха в каква посока е избягал. Господин Дьо Ромьоф беше изпратен от господин Дьо Лафайет по пътя за Валансиен! Но нали виждате какво нещо е случайността! При бариерата той бил арестуван, успял да накара да го заведат в Националното събрание и влезе точно в момента, когато господин Байи, осведомен от мен, даваше най-точни подробности относно пътуването на краля. Оставаше да се напише една заповед и да се промени пътят. Това беше направено за миг! Господин Дьо Ромьоф беше изпратен по пътя за Шалон, а аз приех поръчението да го придружа, което, както виждате, изпълних. Сега — допълни Бийо с мрачно изражение на лицето — настигнах краля, който ме измами като французин и съм спокоен, че няма да ми се изплъзне! Остава ми да настигна онзи, който ме измами като баща, и кълна ви се, господин графе, че и той няма да ми се изплъзне.

— Уви, драги Бийо! — каза Шарни с въздишка. — Вие се лъжете!

— Как така?

— Казвам, че нещастникът, за когото говорите, ви се изплъзна!

— Избягал ли е? — викна Бийо с неописуем израз на бяс.

— Не — каза Шарни, — той е мъртъв!

— Мъртъв? — провикна се Бийо, неволно потрепервайки и избърсвайки челото си, което мигновено се беше покрило с пот.

— Мъртъв! — повтори Шарни. — И тази кръв, която виждате и която преди малко основателно сравнихте с онази, с която бяхте покрит във Версай, е неговата. И ако се съмнявате, драги Бийо, слезте долу и ще намерите в един малък двор, почти подобен на онзи във Версай, убит поради същата причина, поради която онзи другият беше убит там!

Бийо погледна Шарни, който му говореше с кротък глас, докато две едри сълзи се стичаха по бузите му, с див поглед и уплашено лице. После изведнъж нададе вик:

— Ах, значи имало небесно правосъдие!

И хукна навън от стаята, като преди това рече:

— Вярвам на думите ви, господин графе. Но няма значение — ще ида да видя с очите си, че правосъдието е въздадено…

Шарни го изгледа как се отдалечава, сподавяйки една въздишка и изтривайки сълзите си.

После, разбирайки, че няма нито минута за губене, се устреми направо в стаята на кралицата и като отиде право при нея, попита съвсем тихо:

— Господин Дьо Ромьоф?

— Той е наш — отвърна кралицата.

— Толкова по-добре — каза Шарни, — понеже от другата страна нямаме на какво да се надяваме!

— Какво да правим тогава?

— Да печелим време, докато дойде господин Дьо Буйе!

— Но дали ще дойде?

— Да, защото аз ще отида да го потърся.

— О! — извика кралицата. — Улиците са претъпкани, вие сте познато лице и няма да успеете. Те ще ви заколят! Оливие! Оливие!

Но Шарни, усмихвайки се, отвори прозореца, гледащ към градината, изпрати едно последно обещание към краля, един последен поздрав към кралицата и скочи от петнайсет стъпки височина, които го отделяха от земята.

Кралицата нададе вик на ужас и скри лице в ръцете си. Но младежите изтичаха до прозореца и с радостен вик отговориха на ужасения вик на кралицата. Шарни току-що се беше изкатерил по градинската стена и беше изчезнал от другата й страна. Беше точно навреме — в този момент Бийо се появи на прага на стаята.