Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (175)

174.
Легендата за краля мъченик

Можахте да видите с какво безпристрастие, възприемайки формата на романа, ние поднесохме пред очите на читателя онова, което беше ужасно, жестоко, добро, красиво, велико, кръвожадно и долно у хората и събитията, които се редуваха.

Днес хората, за които говорим, са мъртви. Единствено събитията, обезсмъртени от историята, събитията, които не умират, остават.

Е, добре, ние можем да призовем от гроба всички онези трупове, които лежат там и които са мъртви, изпълнили дните на живота си. Ние можем да кажем на Мирабо: „Трибуне, стани“, на Луи XVI: „Мъченико, станете!“, ние можем да кажем: „Станете всички вие, които се наричате Фаврас, Лафайет, Байи, Фурние Американеца, Журдан Куп-Тет, Майар, Тероан дьо Мерикур, Барнав, Буйе, Гамен, Петион, Манюел, Дантон, Робеспиер, Марат, Вернио, Дюмурие, Мария-Антоанета, госпожа Кампан, Барбару, Ролан, госпожа Ролан, крал, кралица, работник, трибуни, генерали, колячи, публицисти, станете! И кажете дали не съм ви представил на моето поколение, на народа, на величията, на жените най-вече — сиреч на майките на нашите синове, които искам да науча на история, — кой би могъл да се похвали, че знае всички ваши тайни — поне такива, каквито съм ви видял.“

За събитията, стоящи все още от двете страни на изминатия от нас път, можем да кажем: „Велик и светъл ден на 14 юли, мрачни и заплашителни нощи на 5 и 6 октомври, кървава буря на Марсово поле, където барутът се смеси с мълнията и гърмът на оръдието с тътена на гръмотевицата, пророческо нахлуване от 20 юни и ужасната победа от 10 август, отвратителни спомени от 2 и 3 септември… Добре ли ви разказах? Излъгах ли съзнателно? Търсих ли абсурда във вас или начин да ви оклеветя?“

И хората, и събитията ще отговорят: „Ти търсеше истината без омраза, без страст. Ти мислеше, че я казваш, когато не я казваше. Ти остана верен на цялата слава на миналото, нечувствителен към заслепението на настоящето, вярващ във всички обещания на бъдещето, така че бъди простен, ако не похвален.“

Е, добре, това, което направихме, ако не като избран съдия, то като безпристрастен разказвач, ще го правим до края. И всяка крачка ни приближава бързо до този край. Ние се търкаляме по склона на събитията и има малко въпроси, на които да се спрем от 21 септември, денят на смъртта на монархията, до 21 януари, денят на смъртта на краля.

Чухме обявяването на републиката, извършено под прозорците на кралския затвор от силния глас на общинаря Любен, и това провъзгласяване ни доведе обратно в Тампъл.

Нека се върнем в мрачната постройка, затворила в себе си един крал, станал човек, една кралица, останала кралица, една девица, която ще бъде мъченица, и две деца, невинни поради възрастта си, ако не по рождение.

Кралят беше в Тампъл. Как се беше стигнало дотам? Бяха ли искали поначало да му устроят срамния затвор, в който беше? Не.

Най-напред Петион имаше идеята да го преведат в центъра на Франция, да му дадат Шамбор и да се отнасят към него като към крал безделник.

Да предположим, че всички владетели в Европа наложеха мълчание на своите министри, на своите генерали, на своите манифести и се задоволяваха да гледат какво става във Франция, без да искат да се намесват във вътрешната политика на французите, това сваляне от престола на 10 август, това затворено съществувание в един хубав дворец, на място с хубав климат, посред онова, което наричат градината на Франция, нямаше да бъде твърде жестоко наказание за човека, който изкупваше не само своите грехове, но и тези на Луи XV и Луи XIV.

Вандея току-що се беше надигнала — възразиха, че може да дойде помощ откъм Лоара. Доводът изглеждаше достатъчен — отказаха се от Шамбор.

Законодателното събрание посочи Люксембург. Люксембург, флорентинският дворец на Мария де Медичи, със своята усамотеност и своите градини, граничещи с тези на Тюйлери, беше не по-малко подходяща резиденция за един свален крал от Шамбор.

Възразиха, че мазетата на двореца са свързани с катакомбите. Може би това беше само претекст от страна на Комуната, която искаше да държи краля във властта си, но беше правдоподобен претекст.

Така че Комуната гласува за Тампъл. Под това тя разбираше не кулата на Тампъл, а двореца Тампъл, бившата командерия на водачите на ордена, един от увеселителните домове на граф Д’Артоа.

В момента на преместването, дори по-късно, когато Петион отведе кралското семейство в двореца, когато то беше настанено, когато Луи XVI даваше своите нареждания по настаняването, Комуната денонсира решението си и Манюел беше изпратен, за да промени за последен път решението на общината и да замени двореца с кулата.

Манюел пристигна, проучи мястото, предназначено за жилище на Луи XVI и Мария-Антоанета, и слезе съвсем засрамен.

Кулата беше необитаема — единственият обитател бе само нещо като портиер, — предлагаща съвсем недостатъчно място с тесни стаи и нечисти и пълни с паразити легла.

Има в това нещо повече от онази съдба, тежаща над умиращите родове, отколкото от подлия предумисъл от страна на съдиите.

Националното събрание, от своя страна, изобщо не се пазари за разходите по прехраната на краля. Кралят ядеше много. Ние изобщо не го упрекваме в това — в темперамента на Бурбоните е да са лакоми. Но кралят всъщност се хранеше зле. Той яде с голям апетит, докато в Тюйлери се колеха. Не само по време на процеса съдиите го упрекваха за това ненавременно ядене, но освен това, което е по-тежко, историята, непримиримата история, го регистрира по същия начин в своите архиви. Така че Националното събрание отпусна петстотин хиляди ливри за разходи по прехраната на краля.

За четирите месеца, през които кралят остана в Тампъл, разходите бяха четирийсет хиляди ливри, десет хиляди франка на месец или триста и трийсет франка на ден.

Луи XVI имаше в Тампъл трима прислужници и тринайсет служители по прехраната. Вечерята му се състоеше всеки ден от четири предястия, две печени, всяко от три парчета, четири леки ястия, три компота, три чинии с плодове, малка бутилка бордо, малка бутилка малвазия и малка бутилка мадейра.

Само той и синът му пиеха вино. Кралицата и принцесите пиеха само вода.

Откъм материалната страна кралят не беше за оплакване.

Но нещата, които основно му липсваха, бяха въздухът, упражненията, слънцето и сянката.

Свикнал да ходи на лов в Компиен и Рамбуйе, в парковете на Версай и Големия трианон, Луи XVI се оказа ограничен изведнъж не в един двор, не в една градина, дори не в една алея, а в един сух и гол терен с четири парчета пожълтяла морава и няколко хилави дръвчета, повехнали и обезлистени от есенния вятър.

Там всеки ден в два часа се разхождаха кралят и семейството му. Ние се мамим — там всеки ден разхождаха краля и семейството му.

Това беше нечувано, жестоко, зверско, но по-малко зверско и по-малко жестоко, отколкото подземията на инквизицията в Мадрид, оловните килии на Съвета на десетимата във Венеция, от карцерите на Шпилберг.

Запомнете добре, че ние не извиняваме Комуната повече, отколкото извиняваме кралете. Ние само казваме, че Тампъл беше една ужасна, фатална, глупава репресалия^[1], тъй като съдът се превръщаше в гонение, а виновният — в мъченик.

А сега, какъв беше обликът на различните персонажи, които сме се заели да проследим в основните фази от живота им?

Кралят, с късогледите си очи, с провисналите си бузи, с тежката си отмерена походка приличаше на някой добър арендатор, поразен от някое нещастие на съдбата. Меланхолията му беше меланхолия на земеделеца, на когото някоя буря бе изгорила плевните или градушка е повалила житата му.

Държането на кралицата беше както винаги строго, високомерно, в най-висша степен предизвикателно. Във времената на своето величие Мария-Антоанета бе внушавала любов. В дните на падението си тя вдъхновяваше предаността, но не и състраданието. Състраданието се поражда от симпатия, а кралицата изобщо не беше симпатична.

Госпожа Елизабет с бялата си рокля, символизираща чистотата на душата и тялото й, с русите си коси, станали още по-хубави, откакто бяха принудени да се развяват без пудра, госпожа Елизабет със синята панделка на бонето и на талията си, приличаше на ангел-хранител на цялото семейство.

Принцесата, въпреки възрастта си, не беше интересна. Изцяло австрийка като майка си, изцяло приличаща на Мария-Терезия и Мария-Антоанета, в погледа й вече личаха презрението и гордостта на кралските родове и на грабливите птици.

Малкият дофин със златните си коси, с белия си малко болезнен цвят на лицето предизвикваше интерес. При все това в сините му очи имаше нещо строго и твърдо и понякога изразът на лицето му беше над този, присъщ на възрастта му. Той разбираше всичко, следваше всички указания, които майка му даваше само с поглед, и проявяваше лукавството на детската политика, което понякога изтръгваше сълзи дори от очите на самите палачи. Бедното дете трогна дори Шомет! Шомет, тази белка със заострена муцуна, тази очилата белка.

— Ще накарам да му дадат образование — казваше бившият прокурорски писар на господин Юе, камериера на краля, — но ще трябва да го отделим от семейството му, за да загуби представа за сана си.

Комуната беше едновременно жестока и непредпазлива — жестока, обсипвайки кралското семейство с лошо отношение, с притеснения и дори обиди, и непредпазлива, оставяйки да ги видят слаби, смазани и затворени.

Всеки ден тя изпращаше нови пазачи в Тампъл от името на общинарите. Те влизаха като ожесточени врагове на краля и кралицата, излизаха като неприятели на Мария-Антоанета, но почти всички съжаляваха краля, съжаляваха децата и прославяха госпожа Елизабет.

Наистина, какво виждаха в Тампъл вместо вълк, вълчица и вълчета? Едно добро семейство на буржоа, една горделива майка, нещо като Елмира, която дори не страдаше, че докосват полите на роклята й. Но от тиран нито следа!

Как минаваше денят на цялото семейство?

Ще го разкажем според Клери.

Но по-напред да хвърлим едно око на затвора. После ще разкажем за затворниците.

Кралят беше затворен в малката кула, която беше долепена до голямата, без вътрешна връзка. Тя образуваше едно дълго каре, оградено от две кулички — в едната от тези купички имаше малка стълба, която тръгваше от първия етаж и по една галерия водеше до терасата. В другата бяха кабинетите, които бяха свързани с всеки етаж на кулата.

Тялото на постройката имаше четири етажа. Първият се състоеше от преддверие, трапезария и от един кабинет в куличката. Вторият етаж беше разделен почти по същия начин. Най-голямата стая служеше за спалня на кралицата и дофина. Втората, отделена от първата с едно малко и много тъмно преддверие, беше заета от принцесата и госпожа Елизабет. Трябваше да се премине през тази стая, за да се стигне до стаичката в кулата и тази стаичка не беше нищо друго, освен онова, което англичаните наричат water closet^[2] и беше обща за кралското семейство, общинските служители и войниците.

Кралят живееше на третия етаж, където имаше същия брой стаи. Той спеше в голямата стая. Стаичката в малката куличка му служеше като кабинет за четене. Отстрани имаше една кухня, пред която тъмна стая, която в първите дни, преди да бъдат разделени от краля, обитаваха господата Шамийи и Юе и която беше запечатана след заминаването на господин Юе.

Четвъртият етаж беше затворен. Мецанинът беше предоставен за кухни, които не се използваха. А сега, как живееше кралското семейство в това тясно пространство, наполовина апартамент, наполовина затвор?

Ще ви кажем.

Кралят ставаше по навик в шест часа сутринта. Той се бръснеше сам. Клери го вчесваше и го обличаше. После, веднага след като бъдеше облечен и вчесан, той минаваше в кабинета си за четене, сиреч в библиотеката на архивите на Малтийския орден, която съдържаше хиляда и петстотин или хиляда и шестстотин тома.

Един ден, като си търсеше книги, кралят показа с пръст на господин Юе съчиненията на Волтер и Русо. После добави тихо:

— Вижте, това са онези двама души, които погубиха Франция!

Влизайки там, Луи XVI падаше на колене и се молеше в продължение на пет-шест минути, после четеше или работеше до девет часа. През това време Клери оправяше стаята на краля, приготвяше закуската и слизаше при кралицата.

Останал сам, кралят сядаше и се забавляваше да превежда или Вергилий, или „Одите“ на Хораций — за да продължи обучението на дофина, той самият се беше заел с латинския.

Тази стая беше много малка. Вратата оставаше винаги отворена — общинарят стоеше в спалнята и през отворената врата гледаше какво прави кралят.

Кралицата не отваряше вратата си освен при идването на Клери, за да не може поради затворената врата общинарят да влиза при нея.

Тогава Клери вчесваше косите на малкия принц, привеждаше в ред тоалета на кралицата и минаваше в стаята на принцесата и госпожа Елизабет, за да им окаже същата услуга. Моментът на тоалета беше едновременно кратък и скъпоценен, защото беше онзи, в който Клери можеше да съобщи на кралицата и принцесите това, което беше научил. Един знак, който им правеше, означаваше, че има нещо да им казва. Тогава кралицата или някоя от принцесите заговаряха общинаря и Клери се възползваше от невниманието му, за да подшушне бързо онова, което имаше да казва.

В девет часа кралицата, двете деца и госпожа Елизабет се качваха при краля, където се сервираше закуската. По време на десерта Клери оправяше стаите на кралицата и принцесите. Един човек на име Тизон и неговата жена бяха придадени към Клери, под предлог да му помагат в прислужването, а в действителност, за да шпионират кралското семейство и дори общинарите. Съпругът, бивш служител при бариерите, беше корав и зъл старец, неспособен на никаква проява на човещина. Съпругата — жена, чрез любовта, която изпитваше към дъщеря си, — подтиквана от тази любов дотам, че разделена от дъщеря си, в надеждата си да види отново детето си, — доносничеше за кралицата^[3].

В десет часа сутринта кралят слизаше в стаята на кралицата и там прекарваше деня. Там той се занимаваше почти изключително с образованието на дофина, карайки го да повтаря някои пасажи от Корней и Расин, даваше му урок по география или го караше да чертае и копира карти. От три години Франция беше разделена на департаменти и в частност това беше географията, която кралят преподаваше на сина си.

От своя страна, кралицата се занимаваше с обучението на принцесата, което понякога прекъсваше, за да се отдаде на дълбок и мрачен размисъл. Когато това се случеше, принцесата я оставяше изцяло да потъне в неизвестната си мъка, която поне беше благословена със сълзи. Принцесата се отдалечаваше на пръсти, правейки знак на брат си да пази тишина. Кралицата оставаше повече или по-малко време погълната от своите размисли, после една сълза се появяваше на клепача й, плъзваше се по дължината на бузата й, падаше върху пожълтялата й ръка, която беше придобила цвят на слонова кост и тогава почти винаги бедната затворничка, свободна за миг в огромните владения на мисълта, в безграничните полета на спомените, рязко се отърсваше от мислите си и като се огледаше около себе си, се връщаше с наведена глава и разбито сърце обратно в затвора си.

На обед трите принцеси влизаха при госпожа Елизабет, за да сменят утринните си тоалети. Този миг свенливостта на Комуната беше запазила за усамотението — нито един общинар не присъстваше.

В един часа, когато времето позволяваше, караха кралското семейство да слезе в градината. Четирима общински служители и един командир на легион от Националната гвардия го придружаваха или по-скоро го надзираваха. Понеже в Тампъл имаше известен брой работници, заети с разрушаването на къщите и с издигането на нови стени, затворниците можеха да използват само една част от алеята с кестеновите дървета.

Клери присъстваше на тези разходки. Той правеше физически упражнения с малкия принц, карайки го да играе било с топка, било с малък диск за хвърляне.

В два часа се качваха обратно в двора. Клери сервираше обяда. И всеки ден в този час Сантер идваше в Тампъл, придружен от двама адютанти. Той обискираше старателно двата апартамента на краля и кралицата.

Понякога кралят се обръщаше с по някоя дума към него. Кралицата — никога. Тя беше забравила 20 юни и онова, което дължеше на този човек.

След обяда слизаха обратно на първия етаж. Кралят изиграваше една игра на пикет или табла с кралицата или със сестра си. Клери на свой ред обядваше.

В четири часа кралят се настаняваше за следобедна почивка върху едно канапе или в един голям фотьойл. Тогава наставаше най-дълбоко мълчание — принцесите вземаха по някоя книга или ръкоделието си и всеки оставаше неподвижен, дори и малкият дофин.

Луи XVI преминаваше почти без преход от будно състояние към сън. Както казахме, физическите нужди имаха тиранична власт над него. При събуждането му отново подхващаха разговора. Повикваха Клери, който никога не беше много далече, и Клери преподаваше на малкия дофин урока му по писане. Когато урокът свършеше, той отвеждаше малкия принц в стаята на госпожа Елизабет и го караше да играе с топка или на волан^[4].

Когато дойдеше вечерта, цялото кралско семейство се събираше около една маса. Кралицата четеше на висок глас, за да забавлява или да поучи децата. Госпожа Елизабет сменяше кралицата, когато тя беше уморена. Четенето продължаваше до осем часа. В осем часа малкият принц вечеряше в стаята на госпожа Елизабет — кралското семейство присъстваше на тази вечеря, по време на която кралят вземаше подшитите екземпляри на „Меркюр дьо Франс“, които беше намерил в библиотеката и даваше на децата гатанки и шаради за отгатване.

След вечерята на дофина кралицата караше сина си да произнесе следната молитва:

Боже всемогъщи, който ме създадохте и изкупихте греховете ми, обожавам ви! Съхранете дните на краля, моят баща и тези на моето семейство! Закриляйте ни от нашите врагове! Дайте на госпожа Дьо Турзел силите, от които има нужда, за да понесе онова, което изтърпява заради нас!

После Клери събличаше дофина и го слагаше да си легне, а при него оставаше едната от двете принцеси, докато заспи.

Всяка вечер в този час минаваше един разносвач на вестници и извикваше новините от деня. Клери заставаше на пусия и предаваше на краля думите на викащия.

В девет часа кралят на свой ред вечеряше.

Клери донасяше на табла вечерята на принцесата, която бдеше при дофина.

След като приключеше с яденето, кралят се връщаше в стаята на кралицата, правейки както на нея, така и на сестра си знак с ръка за сбогом, прегръщаше децата, прибираше се в стаята си и се оттегляше в библиотеката, където четеше до полунощ.

От своя страна, принцесите се заключваха в стаите си. Един от общинарите оставаше в малката стаичка, която разделяше двете стаи. Другият следваше краля.

Тогава Клери поставяше леглото си до това на краля. Но за да си легне, Луи XVI чакаше да се качи новият общинар, за да разбере кой е и дали вече го е виждал. Общинарите се сменяха в единайсет часа сутринта, в пет часа вечерта и в полунощ.

Този начин на живот продължи без промяна, докато кралят остана в малката кула, сиреч до 30 септември.

Както се вижда, положението беше тъжно и толкова по-достойно за състрадание, защото беше понасяно достойно. Дори и най-враждебно настроените се смекчаваха при тази гледка. Те идваха, за да бдят над един гнусен тиран, който бе съсипал Франция, клал французите и повикал чужденците, над една кралица, която бе обединила похотливостта на Месалина с разпасаността на Екатерина II. Но те попадаха на един добродушен човечец, облечен в сиво, когото бъркаха с камериера му, който хапваше добре, пиеше добре, спеше добре, играеше на табла и пикет, показваше по латински и география на сина си и разгадаваше шаради с децата си; една несъмнено горда и надменна жена, но достойна, тиха, смирена и все още хубава, учеща дъщеря си на бродерия, сина си на молитви, говореща кротко на прислужниците и наричаща един камериер „приятелю.“

Първите мигове бяха мигове на омраза — всеки един от хората, идващи с чувства на неприязън и отмъстителност, започваше с това, че даваше израз на тези чувства. После, малко по малко, се омилостивяваше. Тръгнал сутринта от дома си, заплашващ и с вдигната глава, вечерта се прибираше натъжен, с наведена глава. Жена му го очакваше с любопитство.

— А, това си ти! — провикваше се тя.

— Да — отговаряше лаконично той.

— Е, какво, видя ли тирана?

— Видях го.

— Много свиреп вид ли има?

— Прилича на рентиер от Маре.

— Какво прави? Беснее? Проклина републиката? Той…

— Той прекарва времето си, като учи децата си, преподава им латински, играе пикет със сестра си и разгадава шаради, за да забавлява жена си.

— Значи този нещастник няма угризения?

— Видях го да се храни, ядеше като човек със спокойна съвест. Видях го да спи и гарантирам, че няма кошмари.

И жената на свой ред се замисляше.

— Но, тогава, значи — казваше тя, — той не е толкова жесток и толкова виновен, колкото разправят?

— Не знам дали е виновен, убеден съм, че не е жесток. Но съм съвсем сигурен, че е нещастен!

— Бедният човек! — казваше жената.

Ето това се случваше — колкото повече Комуната унижаваше своя затворник и показваше, че той общо взето не е нищо повече от човек като всеки друг, толкова повече другите хора изпитваха състрадание към онзи, когото признаваха за подобен на себе си.

Това състрадание се изразяваше понякога директно към самия крал, към дофина, към Клери.

Един ден един каменоделец беше зает да направи дупки в стената на преддверието, за да се поставят огромни резета. Докато работникът обядваше, дофинът се забавляваше да си играе със сечивата му. Тогава кралят взе от ръцете на детето чука и длетото, показвайки му — той, опитният ключар, по какъв начин трябва да си служи с тях.

От ъгъла, в който беше седнал и където похапваше своето парче хляб със сирене, зидарят с учудване гледаше какво става. Той не беше станал пред краля и пред принца — той стана пред мъжа и пред детето. После, като се приближи с все още пълна уста, но с шапка в ръка, каза на краля:

— Е, добре, когато излезете от тази кула, ще можете да се хвалите, че със собствените си ръце сте работили за вашия собствен затвор!

— А! Кога и как ще изляза? — отвърна кралят.

Дофинът започна да плаче. Работникът обърса една сълза. Кралят остави чука и длетото да паднат и се прибра в стаята си, където дълго време се разхождаше с големи крачки.

Друг ден един часовой се качваше, както обикновено, на стража пред вратата на кралицата. Той беше човек от предградията, облечен просташки, но все пак чисто.

Клери беше сам в стаята и четеше. Часовоят го наблюдаваше с най-голямо внимание.

След миг Клери, повикан другаде по служба, стана и поиска да излезе. Но часовоят, отдавайки почест, с тих, боязлив и почти треперещ глас, каза:

— Не може да минете.

— Защо така? — попита Клери.

— Защото имам нареждане да ви държа под око.

— Мен ли? — каза Клери. — Съвсем сигурно е, че се лъжете.

— Вие не сте ли кралят?

— Значи вие не познавате краля?

— Никога не съм го виждал, господине. И ако трябва да го кажа, за да го видя, бих предпочел това да стане другаде, а не тук.

— Говорете по-тихо! — каза Клери.

После му показа една врата и добави:

— Ще вляза в тази стая и вие ще видите краля — той е седнал до една маса и чете.

Клери влезе и каза на краля какво се беше случило току-що. Тогава кралят стана и се разходи от едната до другата стая, за да може добрият човек да го разгледа спокойно.

Така че без изобщо да се усъмни, че кралят само заради него е станал, човекът от предградията каза на Клери:

— Ах, господине! Колко е добър кралят! Колкото до мен, не мога да повярвам, че е причинил всички онези злини, за които разправят.

Друг часовой, поставен в края на онази алея, която служеше за разходка на кралското семейство, един ден даде на знаменитите затворници да разберат, че има да им съобщи някои сведения. При първата обиколка от разходката никой не даде вид, че обръща внимание на знаците му. Но при втората обиколка госпожа Елизабет се приближи до часовоя, за да види дали той ще я заговори. За нещастие било от страх, било от уважение, този млад човек, който беше със забележителна фигура, остана безмълвен. Само две сълзи потекоха от очите му и с пръст той посочи един куп развалини, където вероятно имаше скрито писмо. Под предлог, че търси плоски камъчета за малкия принц между камъните Клери започна да тършува в развалините. Но общинарите несъмнено отгатнаха какво търси, наредиха му да се отдръпне и под страх, че ще го разделят с краля, му забраниха да разговаря въобще с часовите.

Все пак не всички от тези, които се приближаваха до затворниците в Тампъл, показваха същите чувства на почтителност и състрадание. При мнозина омразата и отмъстителността бяха така дълбоко вкоренени, че това зрелище на кралското нещастие, понасяно с буржоазна добродетел, не можеше да ги впечатли, и понякога кралят и кралицата трябваше да понасят простащини, ругатни, дори оскърбления.

Общинарят, който бе дежурен при краля и бе учител по английски, наречен Джеймс, се беше залепил за краля като негова сянка и не се отделяше. Кралят влезе в кабинета си за четене — общинарят влезе и се настани до него.

— Господине — каза тогава кралят с обичайната си благост, — вашите колеги имат навика да ме оставят сам в тази стая, като се има предвид, че вратата е винаги отворена и не мога да им убягна от погледа.

— Моите колеги — отвърна Джеймс — постъпват по своему, а аз — по моему.

— Забележете, ако обичате, господине — подхвана кралят, — че стаята е толкова малка, че е невъзможно да останем двамата.

— Тогава минете в някоя по-голяма — отвърна грубиянски общинарят.

Без да каже нищо, кралят стана и премина в спалнята си, където учителят по английски го последва и продължи да му досажда, докато го смениха.

Една сутрин кралят взе общинаря, който беше на стража, за онзи, когото беше видял вечерта, — както казахме, имаха обичай да сменят общинарите в полунощ.

Той отиде при него и му каза съчувствено:

— Ах, господине! Съжалявам, че са забравили да ви сменят!

— Какво искате да кажете? — грубо попита общинарят.

— Искам да кажа, че би трябвало да сте уморен.

— Господине — отвърна този човек, който се наричаше Мьоние, — идвам тук, за да надзиравам онова, което вършите, а не вие да се занимавате с онова, което аз върша.

После, като нахлупи шапката на главата си, добави:

— Никой няма право да ми се меси, а вие по-малко от всеки друг!

На свой ред и кралицата веднъж се осмели да заговори един от общинарите.

— В кой квартал живеете, господине? — попита тя един от онези хора, които присъстваха на обеда й.

— В родината! — отвърна гордо този.

— Но, струва ми се — подхвана кралицата, — че родината е Франция?

— Освен частта, заета от неприятеля, когото вие повикахте.

Някои от комисарите не говореха никога с краля, кралицата, принцесите или малкия принц, без да добавят някой непристоен епитет или просташка псувня.

Един ден един общинар на име Тюрло каза на Клери достатъчно високо, за да не пропусне кралят нито дума от заплахата:

— Ако палачът не гилотинира това свето семейство, то аз самият ще го гилотинирам!

Излизайки на разходка, кралят и семейството му трябваше да преминат пред голям брой часови, повечето от които бяха разположени във вътрешността на малката кула. Когато минаваха командирите на легиони и общинарите, часовите им отдаваха почест. Но когато на свой ред кралят минеше пред тях, те поставяха пушките при нозе или обръщаха гърба си.

Така стояха нещата и с пазачите отвън, разположени в подножието на кулата — когато кралят минаваше, те предпочитаха да си сложат шапките и да седнат. Но едва щом затворниците отминеха, те ставаха и сваляха шапките си.

Оскърбителите отиваха и по-далеч — един ден часовоят, недоволен от това, че само трябва да отдаде почест пред общинарите и офицерите, а не пред краля, написа от вътрешната страна на вратата на затвора:

Гилотината е неизменна и очаква тирана Луи XVI!

Това беше ново изобретение, което имаше голям успех. Така че часовоят намери подражатели — скоро всички стени на Тампъл и в частност онази на стълбата, по която слизаше и се качваше кралското семейство, бяха покрити с надписи от рода на тези:

Госпожа Вето ще си плати!

Ще успеем да поставим дебелото прасе на диета.

Долу червената лента^[5]!

Трябва да издушим малките вълчета!

Други надписи, като пояснението под една драсканица, обясняваха заплашителната рисунка.

Една от тези рисунки представляваше човек на бесилка. Под нея бяха изписани следните думи:

Луи си прави въздушна баня!

Но най-ожесточените мъчители бяха двама сътрапезници от Тампъл — единият беше обущарят Симон, а другият — сапьорът Роше.

Симон работеше по съвместителство — той беше не само обущар, но и общинар. Не само общинар, но и един от шестимата комисари, натоварени да надзирават работите и разходите на Тампъл. В това си тройно качество той изобщо не напускаше кулата.

Този човек, станал известен с жестокостите си спрямо сина на краля, беше олицетворение на оскърблението. Всеки път, когато се появеше пред затворниците, им нанасяше нова обида.

Ако камериерът поискаше нещо от името на краля, той казваше:

— Хайде, нека Капе поиска наведнъж всичко, от което има нужда. Нямам желание да си правя труда да се качвам втори път заради него.

Роше му беше лика-прилика. При все това не беше лош човек — на 10 август при вратата на Националното събрание той беше този, който взе малкия дофин на ръце и го постави на бюрото на председателя. От седлар, какъвто беше, Роше стана офицер от армията на Сантер, а след това портиер на кулата на Тампъл. Обикновено ходеше облечен в униформата на сапьор с брада и дълги мустаци, с черен вълнен калпак на главата, широка сабя на хълбока и колан на кръста, на който висеше връзка ключове.

Той беше поставен там от Манюел, по-скоро за да бди над краля и над кралицата, по-скоро да пречи да им бъде сторено зло, отколкото сам той да им го причинява. Той приличаше на дете, на което са поверили да пази клетка с птици, нареждайки му да бди някой да не ги измъчва, и което се забавлява, като им скубе перата.

Когато кралят поискаше да излезе, Роше беше този, който се явяваше на вратата. Но не отваряше, без кралят да е почакал доста, раздрънквайки, докато кралят чакаше, една голяма връзка ключове. После издърпваше с трясък резетата. След като издърпаше резетата, слизаше стремително и се настаняваше близо до последната врата с лула в устата. След това при преминаването на всеки от членовете на кралското семейство и особено на жените им издухваше по един облак дим под носа.

Свидетели на тези достойни за презрение низости бяха националните гвардейци, които вместо да се противопоставят на тези притеснения, често си вземаха столове и сядаха като зрители на някой спектакъл.

Това окуражаваше Роше, който вървеше навсякъде, разправяйки:

— Мария-Антоанета се прави на горда. Но аз я принудих да се смири пред мен! Елизабет и малката ми правят реверанси въпреки волята си. Портичката е толкова ниска, че се налага да се навеждат пред мен!

После добавяше:

— Всеки ден издухвам под носа на едната или на другата по един облак дим от лулата ми. Сестрата попита всички наши комисари: „Защо Роше винаги пуши? — Изглежда, че това му харесва!“, отвърнаха й те.

Във всички големи изкупления освен изтезанието за изтърпяване се намира и човек, който кара осъдения да пие жлъч и оцет — за Луи XVI той се наричаше Роше или Симон. За Наполеон той се наричаше Хъдсън Лоу^[6]. Но също така, когато осъденият е понесъл наказанието си и мъченикът е завършил живота си, това са хората, които опоетизират изтезанието му, които правят свята смъртта му! Света Елена щеше ли да бъде Света Елена без тъмничаря в червена дреха? Тампъл щеше ли да бъде Тампъл без своя сапьор и своя обущар? Ето ги истинските персонажи на легендата. Те също по право принадлежат към дългите и мрачни народни приказки.

Но колкото и нещастни да бяха затворниците, оставаше им една огромна утеха — те бяха събрани на едно място.

Обаче Комуната реши да раздели краля от семейството му.

На двайсет и шести септември, пет дни след като беше обявена републиката, Клери научи от един от общинарите, че апартаментът, който беше предназначен за краля в голямата кула, скоро ще бъде готов.

Изпълнен с мъка, Клери предаде тази тъжна новина на своя господар. Но той с обичайната си смелост каза:

— Опитайте да научите предварително деня на тази мъчителна раздяла и ми го съобщете.

За нещастие Клери не научи нищо повече и не можа да каже нищо на краля.

На двайсет и девети, в десет часа сутринта, шестима общинари влязоха в стаята на кралицата в момента, когато цялото семейство се беше събрало. Те идваха, носейки решение на Комуната да се отнемат на затворниците хартията, мастилото, перата и моливите. Беше извършено претърсване не само на стаите, но и на самите затворници.

— Когато имате нужда от нещо — каза онзи, който носеше решението и който се наричаше Шарбоние, — вашият камериер ще слезе и ще запише исканията в регистър, който ще остане в стаята на съвета.

Кралят и кралицата не възразиха. Те се претършуваха и предадоха всичко, което имаха у себе си. Принцесите и прислугата последваха примера им.

Чак тогава Клери научи от няколкото неочаквани думи на един от общинарите, че кралят ще бъде преведен същата вечер в голямата кула. Той го каза на госпожа Елизабет, която го предаде на краля.

Нищо ново не се случи чак до вечерта. При всеки шум, при всяко отваряне на врата сърцата на затворниците подскачаха и протегнатите им ръце се съединяваха в тревожно ръкостискане.

Кралят остана до по-късно от обичайното в стаята на кралицата. Но все пак им се наложи да се разделят.

Най-накрая вратата се отвори — шестимата общинари, които бяха дошли сутринта, влязоха отново с ново решение на Комуната, което прочетоха на краля — това беше официална заповед за неговото превеждане в голямата кула.

Този път безстрастието на краля му изневери. Къде трябваше да го отведе тази нова крачка по страшния и мрачен път? Той пристъпваше към тайнственото и непознатото, така че пристъпваше с треперене и сълзи.

Сбогуването беше дълго и мъчително. Кралят най-накрая трябваше да последва насила общинарите. Никога вратата, затваряйки се зад него, не бе издавала по-злокобен звук.

Толкова се бяха разбързали да причинят тази нова мъка на затворниците, че апартаментът, където отведоха краля, не беше довършен. Имаше само едно легло и два стола. Съвсем пресните бои и лепила придаваха на апартамента непоносима миризма.

Кралят си легна, без да се оплаква. Клери прекара нощта, седнал на един стол до леглото му.

Клери събуди и облече краля по обичайното време. После поиска да отиде в малката кула, за да облече дофина — противопоставиха му се и един от общинарите, наречен Верон, му каза:

— Вие повече няма да имате връзка с другите затворници. Кралят няма вече да види децата си.

Този път Клери нямаше смелостта да предаде съдбоносната новина на своя господар.

В девет часа кралят, който не знаеше за строгостта на решението, поиска да бъде отведен при семейството си.

— Ние нямаме никакви нареждания в това отношение — казаха комисарите.

Кралят настоя. Но те изобщо не му отговориха, а се оттеглиха.

Кралят остана сам с Клери — кралят седнал, а Клери облегнат на стената. И двамата бяха смазани.

Половин час по-късно влязоха двама общинари, следвани от един чирак от кафене, носещ на краля парче хляб и лимонада.

— Господа — попита кралят, — не бих ли могъл да обядвам със семейството си?

— Забранено по заповед на Комуната — отвърна единият от тях.

— Но ако аз не мога да сляза, моят камериер може да слезе, нали? Той се грижи за сина ми и нищо не пречи, надявам се, да продължи да го обслужва?

Кралят питаше за това така просто и с толкова малко неприязън, че тези хора бяха учудени и не знаеха какво да отговорят. Този тон, тези маниери, тази сдържана мъка бяха толкова далеч от онова, което очакваха, че като че ли бяха омаяни.

Те се задоволиха да отговорят, че това не зависи от тях и излязоха.

Клери беше останал неподвижен до вратата, гледайки господаря си с дълбока и мъчителна тревога. Той видя как кралят взема току-що донесения му хляб и го разчупва на две. После, като му предложи половината, той каза:

— Бедни ми Клери, изглежда, че са забравили за вашата закуска. Вземете половината от хляба ми. На мен ми е достатъчна другата половина.

Клери отказа. Но кралят настоя и той взе хляба. Само че като го взе, не можа да се сдържи и избухна в ридания. Кралят също се разплака.

В десет часа един общинар доведе работниците, които работеха по апартамента. Тогава този общинар се приближи до краля и му каза с известно състрадание:

— Господине, току-що присъствах на закуската на вашето семейство и съм натоварен да ви кажа, че всички са в добро здраве.

Кралят усети сърцето му да се отпуска. От състраданието на този човек му стана добре.

— Благодаря ви — отвърна той — и ви моля в замяна да предадете на семейството ми новини за мен и да им кажете, че аз също съм добре. А сега, господине, не бих ли могъл да получа няколкото книги, които оставих в стаята на кралицата? В такъв случай ще ми направите удоволствие, ако ми ги изпратите.

На общинарят друго не му и трябваше. Но той беше много объркан, защото не знаеше да чете. Най-накрая той призна притеснението си пред Клери и го помоли да го придружи, за да открие сам книгите, които искаше кралят.

Клери беше много щастлив — за него това беше начин да отнесе на кралицата новини за съпруга й.

Луи XVI му направи знак с очи, който съдържаше един цял куп препоръки.

Клери намери кралицата в стаята й заедно с госпожа Елизабет и децата.

Жените плачеха. Малкият дофин също беше започнал да плаче. Но сълзите бързо пресъхват в детските очи.

Като видяха Клери да влиза, кралицата, госпожа Елизабет и принцесата се надигнаха и го запитаха не с думи, а с жестове.

Малкият дофин изтича при него и каза:

— Това е добрият ми Клери!

За нещастие Клери можеше да каже само няколко сдържани думи — двамата общинари, които го бяха придружили, бяха заедно с него в стаята. Но кралицата не можа да се сдържи и се обърна направо към тях.

— О, господа! — каза тя. — Имайте милост да ни оставите с краля, та дори и за няколко минути през деня и в часовете за хранене.

Другите жени не казаха нищо, но долепиха умолително длани.

— Господа — казваше дофинът, — моля ви, оставете баща ми да дойде при нас и аз ще се моля на Бога за вас!

Общинарите се спогледаха, без да отговорят. Това мълчание изтръгна ридания и викове на мъка от гърдите на жените.

— Ах, Бога ми, толкова по-зле! — каза този, който бе говорил с краля. — Те ще обядват още днес заедно!

— А утре? — каза кралицата.

— Госпожо — отвърна общинарят, — нашето държане е подчинено на решенията на Комуната. Утре ще направим онова, което ни нареди Комуната. Това ли е и вашето мнение, гражданино? — попита общинарят колегата си.

Онзи кимна в знак на съгласие.

Кралицата и принцесите, които с безпокойство очакваха този знак, нададоха радостен вик. Мария-Антоанета прегърна децата си и ги притисна до сърцето си. Госпожа Елизабет, вдигнала ръце към небето, благодареше на Бога. Тази толкова неочаквана радост, която изтръгваше от тях викове и сълзи, приличаше повече на мъка.

Единият от общинарите не можа да сдържи сълзите си и Симон, който беше там, се провикна:

— Мисля, че тези проклети жени ще накарат и аз да се разплача!

После се обърна към кралицата и каза:

— Вие не плачехте така, когато избивахте народа на десети август!

— Ах, господине! — каза кралицата. — Народът е много излъган за нашите чувства! Ако ни познаваше по-добре, той щеше да прави като господина, щеше да плаче за нас!

Клери взе поисканите от краля книги и се качи обратно. Той бързаше да съобщи на господаря си добрата новина. Но общинарите бързаха май повече от него — толкова е добре да си добър!

Сервираха обяда при краля. Цялото семейство беше отведено там. Би могло да се каже, че беше един празничен обяд. Мислеха, че са спечелили всичко, печелейки един ден!

Действително бяха спечелили всичко, защото повече не се чу да се говори за решението на Комуната и кралят продължи, както и преди, да вижда семейството си през деня и да се храни заедно с него.