Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ
За въздействието, което оказа върху леля Анжелик съобщението за женитбата на племенника й с Катрин Бийо

Питу беше споделил за своята бъдеща женитба с господин Дьо Лонпре, който живееше на улица „Орме“. Господин Дьо Лонпре, по-малко предубеден от леля Анжелик срещу семейство Бийо, поздрави Питу с доброто дело, което вършеше.

Питу го изслуша съвсем очарован, той не разбираше как градейки собственото си щастие, извършва в същото време добро дело.

Иначе Питу, чист републиканец, беше повече от всякога признателен на републиката, че всички протакания бяха премахнати от факта, че църковните бракове бяха отменени.

Така че беше уговорено между господин Дьо Лонпре и Питу, че следващата събота Катрин Бийо и Анж Питу ще бъдат бракосъчетани в кметството.

На следващия ден, в неделя, трябваше да се състои продажбата на търг на фермата в Писльо и замъка в Бурсон.

Фермата беше оценена на сумата от четиристотин хиляди франка, а замъкът на шестстотин хиляди франка в бонове. Но никой вече нямаше златни луи.

Питу беше дошъл тичешком, за да съобщи хубавата новина на Катрин. Той си беше позволил да измести с два дни напред определения срок за сватбата и много се страхуваше това избързване да не притесни Катрин.

Катрин не изглеждаше притеснена и Питу бе на седмото небе.

Само че Катрин изиска Питу да направи повторно посещение на леля Анжелик, за да й съобщи точния ден на сватбата и да я покани да присъства на церемонията.

Вследствие на това в четвъртък сутринта Питу се върна във Виле-Котре, за да направи повторно посещение на лелята.

Когато къщата вече се виждаше, удари девет часът.

Този път леля Анжелик изобщо я нямаше на вратата и дори, като че ли леля Анжелик би могла да очаква Питу, вратата беше затворена.

Питу помисли, че тя е вече излязла и беше възхитен от това обстоятелство. Посещението беше направено и едно твърде нежно и почтително писмо щеше да замени речта, която той смяташе да държи.

Но тъй като Питу беше преди всичко съвестен момък, той потропа на вратата, макар че тя беше добре затворена и когато никой не отвърна на блъскането му, повика.

При този двоен шум, създаван от Питу, викайки и тропайки, се появи една съседка.

— А! Лельо Фаго — попита Питу, — знаете ли дали леля ми е излязла?

— Не отговаря ли? — попита стрина Фаго.

— Не, сама виждате. Несъмнено е излязла навън.

Леля Фаго поклати глава.

— Щях да я видя да излиза — каза тя. — Вратата ми се отваря към нейната и много рядко се случва, като се събуди, да не дойде до нас, за да си сложи малко топла пепел в сабото: бедната жена се топли с това по цял ден — не е ли така, съседе Фароле?

Това запитване беше отправено към едно ново действащо лице, което на свой ред, отваряйки вратата си при шума, идваше да се намеси в разговора.

— Какво казвате, госпожо Фаго?

— Казвам, че леля Анжелик не е излязла. Вие видяхте ли я?

— Не, и дори ще ви уверя, че все още си е у дома, защото, ако беше станала и излязла, капаците на прозорците щяха да бъдат отворени.

— Виж ти, вярно — каза Питу. — Ах, Боже мой! Да не би да се е случило някое нещастие на моята бедна леля?

— Много е възможно — каза стрина Фаго.

— Повече от възможно, вероятно е — наставнически каза господин Фароле.

— А! Бога ми, тя не беше много нежна с мен — каза Питу, — но няма значение, ще ми е мъчно… Как да се уверя в това?

— Хубаво! — каза трети съсед. — Това не е трудно. Трябва само да изпратим да потърсят господин Риголо, ключарят.

— Ако е за да се отвори вратата — каза Питу, — няма нужда. Имам навика да я отварям с ножа си.

— Е, добре, отвори я, моето момче — каза господин Фароле. — Ние ще бъдем тук, за да удостоверим, че не си я отворил с лоши намерения.

Питу измъкна ножа си. После, в присъствието на една дузина хора, привлечени от ставащото, той се приближи до вратата с похватност, която доказваше, че не един път е използвал този начин, за да влезе в жилището на своята младост, и накара езичето да се отдръпне.

Вратата се отвори.

Стаята беше съвсем тъмна.

Но веднъж отворена вратата, светлината малко по малко проникна — тъжният и злокобен светлик на една зимна сутрин, — и при светлината на този ден, колкото и мрачен да беше той, започнаха да различават леля Анжелик, легнала на леглото си.

Питу повика два пъти:

— Лельо Анжелик! Лельо Анжелик!

Старата мома остана неподвижна и не отговори.

Питу се приближи и опипа тялото.

— О! — каза той. — Тя е студена и вцепенена!

Отвориха прозореца. Леля Анжелик беше мъртва!

— Ето ти нещастие — каза Питу.

— Добре! Не е толкова голямо нещастие — каза Фароле. — Тя не те обичаше много, моето момче.

— Възможно е — каза Питу. — Но аз много я обичах.

Две едри сълзи се стичаха по бузите на достойния момък.

— Ах! Бедната ми леля Анжелик! — каза той.

И падна на колене пред леглото.

— Кажете, господин Питу — подхвана стрина Фаго, — ако имате нужда от нещо, ние сме на ваше разположение… По дяволите! Човек или има съседи, или ги няма.

— Благодаря, лельо Фаго. Вашето хлапе тук ли е?

— Да. Ей, Фаготен! — извика добрата жена.

Един хлапак на четиринайсет години се появи на прага на вратата.

— Ето ме, майко — каза той.

— Е, добре — продължи Питу, — помолете го да изтича до Арамон и да каже на Катрин да не се безпокои, но че съм открил леля Анжелик мъртва. Бедната леля!…

Питу избърса нови сълзи.

— И че това ще ме задържи във Виле-Котре — добави той.

— Чу ли, Фаготен? — каза леля Фаго.

— Да.

— Е, добре, тръгвай веднага!

— Мини по улица „Соасон“ — каза наставнически Фароле — и предупреди доктор Рейнал, че трябва да установи случай на внезапна смърт при леля Анжелик.

— Чуваш ли?

— Да, майко — каза хлапакът.

И като хукна с всички сили, той офейка по посока на улица „Соасон“, която беше следващата след улица „Пльо“.

Народът се бе увеличил! Пред вратата имаше стотина души. Всеки даваше мнението си за смъртта на леля Анжелик, като едни бяха склонни да мислят, че е внезапен удар, други — внезапно спукване на сърдечните камери, а трети — от отслабване в последна степен.

Всички мърмореха съвсем тихо:

— Ако Питу не е непохватен, ще намери някое хубаво имане на най-горния рафт в някой гардероб, в гърнето за масло или в дъното на сламеника в някой вълнен чорап.

В това време пристигна господин Рейнал, предшестван от главния бирник.

Щяха да разберат от какво е умряла леля Анжелик.

Господин Рейнал се приближи до леглото, огледа болната, сложи ръка на надкоремието и корема и за голямо учудване на цялото общество заяви, че леля Анжелик просто е умряла от студ и вероятно от глад. При това изявление сълзите на Питу се удвоиха.

— Ах, бедна лельо! Бедна лельо! — провикна се той. — А аз я мислех за богата! Какъв нещастник съм, да я изоставя!… Ах, ако бях разбрал това!… Не е възможно, господин Рейнал! Не е възможно!

— Потърсете в раклата и ще видите дали има хляб. Потърсете на дръвника и ще видите дали има дърва. Винаги съм й предричал, че ще умре така, старата скъперница!

Потърсиха — нямаше нито клонка в дръвника, нито троха хляб в раклата.

— Ах, как не ми каза! — извика Питу. — Щях да й донеса дърва за огрев. Щях да бракониерствам, за да я изхраня. Това е също и ваша грешка — продължаваше бедният момък, обвинявайки всички, които се намираха там. — Защо не сте ми казали, че е била бедна?

— Не сме ви казвали, че беше бедна, господин Питу — каза Фароле, — поради безкрайно простата причина, че всички я мислеха за богата.

Господин Рейнал придърпа чаршафа над главата на леля Анжелик и се упъти към вратата.

Питу изтича до него.

— Отивате ли си, господин Рейнал? — каза му той.

— А какво искаш да правя тук, моето момче?

— Значи тя със сигурност е мъртва?

Докторът сви рамене.

— О, Боже мой! Боже мой! — каза Питу. — И е умряла от студ! Умряла от глад!

Господин Рейнал направи знак на младежа, който се приближи към него.

— Момче — каза му той, — все пак те съветвам да претърсиш от горе до долу, разбираш ли?

— Но, господин Рейнал, понеже казвате, че е умряла от студ и от глад…

— Виждали са скъперници — каза господин Рейнал — да умират от глад и студ, легнали върху своето съкровище.

После, поставяйки пръст на устните си, каза:

— Шт!

И си отиде.