Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (171)

170.
Майар

Човекът от 14 юли, човекът от 5 и 6 октомври, човекът от 20 юни, човекът от 10 август трябваше също така да стане човекът от 2 септември.

Само че бившият пристав от Шатле трябваше да придаде някаква форма, един тържествен ход, една привидност на законност на клането — той искаше аристократите да бъдат избити, но да бъдат избити законно, убити по присъда, произнесена от народа, на който той гледаше като на единствения непогрешим съдия, който така също единствен имаше правото да оправдава.

Преди Майар да създаде своя трибунал, вече близо двеста души бяха изклани.

Само един беше спасен — абатът Сикар.

Двамина други, минали през един прозорец благодарение на блъсканицата, се бяха намерили сред комитета на секцията, която заседаваше в Абатството. Това бяха журналистът Паризо и интендантът на кралския дом Ла Шапел. Членовете на комитета накараха бегълците да седнат при тях и по този начин те бяха спасени. Но не трябва да се благодари на убийците, че тези двамата им се изплъзнаха — грешката не беше тяхна.

Ние бяхме казали, че едно от любопитните неща, на които се натъкнахме при посещението си в архивите на полицията, беше назначаването на Марат в комитета по надзора. Едно друго, не по-малко любопитно нещо е регистърът на Абатството, все още и днес изцапан с петна от кръвта, която пръскаше чак до членовете на трибунала.

Накарайте да ви покажат този регистър на вас, които търсите вълнуващи спомени, и ще видите всеки миг по полетата отдолу на една от тези две забележки, написани с едър, красив, премерен, съвършено четлив почерк, както казахме под едната или другата от тези забележки: „Убит по присъда от народа“ или „Оправдан от народа“, това име: Майар.

Последната бележка е повторена четирийсет и три пъти.

Значи Майар е спасил в Абатството живота на четирийсет и трима души.

Впрочем, докато той влиза в длъжност към девет или десет часа вечерта, да последваме двама души, които излизаха от якобинския клуб и се упътваха към улица „Сент Ан“.

Това бяха великият жрец и адептът, учителят и ученикът — Сен-Жюст и Робеспиер.

Сен-Жюст, който ни се мерна вечерта, когато приемаха тримата нови масони в ложата на улица „Платриер“, Сен-Жюст с бледия си неясен цвят на лицето, твърде бял за лицето на мъж, твърде блед за жена, с колосаната си корава вратовръзка, ученик на един студен, сух и твърд учител, който беше по-твърд, по-сух и по-студен от своя учител!

За учителя имаше някакво чувство в онези битки на политиката, където човек се сблъсква с човека, а страстта — със страстта.

За ученика онова, което ставаше, беше само една партия шах в голям мащаб, в която залогът беше животът. Внимавайте да не спечели той, вие, които играете срещу него. Защото той ще бъде неумолим и няма да прояви милост към губещите!

Несъмнено Робеспиер си имаше своите причини, за да не се прибира тази вечер у Дюпле.

Сутринта беше казал, че вероятно ще отиде на село.

Малката стая в хотела, осигурена му от Сен-Жюст, млад човек, бихме могли да кажем дори все още дете неизвестно, му се струваше може би по-сигурна, отколкото собствената му.

И двамата влязоха там към единайсет часа.

Безполезно е да питаме за какво говореха тези двама души: те говореха за клането. Само че единият говореше с престорената и прекалена чувствителност на философ от школата на Русо, а другият със студенината на математик от школата на Кондияк.

Робеспиер, като крокодила от баснята, понякога оплакваше онези, които осъждаше.

Влизайки в стаята си, Сен-Жюст постави шапката си на един стол, развърза вратовръзката си и свали дрехата си.

— Какво правиш? — попита го Робеспиер.

Сен-Жюст го погледна така учудено, че Робеспиер повтори:

— Попитах те какво правиш?

— Лягам си, по дяволите! — отвърна младият човек.

— И защо си лягаш?

— Ами за да правя онова, което се прави в леглото, да спя.

— Как! — провикна се Робеспиер. — Ти мислиш да спиш в подобна нощ?

— Защо пък не?

— Когато падат или ще паднат хиляди жертви, когато тази нощ ще бъде последна за толкова много хора, които все още дишат тази вечер и които ще свършат живота си утре, ти мислиш да спиш!

Сен-Жюст се замисли за миг.

— Да, вярно е — каза той, — знам това, но също така знам, че това е едно необходимо зло, щом ти си го позволил. Предположи една жълта треска, предположи една чума, предположи едно земетресение, от което ще умрат повече хора, отколкото сега, и няма да последва нищо добро за обществото. Докато от смъртта на враговете ни ще последва безопасност за нас. Съветвам те да се прибереш у дома, да си легнеш, както си лягам аз, и да се опиташ да заспиш, както ще спя аз.

И като каза тези думи, безстрастният и хладен политик си легна в леглото.

— Сбогом — каза той, — до утре!

И заспа.

Сънят му беше така дълъг, така спокоен и така мирен, сякаш в Париж не се случваше нищо извънредно. Беше заспал към единайсет и половина часа вечерта, а се събуди към шест часа сутринта.

Сен-Жюст видя нещо като сянка между себе си и светлината. Той се обърна към прозореца и разпозна Робеспиер. Той помисли, че след като си е тръгнал предишната вечер, Робеспиер вече се е върнал.

— Кой те домъкна отново така рано? — попита той.

— Никой — каза Робеспиер, — не съм излизал.

— Какво! Не си излизал ли?

— Не.

— Не си лягал?

— Не.

— Не си спал?

— Не.

— И къде прекара нощта?

— Тук, прав, с чело, залепено на стъклото, слушайки шума от улицата.

Робеспиер не лъжеше — било от съмнения, било от страх, било от угризения, той не беше мигнал дори за миг! Колкото до Сен-Жюст, сънят му през тази нощ не беше по-различен, отколкото през други нощи.

Впрочем от другата страна на Сена, в самия двор на Абатството имаше един човек, който не беше спал повече от Робеспиер. Този човек се беше облегнал на ъгъла на последното караулно помещение, водещо към двора и почти скрито в полумрака.

Ето зрелището, което представляваше това караулно помещение, превърнато в трибунал.

Около една широка маса, отрупана със саби, шпаги и пистолети, осветявана от две медни лампи, чиято светлина беше необходима дори посред бял ден, бяха насядали дванайсет души.

По мрачните им лица и могъщите форми, по червените калпаци и късите куртки, които покриваха раменете им, се познаваше, че са хора от народа.

Един тринайсети сред тях, с черна износена дреха, бяла жилетка и къси панталони, с тържествено и зловещо лице, ги председателстваше.

Той, може би единственият, който знаеше да чете и пише, имаше пред себе си един затворнически регистър, хартия, пера и мастило.

Тези мъже бяха съдиите в Абатството, страховити съдии, издаващи присъди без право на обжалване, които на мига биваха привеждани в изпълнение от петдесетина палачи, въоръжени със саби, ножове и пики, които чакаха в двора и от тях струеше кръв.

Председателят беше приставът Майар.

Сам ли беше дошъл? Или беше изпратен от Дантон, който би искал да направи в другите затвори, сиреч в Карм, в Шатле и във Форс, онова, което се правеше в Абатството — да спаси няколко души?

Никой не знае.

На 4 септември Майар изчезна. Вече не го виждаха, не се чуваше да се говори за него. Той беше като удавен, като потънал в кръвта.

Дотогава от предишната вечер от десет часа той председателстваше трибунала.

Той беше дошъл, той беше поставил тази маса, той беше накарал да му донесат затворническия регистър, той беше посочил измежду дошлите първи наслуки дванайсет съдии. После беше седнал по средата на масата. Шестима от заседателите бяха седнали от дясната му страна и шестима от лявата, а клането беше продължило, но този път с нещо като ред.

Четяха името, внесено в регистъра. Надзирателите отиваха да търсят затворника. Майар разказваше за причините за затварянето му. Затворникът се явяваше. Председателят се консултираше с поглед с колегите си. Ако затворникът биваше осъден, Майар се задоволяваше да каже:

— Във Форс!

Тогава външната врата се отваряше и осъденият падаше под ударите на колячите.

Ако пък, напротив, затворникът биваше оправдан, черното привидение се надигаше, поставяше ръка върху главата му и казваше:

— Да бъде освободен!

И затворникът биваше спасен.

В момента, когато Майар се беше явил при вратите на затвора, един човек се беше отделил от стената и беше застанал пред него. При първите думи, разменени между двамата, Майар беше познал този човек и в знак може би не на подчинение, но най-малкото на снизходителност бе свел високата си снага пред него.

После го беше вкарал в затвора и когато масата беше донесена и трибуналът учреден, му беше казал:

— Стойте там и когато дойде лицето, което ви интересува, направете ми знак.

Мъжът се беше облакътил в ъгъла и от вечерта стоеше там безмълвен, неподвижен, чакащ. Този човек беше Жилбер.

Той се беше заклел да не остави Андре да умре и се опитваше да сдържи клетвата си.

От четири до шест часа сутринта колячите и съдиите си поеха за малко дъх — в шест часа похапнаха.

През трите часа, докато траеше сънят и почивката, катафалки, изпратени от Комуната, дойдоха и вдигнаха труповете.

После, понеже в двора имаше три пръста съсирена кръв и краката се пързаляха по нея, понеже щеше да отнеме много време да я мият, донесоха стотина снопа слама, които разпръснаха по паважа и покриха дрехите на жертвите и особено тези на швейцарците.

Дрехите и сламата попиваха кръвта.

Но докато съдиите и колячите спяха, затворниците бяха будни, разтърсени от ужас.

Все пак, когато виковете спряха, когато повикването се прекрати, те си възвърнаха донякъде надеждата — може би само известно число осъдени бяха посочени на убийците. Може би клането щеше да се ограничи с швейцарците и гвардейците на краля. Тази надежда продължи кратко.

Към шест и половина крясъците и повикването започнаха отново. Тогава един от тъмничарите слезе и каза на Майар, че затворниците са готови да умрат, но искат да изслушат литургия.

Майар сви рамене, но все пак се съгласи с искането. Впрочем той беше зает да изслушва поздравленията, които му предаваше от името на Комуната един неин пратеник, един дребен човек с благо лице, с кафяви дрехи и малка перука. Този човек беше Бийо-Варен.

— Храбри граждани! — каза той на колячите. — Вие прочиствате обществото от големи виновници! Общината не знае как да ви се отблагодари. Разбира се, плячката от мъртвите би трябвало да ви принадлежи. Но това ще прилича на кражба. Като обезщетение за тази загуба, аз съм натоварен да предложа на всеки един от вас двайсет и четири ливри, които ще ви бъдат изплатени незабавно.

И действително Бийо-Варен накара на мига да раздадат на колячите надницата за тяхната кървава работа.

Ето какво се беше случило, което обясняваше това парично възнаграждение от Комуната.

Вечерта на 2 септември някои от онези, които убиваха, — те бяха малцина на брой, мнозинството принадлежеше към дребните търговци от околността, — някои от онези, които убиваха, бяха без обувки и чорапи. Така че поглеждаха със завист към обувките на аристократите. От това последва, че те отправиха искане към секцията да им бъде разрешено да сложат на краката си обувките на мъртвите. Секцията се съгласи.

Оттогава Майар забеляза, че те не смятат за нужно да питат и следователно вземаха вече не само обувките, но и всичко, което беше годно за вземане.

На Майар му се стори, че покваряват клането му и докладва на Комуната. Оттам беше и посланичеството на Бийо-Варен и религиозното мълчание, с което го изслушаха.

В това време затворниците слушаха литургия. Проповедта произнесе абат Ланфан, който беше проповедник на краля, а я отслужваше абат Дьо Растиняк, религиозен писател.

Това бяха двама старци с бели коси и достолепни лица, чиято реч, проповядваща от нещо като трибуна смирение и вяра, имаше възвишено и благотворно влияние върху тези нещастници.

В момента, когато всички бяха на колене и получаваха благословията на абат Ланфан, повикването започна отново.

Първото произнесено име бе това на утешителя. Той направи един знак, довърши молитвата си и последва онези, които бяха дошли да го вземат.

Вторият свещеник остана и продължи зловещото увещаване. После на свой ред беше повикан и на свой ред последва онези, които бяха дошли да го вземат.

Затворниците останаха сами.

Тогава разговорът стана мрачен, ужасен, странен. Те спореха за начина на приемане на смъртта и върху шансовете за едно по-продължително или по-кратко изтезание.

Едни искаха да подадат главата си, за да падне тя от един удар, други да вдигнат ръце, за да може смъртта да проникне от всички страни в гърдите им, трети, най-накрая — да държат ръцете си зад гърба, за да не окажат никаква съпротива.

Един млад човек се отличи, казвайки:

— Ще узная кое е по-добре.

Той се изкачи до една малка куличка, чийто зарешетен прозорец гледаше към двора, където ставаше клането и оттам започна да изучава смъртта. После се върна обратно и каза:

— Онези, които умират по-бързо, са тези, които имат щастието да бъдат ударени в гърдите.

В този момент се чуха думите: „Боже мой, идвам при вас!“, последвани от една въздишка.

Един човек току-що беше паднал на земята и се мяташе по плочите.

Това беше господин Дьо Шантрейн, полковник от конституционната гвардия на краля.

Той се бе пронизал три пъти с нож в гърдите.

Затворниците наследиха ножа му. Но те се удряха колебливо и само един успя да се убие.

Там имаше три жени: две млади момичета, притискащи се отстрани на двама старци, и една жена в траур, спокойна, коленичила, молеща се и усмихната в своята молитва.

Двете млади момичета бяха госпожиците Дьо Казот и Дьо Сомбрьой.

Двамата старци бяха техните бащи.

Младата жена в траур беше Андре.

Извикаха господин Дьо Монморен.

Както си спомняте, господин Дьо Монморен беше бившият министър, който беше издал паспортите, с чиято помощ кралят се беше опитал да бяга. Тази личност беше толкова непопулярна, че предишния ден един младеж, който носеше името му, едва се беше измъкнал да не бъде убит.

Господин Дьо Монморен изобщо не беше дошъл да слуша увещанията на двамата свещеници. Той беше останал в стаята си, яростен, отчаян, призоваващ враговете си, искаше оръжие, разтърсваше железните решетки на затвора си и разби една дъбова маса, чиито дъски бяха два палеца дебели.

Трябваше да го отмъкнат насила пред трибунала. Той влезе в караулното блед, с пламтящ поглед и вдигнати юмруци.

— Във Форс! — каза Майар.

Бившият министър прие думите такива, каквито изглеждаха, и помисли, че просто го превеждат другаде.

— Председателю — каза той на Майар, — защото ти харесва да те наричат така, надявам се, че ще накараш да ме отведат с кола, за да си спестя оскърбленията на твоите убийци.

— Накарайте да докарат една кола за господин Дьо Монморен — каза Майар с изящна учтивост.

После каза на господин Дьо Монморен:

— Направете си труда да седнете, докато чакате колата си, господин графе.

Графът седна, ръмжейки.

Пет минути по-късно съобщиха, че колата чака. Някакъв статист бе разбрал ролята, която имаше да играе в тази драма, и подаваше репликата си.

Отвориха фаталната врата, онази, която водеше към смъртта и господин Дьо Монморен излезе.

Не бе направил и три крачки, когато падна, поразен от двайсетина удара с пика.

После дойдоха други затворници, чиито имена останаха погребани в забравата.

Сред всички тези неизвестни имена едно произнесено име блесна като пламък — това на Жак Казот. На озарения Казот, който десет години преди революцията бе предрекъл на всекиго съдбата, която го очакваше. На Казот, авторът на „Влюбеният дявол“, „Оливие“, „Хиляда и една дивотии“, човека с лудешко въображение, с душа, често изпадаща в екстаз и пламенно сърце, който с ярост бе прегърнал каузата на контрареволюцията и който в писмата си, адресирани до неговия приятел Путо, чиновник в интендантството на цивилната листа, беше изразил мнения, които по времето, до което сме стигнали, се наказваха със смърт.

Дъщеря му беше служила за секретарка при писането на тези писма и когато бяха арестували баща й, Елизабет Казот бе дошла да поиска своя дял от затвора.

Ако роялистките убеждения бяха позволени на някого, то това бе, разбира се, шейсет и пет годишният старец, чиито нозе бяха враснали в монархията на Луи XIV и който за приспиване на Бургундския херцог беше съчинил двете песни, станали популярни „В самата среда на Ардените“ и „Кръстнице, трябва да ми стоплиш леглото“! Но това бяха доводи за философите, а не за колячите от Абатството. Така че Казот беше осъден предварително.

Като видя красивия старец с бели коси, пламтящ поглед и вдъхновено лице, Жилбер се отдели от стената и направи движение да тръгне насреща му. Майар видя това движение. Казот вървеше напред, облягайки се на дъщеря си. Но влизайки в караулното, тя разбра, че е пред съдиите. Тогава остави баща си и с молитвено долепени ръце замоли този кървав трибунал с такива нежни думи, че съдебните заседатели на Майар започнаха да се колебаят. Бедното дете видя, че под грубите обвивки има сърца, но че за да ги намери, трябва да слезе чак в бездните. Та се хвърли натам със сведена глава и със състраданието за водач. Тези хора, които не знаеха какво са сълзите, тези мъже плачеха! Майар обърса с опакото на дланта си онези сухи и твърди очи, които от двайсет часа, без нито веднъж да се сведат надолу, съзерцаваха клането.

Той протегна ръка и каза:

— Да бъде освободен!

Девойката не знаеше какво да мисли.

— Не се страхувайте — каза Жилбер. — Баща ви е спасен, госпожице!

Двама от съдиите станаха и придружиха Казот чак до улицата от страх да не би някоя фатална грешка да не върне смъртта при жертвата, която й бяха отмъкнали.

Поне този път Казот беше спасен^[1].

Часовете минаваха, клането продължаваше.

Бяха донесли в двора пейки за зрителите. Жените и децата на убийците имаха право да присъстват на спектакъла — впрочем, актьори по призвание, за тези мъже съвсем не беше достатъчно да им бъде платено, те искаха още и да бъдат аплодирани.

Към пет часа вечерта извикаха господин Дьо Сомбрьой.

Той беше, както и Казот, известен роялист и беше съвсем невъзможно да бъде спасен, защото ако си спомняте, като управител на Инвалидите на 14 юли беше накарал да стрелят по народа. Синовете му бяха в чужбина, в неприятелската армия — единият от тях се беше проявил така добре при обсадата на Лонгви, че беше награден с орден от краля на Прусия.

Господин Дьо Сомбрьой се появи също така благороден и смирен, вдигнал високо глава с бели коси, които падаха на букли върху униформата му. Той също се облягаше на своята дъщеря.

Този път Майар не се осмели да разпореди да бъде освободен затворникът — само, като направи усилие над себе си, каза:

— Невинен или виновен, мисля, че ще бъде недостойно за народа да изцапа ръцете си с кръвта на този старец.

Госпожица Дьо Сомбрьой чу тези думи, които имаха своята тежест върху божествените везни: тя хвана баща си и го повлече към вратата на живота, викайки:

— Спасен! Спасен!

Не беше произнесена никаква присъда, нито за осъждане, нито за оправдание.

Двама-трима от убийците подадоха главите си през вратата на караулното, за да попитат какво трябва да направят.

Трибуналът остана безмълвен.

— Правете каквото искате — каза един-единствен от членовете.

— Е, добре — извикаха убийците, — нека младото момиче да пие за здравето на нацията!

Тогава един почервенял от кръв мъж с навити ръкави и свирепо лице поднесе на госпожица Дьо Сомбрьой една чаша, едни казват с кръв, а други — просто с вино.

Госпожица Дьо Сомбрьой извика: „Да живее нацията!“, потопи устни в течността, каквато и да беше тя, и господин Дьо Сомбрьой беше спасен.

Изминаха още два часа.

После гласът на Майар също така безстрастен, призоваващ живите, както този на Минос, призоваващ мъртвите, произнесе тези думи:

— Гражданката Андре дьо Таверне, графиня Дьо Шарни.

При това име Жилбер усети, че краката му се подгъват, а сърцето му спира.

Един живот, по-значителен в очите му от неговия собствен, щеше да бъде обсъждан и съден, осъден или спасен.

— Граждани — каза Майар на членовете на страховития трибунал, — тази, която ще се яви пред вас, е една бедна жена, която е била предана на Австрийката, но на която Австрийката, неблагодарна, както е всяка кралица, е заплатила за предаността с неблагодарност. Заради това приятелство тя е загубила всичко — и богатството си, и съпруга си. Ще я видите да влиза облечена в траур и на кого дължи този траур? На затворничката в Тампъл! Граждани, искам от вас живота на тази жена.

Членовете на трибунала дадоха знак за съгласие. Само един каза:

— Трябва да видим.

— Тогава — рече Майар, — гледайте.

Наистина вратата се отвори и те видяха в дълбочината на коридора една жена, облечена изцяло в черно, с чело, закрито от черен воал, която се приближаваше сама, без подкрепа и с твърда крачка.

Би могло да се каже, че е някое привидение от онзи злокобен свят, откъдето, както казва Хамлет, никой пътник още не се е върнал. При тази гледка съдиите бяха тези, които потръпнаха. Тя стигна до масата и вдигна воала си.

Никога по-неоспорима, но и по-бледа красота не се беше явявала пред погледите на мъжете — това беше едно божество от мрамор. Всички погледи се впериха в нея. Жилбер остана задъхан.

Андре се обърна към Майар и с един глас, едновременно нежен и твърд, каза:

— Гражданино, вие ли сте председателят?

— Да, гражданко — отвърна Майар, учуден, че той, който разпитва, е разпитван на свой ред.

— Аз съм графиня Дьо Шарни, съпруга на граф Дьо Шарни, убит през позорния ден на 10 август, една аристократка и приятелка на кралицата. Заслужавам смърт и съм дошла да я потърся.

Съдиите нададоха вик от изненада.

Жилбер побледня и се вмъкна възможно най-навътре в ъгъла, опитвайки се да убегне от погледа на Андре.

— Граждани — каза Майар, който видя уплахата на Жилбер, — тази жена е луда: смъртта на мъжа й е погубила разсъдъка й. Нека я съжалим и да бдим над живота й. Народното правосъдие не наказва безумците.

И той стана и поиска да положи ръка на главата й, както постъпваше с онези, които обявяваше за невинни. Но Андре отстрани ръката на Майар.

— Аз съм с целия си разсъдък — каза тя. — И ако искате да помилвате някого, помилвайте някой, който го иска и който го заслужава, но не и мен, която не заслужавам и която отказвам да бъда помилвана.

Майар се обърна по посока на Жилбер и го видя, че е долепил умолително длани.

— Тази жена е луда — повтори той. — Нека бъде освободена!

И направи знак на един от членовете на трибунала, да я изблъска навън през вратата на живота.

— Невинна е! — извика мъжът. — Пуснете я да мине!

Отстраниха се пред Андре. Сабите, пиките и пистолетите се сведоха пред тази статуя на траура.

Но след като беше направила десет крачки и докато Жилбер, навел се през решетката я гледаше как се отдалечава, тя се спря.

— Да живее кралят! — извика тя. — Да живее кралицата! Позор за десети август!

Жилбер нададе вик и се втурна в двора. Той видя да проблясва острието на една сабя. Но бързо като светкавица, острието изчезна в гърдите на Андре!

Той пристигна навреме, за да падне бедната жена в ръцете му. Андре обърна към него угасващия си поглед и го позна.

— Казах ви, че ще умра въпреки усилията ви — прошепна тя.

После каза с едва разбираем глас:

— Обичайте Себастиен и за двама ни!

После, още по-слабо:

— До него, нали? До моя Оливие, до моя съпруг… за вечността.

И тя издъхна. Жилбер я взе на ръце и я повдигна от земята.

Петдесетина оголени и червени от кръв ръце го заплашиха едновременно.

Но Майар се появи зад него, протегна ръка над главата му и каза:

— Оставете да мине гражданинът Жилбер, който отнася трупа на една бедна луда, убита по грешка.

Всички се отстраниха и Жилбер, отнасяйки трупа на Андре, мина сред убийците, без някой от тях да помисли да му прегради пътя, дотолкова думата на Майар господстваше над множеството.