Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (49)

48.
Монархията е спасена

Няколко дни след екзекуцията, за която разказахме, навлизайки в пълните й подробности, за да осветлим нашите читатели относно неблагодарността, която трябва да очакват от принцовете и кралете онези, които се жертват за тях, един човек, яхнал сив на бели петна кон, се изкачваше бавно по широката, обрасла с дървета улица „Сен Клод“.

Тази бавност не трябва да отдаваме нито на умората на конника, нито на тази на коня — те не идваха отдалеч. Това не беше трудно да се види, защото пяната, която капеше от устата на животното, идваше не от това, че е пришпорвано твърде много, а защото постоянно е било удържано. Що се отнася до конника, от пръв поглед се виждаше, че е благородник, а целият му костюм, с изключение на обувките, свидетелстваше, за предпазните мерки, взети, за да опази дрехите си от калта, покриваща пътищата.

Нещата, които бавеха конника, бяха дълбокият размисъл, от който видимо бе погълнат, и може би необходимостта да пристигне в определен час, който още не беше ударил. Това беше един около четирийсетгодишен човек, чиято могъща грозота не беше лишена от характерност — твърде голяма глава, подпухнали бузи, лице, надупчено от едра шарка, лесно променящ се цвят на лицето, очи, готови да хвърлят мълнии, уста, привикнала да предъвква и да изплюва сарказми. Такъв беше външният вид на човека, който веднага се виждаше, че е предопределен да заема важно място и да предизвиква голям шум.

Само че цялото това лице изглеждаше покрито с някакъв воал, хвърлен върху него от едно от онези заболявания, срещу които се борят напразно и най-силните темпераменти — тъмен и сивкав цвят на лицето, уморени очи, провиснали бузи, наченки на натежаване и нездравословно напълняване. Така изглеждаше човекът, когото току-що представихме пред очите на читателя.

Стигнал в горната част на улицата, той без колебание влезе през портите, водещи към двора на двореца, разглеждайки изпитателно вътрешността на този двор. Вдясно, между две постройки, образуващи нещо като задънена улица, го очакваше друг човек. Той направи знак на конника да се приближи.

Една порта се отвори. Човекът, който го очакваше, навлезе навътре, конникът го последва и, следвайки го, се озова в друг, втори двор.

Там човекът се спря — беше облечен в черна дреха, черни къси панталони и черна жилетка, после, като се огледа наоколо и видя, че дворът е съвсем празен, се приближи до конника с шапка в ръка. Конникът до известна степен се озова лице в лице срещу него, тъй като се наведе към шията на коня и попита полугласно:

— Господин Вебер?

— Господин граф Дьо Мирабо? — отвърна другият.

— Той самият — каза конникът.

И по-леко, отколкото можеше да се предположи, скочи от коня на земята.

— Влезте — каза бързо Вебер — и благоволете да ме изчакате за минута, за да отведа лично коня ви до конюшнята.

В същото време той отвори вратата на един салон, чиито прозорци и втората му врата гледаха към парка. Мирабо влезе в салона и използва няколкото минути, през които Вебер го остави сам, за да разкопчае токите на нещо като кожени гети, под които се показаха недокоснатите му от калта копринени чорапи и обувки с безукорен блясък.

Както беше обещал, Вебер се върна след пет минути.

— Елате, господин графе — каза той, — кралицата ви очаква.

— Кралицата ме очаква! — отвърна Мирабо. — Нима съм имал нещастието да я накарам да чака? Все пак мисля, че съм точен.

— Исках да кажа, че кралицата няма търпение да ви види… Елате, господин графе.

Вебер отвори вратата, която водеше към градината, и навлезе в лабиринта от алеи, който водеше към най-високата и най-усамотената част от парка. Там, сред дърветата, протягащи печалните си голи клони в една сивкава и тъжна атмосфера, се появи нещо като павилион, известно под името беседка.

Външните капаци на този павилион бяха херметически затворени с изключение на два, оставящи да влизат, сякаш през бойниците на някоя кула, два лъча светлина, едва успяващи да осветят вътрешността.

В огнището беше разпален голям огън и два свещника горяха на камината.

Вебер въведе този, на когото служеше за водач, в нещо като преддверие. После, отваряйки вратата на беседката, след като подраска тихичко по нея, съобщи:

— Господин граф Рикети дьо Мирабо.

И изчезна, за да пропусне пред себе си графа. Ако имаше как да чуе в момента, когато графът минаваше, сигурно щеше да долови биенето на сърцето в тази широка гръд.

При съобщението за графа от най-далечния ъгъл на беседката се надигна една жена и с нещо като колебание, дори ужас, направи няколко крачки към него. Това беше кралицата.

Нейното сърце също бясно туптеше — пред очите й беше този омразен, подценяван, съдбоносен човек. Човекът, когото обвиняваха, че е причина за пети и шести октомври. Човекът, към когото за момент се бяха обърнали, но който беше отхвърлен от хората от същия този двор и който оттогава ги бе накарал да почувстват необходимостта отново да преговарят с него след два мълниеносни удара, след две великолепни светкавици, които го бяха издигнали до възвишеност.

Първата беше неговият „Апостроф за духовенството“^[1].

Втората — речта, в която обясни как народните представители от околийски депутати са се превърнали в Национално събрание.

Мирабо се приближи с грация и куртоазност, които кралицата беше учудена да установи и които сякаш тази енергична натура изключваше. Като направи няколко крачки, той се поклони почтително и зачака. Кралицата първа наруши мълчанието и с глас, който не можеше да сдържа вълнението, каза:

— Господин Дьо Мирабо, доктор Жилбер ни увери в готовността ви да се присъедините към нас.

Мирабо се поклони в знак на съгласие. Кралицата продължи:

— Тогава ви беше отправено предложение, на което вие отговорихте с проект за министерски съвет?

Мирабо се поклони повторно.

— Не беше наша грешката, господин графе, че този първи проект не можа да сполучи.

— И то, както мисля — отвърна Мирабо, — най-вече от страна на Ваше Величество. Но това е грешка на хората, които само приказват, че са предани на интересите на монархията!

— Какво искате, господин графе! Това е едно от нещастията на кралете. Те не могат повече да избират нито приятелите си, нито враговете си. Понякога са принудени да приемат и най-пагубната преданост. Ние сме заобиколени от хора, които искат да ни спасят и които ни погубват. Тяхното предложение, което беше отхвърлено на последното заседание на сегашното Събрание, е един пример срещу вас. Искате ли да ви цитирам един срещу мен? Ще повярвате ли, че един от най-верните ми хора, човек, който, сигурна съм, би оставил да го убият заради нас, без да ни каже нищо предварително за този свой план, доведе на нашата публична вечеря вдовицата и децата на господин Дьо Фаврас, и тримата облечени в траур? Първият ми порив, когато ги забелязах, беше да стана, да отида при тях, да накарам да настанят децата на този човек, загинал така смело за нас — защото, господин графе, аз не съм от онези, които се отричат от приятелите си, — да накарам да настанят децата на този човек между краля и мен!… Всички погледи бяха вперени в нас. Очакваха да видят какво ще направим. Обърнах се… Знаете ли кой беше зад мен, на четири крачки от фотьойла ми? Сантер! Човекът на предградията!… Паднах обратно на фотьойла, плачейки от бяс, без дори да се осмеля да хвърля поглед към вдовицата и нейните сирачета. Кралските привърженици ще ме укорят, че не съм била достатъчно храбра, за да дам знак за интереса си към това нещастно семейство. Революционерите ще бъдат бесни, мислейки, че са ми били представени с мое разрешение. О, господине, господине! — продължи кралицата, поклащайки глава. — Можеш да загинеш, когато си атакуван от гениални хора и си защитаван от хора, несъмнено достойни за уважение, но които нямат никаква представа от положението ни.

И кралицата с въздишка поднесе кърпичката си към очите.

— Госпожо — каза Мирабо, трогнат от тази голяма нещастница, която не криеше нищо от него, и било поради ловкото пресмятане на кралицата, било поради слабостта на жената, му показваше своите мъчителни страхове и го оставяше да види сълзите й, — когато говорите за хора, които ви нападат, надявам се, че не искате да кажете, че става дума за мен? Аз изповядвам монархически убеждения, макар и да не виждам в двора друго освен слабост и да не познавам нито душата, нито мислите на августейшата дъщеря на Мария-Терезия. Борих се за правата на трона, макар да внушавах само недоверие и всички мои действия, отровени от зложелателството, да изглеждаха толкова като клопки. Служих на краля, макар да знаех, че не бива да очаквам от този крал, който е справедлив, но е лъган, нито благодеяние, нито награда. Какво ще правя сега, госпожо, когато доверието възвръща смелостта ми, а признателността, която ми вдъхва приемът, оказан ми от Ваше Величество, превръща моите принципи в дълг? Късно е, знам го, госпожо, доста късно е — продължи Мирабо, на свой ред поклащайки глава. — Може би, предлагайки ми да я спася, монархията в действителност ми предлага да се погубя заедно с нея! Ако бих могъл да размисля, може би бих избрал, за да приема честта на тази аудиенция, някой друг момент, вместо този, в който Негово величество току-що е предал на камарата знаменитата Червена книга^[2], сиреч честта на своите приятели.

— О, господине! — извика кралицата. — Нима мислите краля за съучастник в това предателство и нима не знаете за нещата, които се случиха? Изискаха от краля Червената книга и той я предаде на комитета само при условие, че комитетът ще я запази в тайна. Комитетът я отпечата и това е грешка на комитета спрямо краля, а не предателство от страна на краля спрямо приятелите му.

— Уви! Госпожо, вие знаете каква причина накара комитета да се реши на тази публикация, която не одобрявам като човек на честта и която отричам като депутат. В момента, когато кралят се кълнеше в любов към конституцията, той имаше постоянен агент в Тюрен сред смъртните врагове на тази конституция. В часа, когато говореше за финансови реформи и изглеждаше, че приема тези, които му предлагаше Събранието, в Трев съществуват, плащани от него и създадени от него, малката и голямата конюшня, действащи под заповедите на принц Дьо Ламбеск, смъртния враг на парижани, чието обесване народът иска всеки ден, макар и във вид на чучело. Плащат се на граф Д’Артоа, на принц Дьо Конде, на всички емигранти огромни пенсии, и то без оглед на декрета, приет преди близо два месеца, който отменя тези пенсии. Какво искате, госпожо! През тези два месеца се търсеше за какво са употребени шейсет милиона и не се разбра за какво. Кралят, помолен, умоляван да каже за какво е изразходвал тези пари, отказа да отговори. Комитетът се сметна за свободен от обещанието си и отпечата Червената книга. Защо кралят предава оръжията, които така жестоко могат да бъдат обърнати против него?

— И така, господине — извика кралицата, — ако бихте били допуснати да посъветвате краля, вие не бихте го съветвали да допуска слабостите, с които го погубват, с които… О, да! Нека кажем думата… с които го безчестят?

— Ако имах честта да съветвам краля, госпожо — подхвана Мирабо, — щях да бъда до него като защитник на властта на монархията, регламентирана от закони, и апостол на свободата, гарантирана от монархическата власт. Тази свобода, госпожо, има трима неприятели — духовенството, благородничеството и парламентите. Духовенството вече не е от този век и беше унищожено с предложението на господин Дьо Талейран^[3]. Благородничеството е от всички векове. Мисля, че ще трябва да се съобразяваме с него, но то трябва да бъде удържано, а това не е възможно, освен ако не се обединят народът и кралската власт. Обаче кралската власт никога няма да се обедини чистосърдечно с народа, докато съществуват парламентите, защото те запазват у краля, както и у благородничеството фаталната надежда да им възвърнат стария ред. Значи след унищожаването на духовенството и разрушаването на парламентите трябва да се съживи изпълнителната власт, да се възстанови кралският авторитет и той да се примири със свободата, ето ви цялата ми политика, госпожо. Ако кралят я иска за своя, нека я приеме. Ако смята, че тя не би могла да бъде негова, да я отхвърли.

— Господине, господине — каза кралицата, поразена от яснотата, която разпръскваше едновременно върху миналото, настоящето и бъдещето този ум. — Не зная дали тази политика ще стане политика на краля, но зная, че ако имам някаква власт, то тя ще бъде моя политика. И така, господин графе, какви са вашите начини да постигнете тази цел, разкажете ми. Слушам ви, не бих казала с внимание, не бих казала с интерес, а с признателност.

Мирабо хвърли бърз поглед на кралицата, поглед на орел, който проникна в бездната на сърцето, и видя, че тя е ако не убедена, то поне увлечена.

— Госпожо — каза той, — ние сме загубили Париж или почти сме го загубили. Но все още ни остават в провинцията разпръснати тълпи, които можем да съберем като единомишленици. Ето защо, госпожо, моето мнение е кралят да напусне Париж, но не и Франция. Нека се оттегли в Руан, сред армията. Оттам да дава разпореждания, по-популярни от декретите на Събранието. Това означава да се сложи точка на гражданската война, защото кралят ще стане по-голям революционер от революцията.

— Но тази революция, дали ни предхожда или ни следва, не ви ли плаши? — попита кралицата.

— Уви, госпожо! Мисля, че знам по-добре от всекиго, че трябва да й отдадем дължимото. Вече го казах на кралицата. Да искаш да възстановиш монархията върху старите й основи, които тази революция разруши, е начинание, надвишаващо човешките сили. На тази революция във Франция й помогнаха всички, като се почне от краля и се свърши с последния му поданик, било чрез намерение, било чрез действие, било чрез опущение. Това, което имам претенцията да защитавам, изобщо не е старата монархия, госпожо. Но аз мисля да я видоизменя, да я възстановя, да я основа най-накрая като форма на управление, повече или по-малко приличаща на онази, която доведе Англия до апогея на могъществото и славата й. След като е видял, поне така ми каза господин Жилбер, затвора и ешафода на Чарлз I, кралят не би ли бил по-доволен от трона на Уилям III или на Джордж I?

— О, господин графе! — извика кралицата, на която една дума на Мирабо бе напомнила със смъртна тръпка видението от замъка Таверне и рисунката на инструмента за смърт, изобретен от господин Гийотен. — О, господин графе! Дайте ни тази монархия и ще видите дали сме неблагодарници, както ни обвиняват.

— Е, добре — извика на свой ред Мирабо, — това и ще направя, госпожо. Нека кралят ме подкрепя, нека кралицата ме окуражава и ще поставя тук, в краката ви, своята клетва на благородник, че ще сдържа обещанието, което давам на Ваше Величество, или нека умра в мъки!

— Графе, графе! — каза Мария-Антоанета. — Не забравяйте, че не само една жена чува вашата клетва — чува я една династия на шест века!… Това са седемдесет крале на Франция, които от Фарамон до Луи XV спят в гроба си и които ще бъдат детронирани с нас, ако тронът ни падне!

— Зная какво задължение поемам, госпожо. То е огромно, зная, но не е по-голямо от моята воля, не е по-силно от моята преданост. Ако съм сигурен в симпатиите на моята кралица и в доверието на моя крал, ще започна делото.

— Ако ви трябва само това, господин Дьо Мирабо, обещавам ви и едното, и другото.

И тя се поклони на Мирабо с онази усмивка на сирена, с която печелеше всички сърца.

Мирабо разбра, че аудиенцията е приключила. Високомерието на политическия мъж беше удовлетворено, но нещо липсваше на тщеславието на благородника.

— Госпожо — каза той с почтителна и дръзка учтивост, — когато вашата августейша майка, императрицата Мария-Терезия удостояваше някого от поданиците си с честта на своето присъствие, тя никога не им позволяваше да се оттеглят, преди да им даде ръка за целувка.

И той остана изправен и очакващ. Кралицата погледна този окован лъв, който не искаше друго, освен да легне в краката й. После, с триумфална усмивка на устните си, тя бавно протегна към него хубавата си ръка, бяла като алабастър и прозрачна почти като него.

Мирабо се поклони, положи устните си върху тази ръка и като вдигна гордо глава, каза:

— Госпожо, с тази целувка монархията е спасена!

И бедният гениален човек излезе много развълнуван, много радостен, вярвайки сам в изпълнението на пророчеството, което току-що бе направил.