Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (165)

164.
Навечерието на 2 септември

— Когато отечеството е в опасност — беше казал Дантон на 28 август в Националното събрание, — всичко принадлежи на него.

На двайсет и девети в четири часа вечерта биха обща тревога. Знаеше се за какво става въпрос — щеше да има обиски.

Като по замах с магическа пръчка при първите звуци на барабана Париж промени вида си. Всяка улица беше обкръжена и заета от по един взвод от шейсет човека.

Бариерите и реката също бяха охранявани.

В един часа сутринта обиските започнаха по всички къщи.

Комисарите от секциите чукаха на уличната врата в името на закона и тя им се отваряше.

Те чукаха на всеки апартамент, все така в името на закона, и им отваряха във всеки апартамент. Със сила преодоляваха вратите на жилищата, които не бяха заети.

Изловиха две хиляди пушки. Арестуваха три хиляди души. Имаха нужда от терор — постигнаха го.

После към тази мярка добавиха нещо, за което или не бяха помислил, или бяха мислили може би твърде дълго.

Тези обиски бяха отворили жилищата на богатите за бедните. Въоръжените секционери, които следваха магистратите, бяха хвърлили учудени погледи в копринените и позлатени дълбини на великолепните палати, които все още се обитаваха от собствениците им или чиито собственици отсъстваха. Оттам дойде не желание за опустошение, а засилване на омразата.

Опустошиха толкова малко, че Бомарше, който тогава беше в затвора, разказва, че във великолепните му градини на булевард „Сен Антоан“ някаква жена си откъснала роза и че поискали да хвърлят тази жена в реката.

И отбележете, че това ставаше в момента, когато Комуната току-що беше постановила, че „продавачите на звонкови монети ще бъдат наказвани със смъртно наказание“.

И ето как Комуната изместваше Събранието. Тя постановяваше смъртно наказание. Тя току-що беше дала на Шомет^[1] правото да отваря затворите и да освобождава затворниците. Тя си присвояваше правото на помилване. Най-накрая тя щеше да нареди да се залепи на вратата на всеки затвор списък на затворниците, които са затворени в него. Това беше призив към омраза и отмъщение. Всеки гледаше към вратата на затвора, където беше затворен врагът му. Събранието видя до каква бездна го водеха. Щяха, въпреки волята му, да го потопят в кръв.

И кой щеше да стори това? Комуната, неговият враг!

Беше необходим само сгоден случай, за да започне страховита борба между двете власти.

Едно ново заграбване от страна на Комуната накара този сгоден случай да се появи.

На 29 август, в деня на обиските, Комуната призова пред съда си за една вестникарска публикация Жире-Дюпре, един от жирондистите, които бяха най дръзки, защото беше един от най-младите.

Жире-Дюпре се укри във военното министерство, нямайки време да стигне до Събранието.

Югнен, председателят на Комуната, накара да обсадят военното министерство, за да измъкне със сила оттам жирондисткия журналист.

Обаче Жирондата все така имаше мнозинство в Събранието. Оскърбена в лицето на един от своите членове, Жирондата се надигна — на свой ред тя призова да отговаря пред нея председателят Югнен.

Председателят Югнен изобщо не отговори на призовката на Събранието.

На трийсети то прие един декрет, който се отнасяше до общинските власти в Париж.

Един факт, който доказва ужаса, който все още изпитваха по онова време към кражбата, силно допринесе за току-що приетия от Събранието декрет.

Един член на Комуната или по-скоро една личност, която се представяше за член на Комуната, беше накарал да й отворят склада за мебели и беше взел едно малко оръдие от сребро, дар, поднесен на Луи XIV като дете от името на града.

Камбон, когото бяха назначили за пазител на обществените богатства, като научи за тази кражба, поиска да призове в съда обвинения. Човекът изобщо не отричаше, не се извиняваше и се задоволи да каже, че заплашена да бъде открадната, тази ценна вещ е по-добре да бъде у него, отколкото където и да било другаде.

Тази тирания на Комуната изглеждаше тежка на много хора. Луве, човек със смели инициативи, беше председател на секцията на улица „Ломбар“. Той заяви чрез своята секция, че общият съвет на Комуната е виновен за заграбването.

Чувствайки се подкрепено, Събранието постанови тогава, че председателят на Комуната, онзи Югнен, който не желаеше да се яви доброволно на съд, следва да бъде доведен със сила, а в срок от двайсет и четири часа секциите да изберат нова Комуна.

Декретът беше приет на 30 август в пет часа вечерта.

Нека преброим часовете, защото от този момент ние вървим към клането на 2 септември и всяка минута ще се отброяват крачките към кървавата богиня с превити ръце, разпилени коси и уплашен поглед, която наричат Терор!

Впрочем Събранието, с някакъв остатък от боязън към страховитата си противница, заяви по отношение на Комуната, че то е заслужило пред родината, което логически не беше съвсем издържано.

„Ornandum, tollendum!“, казва Цицерон по повод на Октавиан^[2].

Комуната направи като Октавиан. Тя се остави да бъде коронясана, но не се остави да бъде прогонена.

Два часа след като беше приет декретът, Талиен, дребният писар, се хвалеше навред, че е човек на Дантон. Талиен, също така секретар на Комуната, предложи на секцията от Терн да тръгне срещу секцията от улица „Ломбар“.

А! Това си беше истинска гражданска война — но вече не народът срещу краля, буржоата срещу аристократите, колибите срещу замъците, къщите срещу дворците, а секция срещу секция, пики срещу пики, граждани срещу граждани.

В същото време Марат и Робеспиер, последният като член на Комуната, а първият като външен човек, издигнаха глас.

Марат поиска да бъде изклано Националното събрание. Но това не значеше нищо. Бяха свикнали да го виждат да прави подобни предложения.

Но Робеспиер, предпазливият, хитроумният Робеспиер — неясният и объркан разобличител, поиска да грабнат оръжията и не само да се защитават, но и да нападнат.

Необходимо беше Робеспиер да чувства Комуната твърде силна, за да се осмели да се изкаже така! В действителност тя беше твърде силна, защото същата нощ нейният секретар Талиен се яви в Събранието с три хиляди души, въоръжени с пики.

— Комуната и само Комуната — каза той — въздигна членовете на Събранието в ранг на представители на един свободен народ. Комуната накара да бъде приет декретът против размирните свещеници и арестува хората, върху които никой не се осмеляваше да вдигне ръка. Комуната — завърши той — би разчистила за няколко дни почвата за свободата от тяхното присъствие!

И така в нощта на 30 срещу 31 август, пред същото това Събрание, което я беше уволнило, Комуната подхвърли първата дума за клане.

Кой спомена тази първа дума? Кой нахвърли, така да се каже, в основни линии кървавата програма?

Видяхме го, това беше Талиен, човекът, който ще осъществи 9 термидор^[3].

Трябва да отдадем справедливост на Събранието — то се надигна.

Манюел, прокурорът на Комуната, разбра, че се отива твърде далеч — той накара да арестуват Талиен и изиска Югнен да отиде и да признае правотата на Събранието.

И все пак Манюел, който арестува Талиен и накара Югнен да поднесе своите извинения, знаеше много добре какво ще се случи, защото ето какво направи този беден педант, този човек с дребнав ум, но с честно сърце.

Той имаше в Абатството един личен враг — Бомарше^[4].

Шегаджията Бомарше се беше подигравал често с Манюел. Обаче на Манюел му мина през ума, че ако Бомарше бъде заклан заедно с другите, могат да припишат това убийство на едно долно отмъщение, породено от честолюбието му. Той изтича в Абатството и накара да извикат Бомарше. Като го видя, онзи поиска да се извини и да даде обяснение на своята литературна жертва.

— Тук изобщо не става въпрос за литература, за журналистика, нито пък за критика. Ето ви отворената врата. Бягайте днес, ако не искате утре да бъдете заклан!

Авторът на „Фигаро“ не чака да му повтарят два пъти — той се плъзна през открехнатата врата и изчезна. Предположете, че беше освиркал комедианта Коло д’Ербоа вместо писателя Манюел, и Бомарше щеше да бъде мъртъв!

Дойде 31 август, този велик ден, в който трябваше да се решат нещата между Събранието и Комуната, сиреч между умереността и терора. Комуната бе решена да остане на сцената на всяка цена. Събранието бе дало оставката си в полза на едно ново събрание. Естествено, трябваше да надделее Комуната, толкова повече, че поривът беше благоприятен за нея.

Народът, без да знае накъде иска да върви, бе поел нанякъде. Хвърлен напред на 20 юни, хвърлен още по-далеч на 10 август, той имаше неясната нужда от кръв и разрушение.

Трябва да се каже, че Марат, от една страна, и Ебер, от друга, страхотно замайваха главите на народа! Нямаше човек, та чак до Робеспиер, който, искайки да завоюва отново своята силно разклатена популярност — когато цяла Франция искаше война, Робеспиер бе посъветвал да се запази мирът, — та, както казахме, нямаше човек чак до Робеспиер, който да не се направи на новинар и да не надмине с абсурдността на новините си и най-абсурдните такива.

Робеспиер бе заявил, че една могъща партия предлага трона на херцог Брауншвайг.

Кои бяха в този момент трите могъщи партии, които се бореха? Събранието, Комуната и якобинската партия. А освен това най-сетне Комуната и якобинците бяха едно.

Но не бяха нито Комуната, нито якобинците — Робеспиер беше член на клуба и на общината. Той нямаше да уличи сам себе си!

Значи тази могъща партия беше Жирондата.

Ние бяхме казали, че изказванията на Робеспиер надминават абсурдността и на най-абсурдните новини. Действително, какво по-абсурдно от това, да обвиниш Жирондата, която пък бе обявила война на Прусия и Австрия, че предлага трона на един вражески генерал?

И кои бяха хората, които бяха обвинени в това? Вернио, Ролан, Клавиер, Серван, Жансоне, Гаде, Барбару, сиреч най-пламенните патриоти и в същото време най-почтените хора във Франция!

Но има моменти, когато един човек като Робеспиер казва всичко, а най-лошото е, че има моменти, в които народът вярва на всичко!

Та, беше 31 август.

Лекарят, който би поставил пръсти на пулса на Франция в този ден, би усетил, че ударите се ускоряват всяка минута.

На трийсети в пет часа вечерта, както казахме, Събранието уволни Комуната. Декретът постановяваше в двайсет и четири часов срок секциите да изберат нов съвет.

Така че на 31-и вечерта в пет часа декретът трябваше да е изпълнен.

Но кресливите вопли на Марат, заплахите на Ебер и клеветите на Робеспиер накараха Комуната така да натежи над Париж, че секциите не се осмелиха да гласуват. Като предлог за въздържанието си те се аргументираха, че декретът не им е съобщен официално.

На 31 август към обяд Събранието беше на мнение, че декретът от предишната вечер не се изпълнява и изобщо няма да бъде изпълнен. Би трябвало да се прибегне до сила, а кой знае дали тази сила ще бъде на страната на Събранието?

Комуната разчиташе на Сантер чрез зет му Панис. Панис, както вероятно си спомняте, беше онзи фанатичен почитател на Робеспиер, който беше предложил на Ребески и Барбару да бъде избран диктатор и им беше дал да разберат, че този диктатор трябва да бъде Неподкупният. Сантер притежаваше предградията. Предградията бяха неустоимата мощ на океана.

Предградията бяха разбили вратите на Тюйлери — те щяха като нищо да разбият и вратите на Събранието. Освен това Събранието се страхуваше, че ако се въоръжи срещу Комуната, ще бъде изоставено не само от крайните патриоти, от онези, които искаха революция на всяка цена, но освен това — което би било много по-лошо, — би било подкрепено от умерените роялисти. Тогава то беше напълно загубено!

Към шест часа по банките се пръсна слухът, че около Абатството става голяма навалица.

Току-що бяха оправдали някой си господин Дьо Монморен — народът помисли, че става въпрос за министъра, който беше подписал паспортите, с които Луи XVI се бе опитал да избяга. Той се понесе на тълпи към затвора, искайки със силни викове смърт за предателя. С много мъки успяха да го накарат да разбере грешката си — през цялата нощ по улиците на Париж ужасяващият кипеж не спря.

Чувстваше се, че на следващия ден и най-малкото събитие, което ще дойде на помощ на този кипеж, ще приеме огромни размери.

Това събитие, което ще се опитаме да разкажем с известни подробности, защото има общо с един от героите на историята, когото задълго бяхме изгубили от поглед, тлееше в затвора на Шатле.