Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (142)

141.
Реакция

Опразването на Тюйлери беше толкова тъжно и мълчаливо, колкото шумно и страховито беше завладяването. Тълпата си приказваше, учудена от постигнатото през деня: „Нищо не постигнахме. Ще трябва пак да се върнем.“

В действителност постигнатото бе твърде много за една заплаха и твърде малко за един атентат.

Онези, които виждаха отвъд това, което се беше случило, преценяваха Луи XVI по репутацията му. Те си спомняха как кралят беше бягал към Варен, преоблечен като лакей, и си казваха:

— При първия шум, който Луи XVI чуе, ще се крие в някой шкаф, под някоя маса или зад някоя завеса — ще го промушат случайно с удар на шпага и ще се свърши с това, че ще кажат като Хамлет, мислещ, че е убил тирана на Дания: „Ха, плъх^[1]!“

Беше станало другояче — кралят никога не се бе държал по-спокойно. Нещо повече — никога не е бил толкова велик.

Оскърблението беше голямо, но то не достигна до висините на кралското примирение. Плахата му твърдост, ако може да се каже така, трябваше да бъде възбудена и във възбудата си бе станала корава като стомана. Променен от крайните обстоятелства, сред които се намираше, Луи бе гледал в продължение на пет часа как блестят брадви над главата му, копия, саби и байонети как отстъпват пред гръдта му. Никой генерал не е бил заплашван и в десет битки, колкото и смъртоносни да са били, от опасност, подобна на тази, с която току-що той се беше срещнал в този ленив парад на метежа! Разните там Тероан, Сен-Юрюж, Лазуски, Фурние, Вериер — всички тези близки до убийци хора — бяха тръгнали положително с намерението да го убият и това неочаквано величие, което се беше надигнало сред бурята, бе накарало кинжалът да падне от ръцете им. Луи XVI бе преминал през своето мъченичество. Кралският Ecce Homo^[2] се бе показал с червения калпак на челото, както Исус с короната от тръни. И също както Исус, сред обиди и лошо отношение, беше казал: „Аз съм вашият Христос^[3]!“, така и Луи XVI, сред проклятия и оскърбления, за миг не беше престанал да казва: „Аз съм вашият крал!“

Ето какво беше станало. Революционната мисъл беше сметнала, че насилвайки вратите на Тюйлери, ще открие само една инертна и трепереща сянка на монархията, и за свое най-голямо учудване беше срещнала жива и действаща вярата от Средновековието! За миг се бяха изправили лице в лице два принципа — единият залязващ, а другият изгряващ. Нещо ужасно, като да видиш наведнъж в небето едно слънце, което изгрява, преди другото да е залязло! Само че и в двата принципа имаше толкова величие и блясък, толкова вяра в искането на народа, колкото и в отказа на монархията.

Роялистите бяха очаровани. В крайна сметка победата беше тяхна.

Жестоко принуждаван да се подчини на Събранието, кралят, вместо да одобри, както беше готов да го стори, единия от двата декрета, знаейки, че не го заплашва никаква опасност, ако отхвърли двата, вместо единият, им наложи своето вето.

Действително нещата завършиха така.

На двайсет и първи Събранието обяви, че никакви събрания на граждани няма вече да бъдат допускани. Това означаваше непризнаване, нещо повече, осъждане на деянията от предния ден.

Вечерта на двайсети Петион пристигна в Тюйлери, когато всичко беше свършило.

— Сир — каза той на краля, — дойдох в този час само за да се осведомя за положението на Ваше Величество.

— Учуден съм — отвърна кралят. — Това все пак продължава твърде дълго!

На другия ден конституционалистите, роялистите и фьойаните поискаха в Събранието обявяване на военно положение. Знае се, че обявяването на този закон за пръв път доведе до прецедента на 17 юли на Марсово поле.

Петион изтича в Събранието.

Обосноваваха това искане с новите сборища, които съществуваха, както казваха те.

Петион подчерта, че никакви нови сборища не съществуват. Той гарантира за спокойствието в Париж. Обявяването на военно положение беше отхвърлено.

Като излезе от заседанието към осем часа вечерта, Петион отиде в Тюйлери, за да успокои краля за положението в столицата. Той беше придружен от Сержан — гравьор на мед и шурей на Марсо, той бе член на общинския съвет и един от началниците на полицията. Двама-трима членове на общинския съвет се присъединиха.

Докато пресичаха двора откъм Карусел, те бяха оскърбявани от рицарите на ордена „Свети Луи“, от конституционните гвардейци и националните гвардейци. Беше атакуван лично Петион. Сержан, въпреки ешарфа, който носеше, беше ударен по лицето и в гърдите и дори бе съборен от удар с юмрук!

Едва Петион беше въведен и разбра, че е дошъл да търси битка. Мария-Антоанета му хвърли един от онези погледи, които само очите на Мария-Терезия знаеха да изстрелват, — два лъча на омраза и презрение, две мълнии, страховити и светкавични.

Кралят вече знаеше какво е станало в Събранието.

— Е, какво, господине — каза той на Петион, — значи вие твърдите, че спокойствието в столицата е възстановено?

— Да, сир — отвърна Петион, — народът ви се представи, той е спокоен и удовлетворен.

— Признайте, господине — подхвана кралят, влизайки в битката, — признайте, че вчерашният ден е един голям скандал и че общината не направи нито онова, което беше длъжна, нито онова, което можеше да направи.

— Сир — прекъсна го Петион, — общината изпълни дълга си. Общественото мнение ще отсъди.

— По-добре кажете цялата нация, господине.

— Общината не се страхува от съда на нацията.

— И какво е в този момент положението в Париж?

— Спокойно, сир!

— Това не е вярно!

— Сир…

— Замълчете!

— Един магистрат на народа няма защо да мълчи, сир, когато изпълнява дълга си и говори истината.

— Добре, тогава се оттеглете.

Петион се поклони и излезе.

Кралят беше толкова освирепял, лицето му носеше израза на такъв дълбок гняв, че кралицата, тази сприхава жена, тази храбра амазонка, беше уплашена.

— Боже мой — каза тя на Рьодерер, когато Петион изчезна, — не намирате ли, че кралят беше твърде остър и не се ли страхувате, че тази острота ще му навреди пред парижаните?

— Госпожо — отвърна Рьодерер, — на никого няма да се стори учудващо, че кралят е накарал един от неговите поданици, на когото липсва почтителност, да замълчи.

На другия ден кралят писа на Събранието, за да се оплаче от това оскверняване на двореца, на монархията и на краля.

После изготви една прокламация до своя народ.

Така че той имаше два народа — народът, който направи двайсети юни, и народът, на когото се оплакваше.

На двайсет и четвърти кралят и кралицата направиха преглед на Националната гвардия и бяха посрещнати с ентусиазъм.

На същия ден управата на Париж отстрани от длъжност кмета. Кой й придаде подобна дързост? Три дни по-късно нещата се изясниха.

Лафайет беше тръгнал от лагера си с един-единствен офицер, пристигна в Париж на двайсет и седми и отседна у приятеля си господин Дьо ла Рошфуко.

През нощта предупредиха конституционалистите, фьойаните и роялистите и се заеха да подготвят трибуните за следващия ден, когато генералът се яви в Събранието.

Три залпа от аплодисменти го посрещнаха. Но всеки един от тях беше потушен от мърморенето на жирондистите. Разбраха, че заседанието щеше да е от онези ужасни събирания.

Генерал Лафайет беше един от откровено най-храбрите хора, които съществуваха. Но храбростта не е дързост — много рядко един човек е наистина храбър и в същото време дързък.

Лафайет разбираше опасността, която го заплашва. Сам срещу всички, той щеше да заложи остатъка от своята популярност — ако я загубеше, се погубваше заедно с нея. Ако спечелеше, можеше да спаси краля.

Това беше толкова по-красиво от негова страна, защото знаеше за отвращението на краля и за омразата на кралицата към него: „Предпочитам да бъда погубена от Петион, отколкото да бъда спасена от Лафайет!“, казваше тя.

Може би той идваше не толкова за да прояви самохвалство като някой младши лейтенант, колкото да отвърне на едно предизвикателство. Тринайсет дни преди това той беше писал едновременно и на краля, и на Събранието: на краля, за да го окуражи в съпротивата му, а на Събранието — за да го заплаши, ако продължи да го напада.

— Той е твърде безочлив сред армията си — беше казал един глас. — Ще видим дали ще държи същия език, когато е сам сред нас.

Тези думи бяха предадени на Лафайет в лагера му в Молбьож. Може би тези думи бяха истинската причина за пътуването му до Париж.

Той се качи на трибуната сред аплодисментите на едни, но също така и сред ръмженето и заплахите на други.

— Господа — каза той, — упрекнаха ме, че съм написал писмото си от шестнайсети юни от лагера си. Беше мой дълг да протестирам срещу това обвинение в страхливост, да изляза от тази почетна крепост, която предаността на войските издига около мен и да се явя сам пред вас. Освен това една още по-силна причина ме призова. Насилията от двайсети юни събудиха отвращението на всички добри граждани и най-вече на армията. Офицерите, подофицерите и войниците правят само едно. Получих от всички корпуси обръщения, изпълнени с преданост към конституцията и омраза срещу бунтовниците. Спрях тези прояви. Заех се да изразя лично чувствата на всички. Говоря ви като гражданин. Време е да гарантираме конституцията, да осигурим свободата на Националното събрание и тази на краля, както и тяхното достойнство. Умолявам Събранието да разпореди изстъпленията от двайсети юни да бъдат смятани като измяна на нацията. Да бъдат взети ефикасни мерки, за да се осигури уважението към всички конституционни власти и в частност вашата и на краля и да се даде на армията уверение, че към конституцията няма да има никакви посегателства отвътре, докато храбрите французи проливат кръвта си за защита на границите!

Гаде беше станал бавно при заключителната част от речта на Лафайет. Сред аплодисментите, които я посрещнаха, хапливият оратор от Жирондата вдигна ръка в знак, че иска да отговори. Когато Жирондата искаше да използва стрелите на иронията, Гаде беше този, на когото връчваше лъка, а Гаде трябваше само да извади случайно някоя от стрелите в колчана си.

Едва затихна шумът от последните аплодисменти, когато беше заменен от неговия тръпнещ глас.

— От момента, в който видях господин Лафайет — провикна се той, — през ума ми мина една много утешителна мисъл: „И така, казах си, ние вече нямаме външни врагове. И така, казах си, австрийците са победени. Ето го господин Лафайет, който идва да ни съобщи новината за победата си и за тяхното разбиване!“ Илюзията не продължи дълго — нашите врагове са си все същите — външните опасности, които ни заплашват, не са се променили. А господин Лафайет все пак е в Париж! Създавал се орган от почтени хора в армията? Кои са тези почтени хора? Как е могла тази армия да го реши? Но нека най-напред господин Лафайет ни покаже разрешението си за отпуск!

При тези думи Жирондата разбра, че вятърът ще се обърне към нея. И наистина, едва те бяха произнесени и бяха приети с гръм от аплодисменти. Тогава се надигна един депутат и каза от място:

— Господа, вие забравяте за кого говорите и какъв е въпросът. И вие най-вече забравяте кой е Лафайет! Лафайет е най-големият син на френската свобода. Лафайет жертва за революцията богатството си, благородството си, живота си!

— А така! — извика един глас. — Това, което казвате, прилича на погребална реч!

— Господа — каза Дюко, — свободата на обсъжданията е потисната, тъй като в залата присъства един генерал, който е външен човек за Събранието.

— И това не е всичко! — провикна се Вернио. — Този генерал е напуснал поста си пред лицето на неприятеля. На него, а не на един обикновен бригаден генерал, когото той е оставил на свое място, беше поверен корпусът, който той командва. Нека разберем дали е напуснал армията без разрешение и ако е напуснал без разрешение, да бъде арестуван и съден като дезертьор.

— Това беше целта на въпроса ми — каза Гаде — и подкрепям предложението на Вернио.

— Подкрепяме! Подкрепяме! — викнаха всички от Жирондата.

— Да направим поименно гласуване! — каза Жансоне.

Поименното гласуване даде мнозинство от десет гласа на приятелите на Лафайет.

Както народът на двайсети юни, и Лафайет се осмели да направи твърде много или твърде малко. Това беше една от онези победи, от рода на победите, от които се е оплаквал Пир, загубвайки половината си армия: „Още една такава победа и съм загубен^[4]!“, казал той.

Също като Петион, и Лафайет, излизайки от Събранието, отиде при краля, който го прие с по-благо лице, но не по-малко огорчено сърце.

Лафайет бе пожертвал за краля и кралицата нещо повече от живота си — той бе пожертвал за тях популярността си.

Този беше третият път, в който им поднасяше този дар, по-скъпоценен от всеки друг: първият път беше във Версай на 6 октомври; вторият беше на Марсово поле на 17 юли; третият път беше същия ден.

Лафайет имаше една последна надежда, която, разбира се, сподели с владетелите си — на другия ден да направи преглед на Националната гвардия заедно с краля. Изобщо не можеше да има съмнение за ентусиазма, който щеше да вдъхне присъствието на краля и на бившия командващ генерал. Възползвайки се от това влияние, Лафайет щеше да тръгне срещу Събранието и да сложи ръка на Жирондата — по време на шумотевицата кралят щеше да замине и да стигне до лагера в Мобьож.

Това беше рискован удар, но при това настроение на умовете успехът бе почти сигурен.

За нещастие в три часа сутринта Дантон влезе при Петион, за да го предупреди за заговора.

По изгрев слънце Петион отмени прегледа.

Кой беше предал краля и Лафайет? Кралицата!

Не беше ли казала тя, че предпочита да бъде погубена от някого другиго, отколкото да бъде спасена от Лафайет? Тя беше познала — щеше да бъде погубена от Дантон!

В часа, когато трябваше да се състои прегледът, Лафайет напусна Париж и се завърна при армията си. И все пак той още не беше загубил всяка надежда да спаси краля.