Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (8)

7.
Пътят за Париж

През същата вечер, когато се бяха случили гореспоменатите събития, едно друго събитие, не по-малко важно от тях, разбуни целия колеж на абат Фортие.

Себастиен Жилбер беше изчезнал към шест часа вечерта и към полунощ, въпреки старателното претърсване на сградата от абат Фортие и сестра му, госпожица Александрин Фортие, той не беше открит.

Попитаха всеки един и никой не знаеше какво се е случило.

Единствено на леля Анжелик на излизане от църквата, където беше отишла да подреди столовете към осем часа вечерта, й се беше сторило, че го е видяла да тръгва по уличката, минаваща покрай църквата на затвора, и да тича към Цветната градина.

Това, вместо да успокои абат Фортие, го притесни още повече. Той познаваше странните халюцинации, които имаше Себастиен, когато тази жена, която той наричаше своя майка, му се явеше. Няколко пъти по време на разходка абатът, който бе предупреден за този вид замайване, проследяваше детето с очи, когато виждаше, че навлиза навътре в гората, и когато то изчезнеше от погледа му, изпращаше след него най-добрите бегачи от своето училище.

Те винаги го откриваха задъхан, почти в безсъзнание, облегнат на някое дърво или легнал на мъха, представляващ зеленият килим на чудните гори.

Но никога Себастиен не бе обхващан от това състояние вечер. Никога не се налагаше да бягат след него през нощта.

Трябваше да се е случило нещо необикновено. Колкото и да си блъскаше главата, абат Фортие не можеше да се сети какво се е случило.

За да достигнем до по-добър резултат от абат Фортие, ние ще проследим Себастиен Жилбер, защото знаем къде е отишъл.

Леля Анжелик не се беше излъгала. Точно Себастиен Жилбер беше видяла да се прокрадва незабелязано в мрака и да се отправя с бързи крачки към тази част от парка, наречена Цветната градина.

Когато пристигна там, той отиде във Фазанарията. А когато излезе и оттам, той тръгна по малката уличка, която води право към Арамон.

След около четиридесет и пет минути той беше стигнал до селото.

След като вече знаем, че целта на Себастиен беше селото Арамон, не е трудно да се досетим кого ще търси там.

Себастиен беше отишъл да потърси Питу.

Читателят си спомня, че Питу след празника, който Националната гвардия сама си беше организирала в Арамон, и след като бе останал прав като древен боец, докато всички останали бяха повалени, бе тръгнал да търси Катрин. Спомня си също, че я беше открил припаднала на пътя от Виле-Котре към Писльо, запазила само топлината от целувката на Изидор.

Себастиен не знаеше това. Той отиде направо в колибата на Питу. Вратата беше отворена.

Тъй като водеше съвсем скромен начин на живот, Питу не считаше за необходимо да държи вратата заключена нито когато е вкъщи, нито когато отсъства. Но все пак добросъвестно имаше навика да затваря вратата си. Но тази вечер беше толкова зает, че със сигурност беше забравил да направи това.

Себастиен познаваше жилището на Питу като свое собствено. Той потърси праханта и камъка, намери ножа, който служеше на Питу за кибрит, запали праханта, с праханта запали свещта и зачака.

Себастиен обаче беше твърде развълнуван, за да чака спокойно, и то дълго време.

Той постоянно сновеше от камината до вратата и от вратата до ъгъла на улицата. После, като виждаше, че не се появява, се връщаше към къщата, за да провери дали Питу не се е прибрал в негово отсъствие.

След като видя, че времето напредва, той отиде до една счупена маса, върху която имаше мастило, пера и хартия.

На най-горния лист хартия бяха изписани имената и възрастта на тридесет и тримата мъже, формиращи наличния състав на Националната гвардия на Арамон, които бяха под командването на Питу.

Себастиен предпазливо отмести този първи лист, който беше шедьовър на краснописа на командира, който не се срамуваше, ако нуждата го налагаше, да слиза до чин на подофицер.

После написа на втория лист:

Скъпи Питу,

Дойдох да ти кажа, че преди осем дни чух един разговор между абат Фортие и викария на Виле-Котре. Изглежда, че абат Фортие е съучастник на парижките аристократи. Той каза на викария, че във Версай се подготвя контрареволюция.

Това, което научихме оттогава по отношение на кралицата, е, че е сложила черна кокарда и е стъпкала трицветната.

Тази опасност от контрареволюция и това, което научихме от събитията, които последваха празника, ме обезпокоиха много за баща ми, който, както знаеш, е противник на аристократите. Но тази вечер, скъпи Питу, се случи нещо по-лошо.

Викарият дойде да се срещне с енорийския свещеник и тъй като се страхувам за баща ми, реших, че няма нищо лошо в това да чуя продължението на онова, което по случайност бях чул предишния ден.

Изглежда, че народът, скъпи Питу, се е отправил към Версай. Убити са много хора. Измежду тях е и господин Жорж дьо Шарни.

Абат Фортие добави:

„Нека говорим тихо, за да не притесним малкия Жилбер, чийто баща е отишъл във Версай и може също да е убит като другите.“

И сам разбираш, скъпи ми Питу, че не чаках да чуя повече.

Измъкнах се тихо от скривалището ми, без никой да чуе, минах през градината, озовах се на площада пред замъка и дотичах при теб, за да те помоля да ме отведеш до Париж. И ти щеше да направиш това, и то на драго сърце, ако беше тук.

Но ти не си тук и може да се забавиш, а и е възможно да залагаш примки в гората на Виле-Котре и тогава да се върнеш чак на сутринта, аз няма да мога да чакам дотогава, защото съм много притеснен.

Така че тръгвам сам. Бъди спокоен, познавам пътя. А и от парите, които ми даде баща ми, имам още две луи и ще хвана първата карета, която срещна по пътя.

П.П. Написах ти дълго писмо първо, за да ти обясня причината за моето заминаване, както и защото се надявах, че ти ще дойдеш, докато го довърша.

Довърших го, теб те няма, тръгвам! Сбогом или по-скоро довиждане. Ако нищо не се е случило с баща ми и ако не го дебне никаква опасност, ще се върна.

Ако ли не, аз съм решен твърдо да го помоля да остана с него.

Успокой абат Фортие за заминаването ми. Но го успокой утре, за да е вече късно да изпрати хора след мен.

Вече наистина тръгвам, защото ти не се връщаш. Сбогом или по-скоро довиждане.

Тъй като познаваше икономичността на своя приятел Питу, Себастиен Жилбер изгаси свещта, дръпна вратата и тръгна.

Бихме излъгали, ако кажем, че Себастиен Жилбер не бе развълнуван от това дълго, нощно пътуване, което предприемаше. Но това вълнение не беше провокирано както при другите деца от страх. Това беше чисто и просто пълно осъзнаване на действието, което предприемаше, тъй като то не се подчиняваше на бащините заповеди, но същевременно с това беше голямо доказателство за синовна обич, а такова неподчинение би трябвало да бъде извинено от всеки баща.

Всъщност, откакто се занимавахме с него за последно, Себастиен беше пораснал — малко блед, малко слабичък, малко нервен за възрастта си, скоро щеше да навърши четиринадесет години. На тази възраст, ако имаш темперамента на Себастиен и си син на Жилбер и на Андре, си готов да станеш мъж.

Момъкът, изпълнен само с неизбежното чувство за това, което извършва, забърза към Ларни и скоро го съзря под бледата светлина, падаща от звездите, както казваше Корней^[1]. Той подмина селото, стигна до голямата урва, която се простира от това село до Восиен и която обгражда блатата на Валю. Във Восиен той откри главния път и тръгна по-спокойно.

Себастиен, който беше разумно момче и който беше дошъл от Париж до Виле-Котре, говорейки латински, за три дни, разбираше добре, че не може да се върне в Париж за една нощ и затова не хабеше силите си да говори какъвто и да е език.

Той се спусна по първата и изкачи втората планина на Восиен с равен ход. А после, когато стигна до равно място, той започна да върви по-бързо.

Може би тази живост във вървенето на Себастиен бе подклаждана от приближаването на един доста лош участък от пътя, който по онова време имаше славата на място за засади, която слава днес е напълно изчезнала. Този участък се казваше Фонтен-о-Клер^[2], защото течеше бистър извор на двадесет крачки от двете каменоломни, които приличаха на дяволски пещери, отварящи тъмната си паст към пътя.

Не може да се каже дали Себастиен го беше, или не го беше страх, докато минаваше оттам, защото той не ускори крачка. И защото, въпреки че можеше да мине от другата страна на пътя, той продължи да върви по средата и забави крачка малко по-далече и то защото бе достигнал до една малка височина. Най-накрая стигна до разклонението на пътя за Париж и Крепи.

Там изведнъж спря. Докато идваше от Париж, той не беше забелязал по кой път върви. И като се връщаше в Париж, той не знаеше кой път трябваше да следва.

Дали наляво? Или надясно?

И двата бяха обградени от еднакви дървета, и двата бяха павирани еднакво.

Но нямаше кой да отговори на въпроса на Себастиен.

И двата пътя, започващи от една и съща точка, се отдалечаваха видимо и бързо един от друг. Ако Себастиен, вместо да тръгне по правилния път, избереше грешния, утре той щеше да е доста далече от целта си.

Себастиен се спря нерешително.

Помъчи се да открие пътя, по който бе вървял, по някакъв знак. Но както не можеше да открие този знак през деня, още по-трудно беше да го открие в тъмнината.

Той седна на разклона обезкуражен, както за да си почине, така и за да помисли. Тогава му се стори, че в далечината, откъм Виле-Котре, чува галопа на един или два коня.

Той се изправи и заслухтя.

Не грешеше — шумът от подковите на конете отекваше по пътя и се долавяше все по-силно.

Себастиен щеше да има възможност до попита за верния път.

Той застана в очакване на конниците, които да му помогнат.

Скоро различи сенките им в мрака и многобройните искри, които изхвърчаха изпод нозете на подкованите им коне. Тогава Себастиен смело стана, прескочи рова и зачака.

Появиха се двама мъже, единият от които яздеше три-четири метра пред другия.

Себастиен с право си помисли, че този, който язди напред, е господар, а другият — прислужник.

Той направи няколко крачки към първия, за да може да го заговори. Но той пък, като видя човек да изскача от рова, помисли, че е попаднал в засада, и сложи ръка на кобура.

Себастиен забеляза това.

— Господине — каза той, — аз не съм крадец. Аз съм само едно дете, което поради последните събития във Версай трябва да отиде в Париж, за да потърси своя баща. Не знам по кой от тези два пътя трябва да тръгна. Посочете ми кой път води към Париж и ще ми направите голяма услуга.

Отчетливите думи на Себастиен, младежкият плам в гласа му се сториха познати на конника и той припряно спря коня си.

— Дете мое, кое си ти и какво правиш тук на този път по това време? — попита загрижено той.

— Аз не ви питам кой сте вие, господине, питам ви за пътя, който ще ми помогне да разбера дали баща ми е жив или мъртъв.

Имаше някаква твърдост в този почти детски глас, която порази конника.

— Приятелю, пътят към Париж е този, по който ние вървим — каза той. — Аз самият не познавам този път добре, защото съм бил в Париж само два пъти, но съм сигурен, че този, който ние следваме, е верният път.

Себастиен отстъпи назад и благодари. Конете имаха нужда от отмора и конникът, който явно беше господарят, тръгна отново, но с по-бавен ход.

Прислужникът му го последва.

— Господин, виконте — каза той, — познахте ли това дете?

— Не, но ми се струва…

— Как така господин виконтът не е познал младият Себастиен Жилбер, който е на пансион при абат Фортие.

— Себастиен Жилбер?

— Ами да, този, който идваше от време на време във фермата на госпожица Катрин с големия Питу.

— Наистина имаш право.

После той спря коня и се обърна.

— Вие ли сте, Себастиен? — попита той.

— Да, господин Изидор — отговори детето, което безпогрешно бе разпознало конника.

— Елате тогава, дете мое, и ми обяснете какво правите сам на този път, в този час.

— Вече ви казах, господин Изидор, отивам в Париж, за да проверя дали баща ми е бил убит или още е жив.

— Уви, бедното ми дете, и аз отивам в Париж по подобен повод. Само че аз вече не се съмнявам.

— Да, знам… Вашият брат?

— Един от моите братя… Брат ми Жорж е бил убит вчера сутринта във Версай!

— О! Господин дьо Шарни!

Себастиен пристъпи напред и протегна ръце към Изидор.

Изидор хвана ръцете му и ги стисна.

— Добре, скъпо дете, тъй като имаме сходни съдби, не бива да се разделяме. И вие също, както и аз, бързате да пристигнете в Париж?

— О, да, господине!

— Не можете да стигнете дотам пеш.

— Ще стигна, но ще бъде бавно. Ето защо смятам утре да си платя за първата карета, която срещна по пътя и която отива там, където и аз, и да стигна възможно най-близо до Париж.

— А ако не срещнете карета?

— Ще стигна пеш.

— По-добре се качете зад моя прислужник, приятелю.

Себастиен изтегли ръцете си от тези на Изидор.

— Благодаря, господин виконт — каза той.

Тези думи бяха изречени по такъв начин, че Изидор разбра, че е обидил детето, като му е предложил да се качи при прислужника.

— Или мисля, че е по-добре да се качите вместо него на коня — каза той. — Той ще се присъедини отново към нас в Париж. Като попита в Тюйлери, веднага ще разбере къде съм.

— Благодаря, господине — каза Себастиен малко по-меко, тъй като беше разбрал деликатността на новото предложение. — Но не искам да ви лишавам от услугите му.

Сега, когато първата крачка към помирение беше направена, оставаше само да се договорят.

— Добре, тогава още по-добре ще бъде да се качите зад мен, Себастиен. Вече съмва. В десет часа сутринта ще бъдем в Дамартен, тоест ще сме изминали половината път. Ще оставим двата коня, които няма да могат да ни отведат много далеч, да ги пази Батист и ще наемем карета, която да ни отведе до Париж. Така мислех да постъпя, така че вие с нищо не променяте намеренията ми.

— Наистина ли е така, господин Изидор?

— Честна дума!

— Слизай, Батист, и помогни на Себастиен да се качи.

— Благодаря, но не е необходимо, господин Изидор — каза Себастиен и пъргаво като ученик се качи или по-скоро скочи отзад.

После тримата мъже и двата коня потеглиха в галоп и скоро се скриха отвъд хълма Гондревил.