Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (105)

104.
Голготата

Според получената заповед след вечерята тримата офицери се качиха в стаята на краля.

Принцесата, дофинът и госпожа Дьо Турзел бяха в своята стая. Кралят, кралицата и госпожа Елизабет чакаха. Когато младежите влязоха, кралят каза:

— Господин Дьо Шарни, направете ми удоволствието да затворите вратата, за да не ни безпокои никой. Имам да ви съобщя нещо много важно. Вчера в Дорманс, господа, господин Петион ми предложи да ви накарам да избягате преоблечени. Но аз и кралицата се противопоставихме от страх това предложение да не е клопка и да не би да имат намерението да ви отдалечат от нас, за да ви убият или да ви предадат в някоя далечна провинция на военен съд, който ще ви осъди на разстрел, без право на обжалване. Така че решихме, аз и кралицата, да откажем това предложение, но днес господин Петион се върна отново на въпроса, заклевайки се в честта си на депутат, и смятам за свой дълг да споделя с вас това, от което той се страхува и което предлага.

— Сир — прекъсна го Шарни, — преди Ваше Величество да продължи — и тук говоря не само от свое име, но мисля, че предавам чувствата и на тези господа, — би ли ни обещал кралят милост?

— Господа — каза Луи XVI, — вашата преданост към кралицата и към мен излага от три дни живота ви на опасност. От три дни всеки миг вие сте заплашени от най-жестока смърт. Всеки момент споделяте срама, който ни причиняват, оскърбленията, с които ни засипват. Господа, вие имате право не да молите за милост, а да изложите желанието си и ако това желание не бъде незабавно изпълнено, то ще е само защото би било извън властта на кралицата и моята.

— Е, добре, сир — каза Шарни, — ние смирено, но настоятелно искаме от Ваше Величество каквито и предложения да правят по отношение на нас господа депутатите, да ни оставите възможността ние да ги приемаме или отхвърляме.

— Господа — каза кралят, — давам ви думата си, че няма да упражнявам никакъв натиск върху волята ви. Каквото желаете, това ще бъде направено.

— Тогава, сир — каза Шарни, — ние вярваме и сме признателни.

Кралицата учудено гледаше Шарни. Тя не разбираше това нарастващо безразличие, което забелязваше у него, заедно с твърдата воля да не спира да изпълнява дори за миг онова, което несъмнено смяташе за свой дълг. Така че тя не отговори, а остави кралят да продължи разговора.

— Сега можете свободно да прецените сами — каза кралят. — Ето собствените думи на господин Петион: „Сир, след вашето завръщане в Париж няма да има никаква сигурност за тримата офицери, които ви придружават. Нито аз, нито господин Барнав, нито господин Дьо ла Тур Мобурж можем да гарантираме, че ще ги спасим дори с цената на живота си, защото кръвта им е предварително поискана от народа.“

Шарни изгледа другарите си. Усмивка на презрение премина по устните им.

— Е, добре, сир — попита Шарни, — после?

— После — отвърна кралят, — ето какво предлага господин Петион: той предлага да ви осигури три униформи на национални гвардейци, да организира тази нощ да ви отворят вратите на епископията и да остави на всеки от вас възможността да избяга.

Шарни отново попита с поглед двамата си другари, но отговорът беше същата усмивка.

— Сир — каза той, отново обръщайки се към краля, — нашите дни са посветени на Ваши Величества. Вие благоволихте да приемете почитта ни и за нас ще бъде по-лесно да умрем, отколкото да се разделим с вас. Благоволете да ни окажете милостта утре да се отнасяте към нас така, както се отнасяхте вчера, ни повече, ни по-малко. От целия двор, от цялата ви армия, от всичките ви телохранители на вас ви останаха само три верни сърца. Не им отнемайте единствената слава, която ги вдъхновява — тази да бъдем заедно докрай.

— Добре, господа — каза кралицата, — приемаме. Само че, вие разбирате, че от този момент нататък всичко трябва да бъде общо. Вие повече не сте служители на нас, вие сте приятели, братя. Няма да ви казвам да ми дадете имената си, зная ги, но (тя извади бележника от джоба си) дайте ми тези на вашите бащи, вашите майки, вашите сестри. Би могло да се случи така, че да имаме нещастието да ви загубим, преди да паднем ние. Тогава ще се падне на мен да уведомя тези скъпи същества за тяхното нещастие и в същото време да бъда на тяхно разположение, за да ги утеша дотолкова, доколкото е в наша власт… Хайде, господин Дьо Малден, хайде, господин Дьо Валори, говорете смело, в случай на смърт — а ние всички сме толкова близо до истината, че не бива да отстъпваме пред смъртта, — кои са роднините и приятелите ви, които ще ни препоръчате?

Господин Дьо Малден даде името на майка си — немощна стара дама, живееща в малко имение в околностите на Блоа. Господин Дьо Валори даде името на сестра си — младо сираче, което беше дал за отглеждане в един манастир в Соасон. Разбира се, двамата мъже бяха със силни и изпълнени със смелост сърца и при все това, докато кралицата записваше имената и адресите на госпожа Дьо Малден и госпожица Дьо Валори, и двамата правеха безполезни усилия да сдържат сълзите си. Кралицата също бе принудена да спре да пише, за да извади кърпичката си и да избърше очите си. После, след като приключи със записването на адресите, се обърна към Шарни и каза:

— Уви, господин графе! Зная, че вие няма кого да ми препоръчате. Майка ви и баща ви са покойници, а вашите двама братя…

Гласът изневери на кралицата.

— Двамата ми братя имаха щастието да бъдат убити за Ваше Величество, да, госпожо — добави Шарни. — Но последният мъртвец остави едно бедно дете, грижите, за което ми възлага чрез нещо като завещание, което намерих у него. Той е отвлякъл това младо момиче от семейството му, от което тя не може да очаква прошка. Докато съм жив, нито на нея, нито на детето й ще липсва нещо. Но Ваше Величество току-що каза с възхитителната си смелост, че сме изправени пред лицето на смъртта и ако смъртта ме порази, бедната девойка и детето й ще останат без средства. Госпожо, благоволете да запишете в бележника името на една нещастна селянка и ако имам щастието да умра, както моите двама братя за августейшия си господар и благородната си господарка, нека вашата щедрост достигне до Катрин Бийо и нейното дете. Ще намерите и двамата в малкото село Вил-д’Авре.

Несъмнено картината на издъхващия на свой ред, както бяха издъхнали преди него двамата му братя, Шарни, представляваше твърде ужасно зрелище за въображението на Мария-Антоанета, защото, хвърляйки се с лек вик назад, тя изпусна бележника си и олюляваща се се отпусна в един фотьойл.

Двамата телохранители се устремиха към нея, докато Шарни вдигна кралския бележник и вписа в него името и адреса на Катрин Бийо и го остави на полицата на камината.

Кралицата направи усилие и дойде на себе си.

Тогава младежите, разбирайки, че след подобно вълнение, тя има нужда да бъде сама, отстъпиха една крачка назад, за да поискат разрешение да се оттеглят. Но тя протегна ръка към тях и каза:

— Господа, надявам се, че няма да ме напуснете, без да ми целунете ръка.

Двамата телохранители се приближиха в същия ред, по който бяха дали имената и адресите на близките си, най-напред господин Дьо Малден, после господин Дьо Валори.

Шарни се приближи последен. Ръката на кралицата трепереше, очаквайки тази целувка, заради която, разбира се, беше предложила и другите две. Но устните на графа едва докоснаха хубавата ръка, дотолкова му се струваше, че с писмото на Андре до сърцето си би означавало да допусне кощунство, докосвайки с устните си ръката на кралицата.

Мария-Антоанета въздъхна, почти изстена. Никога не бе могла по-добре да оцени, освен чрез тази целувка, бездната, която всеки ден, всеки час, бихме казали всяка минута, издълбаваха между нея и нейния любовник.

На другия ден, в момента на тръгването, господата Дьо ла Тур Мобурж и Барнав, несъмнено не знаейки какво беше станало предишната вечер между краля и тримата офицери, подновиха настояванията си да ги облекат като национални гвардейци. Но те отказаха, заявявайки, че мястото им е на капрата на кралската кола и че няма нужда да обличат друга униформа, освен тази, която кралят им е разпоредил да носят.

Тогава Барнав поиска да бъдат прикрепени отляво и отдясно на капрата по една дъска, за да може двама гренадири да се държат за тези дъски и да пазят, доколкото им е възможно, вироглавите служители на краля.

В десет часа сутринта напуснаха Мо. Щяха да навлязат в Париж, откъдедо бяха отсъствали пет дни. Пет дни! Каква бездънна бездна бяха издълбали тези пет дни!

Едва се бяха отдалечили на една левга от Мо, когато кортежът придоби по-ужасен вид, отколкото бе имал някога.

Цялото население на околностите на Париж прииждаше. Барнав бе принудил пощальоните да карат в тръс. Но Националната гвардия от Клейе прегради пътя, показвайки върховете на байонетите си. Той би имал непредпазливостта да се опита да разруши тази преграда. Самата кралица разбра опасността и умоляваше депутатите да не правят нищо, за да не увеличават гнева народен, страхотната буря, която чуваха да реве, която усещаха да идва.

Скоро тълпата стана толкова гъста, че конете едва успяваха с мъка да се движат ходом.

Никога не беше ставало толкова топло. Вече не се дишаше въздух, а огън.

Нахалното любопитство на този народ преследваше краля и кралицата чак до двата ъгъла на колата, където те се бяха скрили. Хората се качваха по стъпълата и пъхаха глави в каляската, други се катереха отпред и отзад, трети се вкопчваха в конете.

Беше цяло чудо как Шарни и двамата му другари не бяха убити поне двайсетина пъти.

Двамата гренадири не можеха да успеят да парират всички удари. Те молеха, умоляваха, дори се разпореждаха от името на Националното събрание. Но гласовете им се губеха в навалицата сред възгласите и ревовете. Един авангард от повече от две хиляди души предшестваше колата. Един над четирихиляден ариергард я следваше. Отстрани на пътя се влачеше тълпа, която неспирно нарастваше. С приближаването към Париж изглеждаше, че, погълнат от големия град, въздухът не достига.

Колата се движеше в трийсет и три градусовия слънчев пек през облак от прах, всяка частица от който приличаше на парченце разпрашено стъкло. На два-три пъти кралицата се хвърляше назад, викайки, че се задушава. В Бурже кралят побледня толкова, че помислиха, че му е зле. Той поиска чаша вино — сърцето му изнемогваше. Малко оставаше да му подадат като на Христос една гъба напоена с жлъч и оцет. Предложението беше направено, но за щастие беше отхвърлено.

Достигнаха Ла Вилет.

От един час тълпата беше започнала да оредява чувствително, за да нахлуе между двата реда къщи, чиито бели камъни отразяваха слънчевата светлина и удвояваха горещината.

Мъже, жени и деца имаше навсякъде. Никога погледът не би могъл да измери подобна тълпа — паветата бяха така покрити с хора, че никой не можеше да помръдне. Вратите, прозорците и покривите на къщите бяха изпълнени със зрители. Дърветата се огъваха под тежестта на тези живи плодове. Всички бяха с шапки на главата. От предишната вечер следният афиш беше разлепен по всички стени на Париж:

Този, който поздрави краля, ще бъде бит с тояга. Този, който го обиди, ще бъде обесен.

Всичко беше така страшно, че комисарите не се осмеляваха да навлязат в улицата „Фобур-Сен Мартен“, претъпкана и следователно пълна със заплахи. Гробовна улица, кървава улица, знаменита в аналите на убийствата след ужасната история на Бертие.

Така че решиха да влязат през „Шан-з-Елизе“ и кортежът, заобикаляйки Париж, мина по външните булеварди.

Това бяха три часа изтезание в повече, което беше толкова непоносимо, че кралицата искаше да влязат по най-краткия път, пък бил той и най-опасен. На два пъти тя се опита да спусне транспарантите на прозорците на колата и двата пъти под рева на тълпата трябваше да ги вдигне.

Най-накрая при бариерата един силен отряд от гренадири обкръжи колата. Повечето от тях вървяха до вратичките на колата и големите им калпаци почти закриваха прозорците на каляската.

Най-накрая към шест часа авангардът се появи при зидовете на градините на парка Монсо. Той караше със себе си три оръдия, които громоляха тежко, подскачайки по неравния паваж. Този авангард се състоеше от кавалерия и пехота, примесени с вълни от народ, сред които беше почти невъзможно да запазят строя си. Онези, които ги забелязваха, се оттегляха към височините на „Шанз-Елизе“.

Вече за трети път Луи XVI влизаше през тази съдбоносна бариера.

Първия път беше влязъл след превземането на Бастилията.

Вторият път беше след пети и шести октомври.

Третият — този — след бягството му във Варен.

Цял Париж, научавайки, че кортежът ще навлезе по пътя от Ньойи, се беше пренесъл на „Шан-з-Елизе“. Така че, пристигайки при бариерата, кралят и кралицата видяха да се вълнува, докъдето поглед стига, едно широко море от мълчаливи, мрачни, заплашителни хора с шапки на главите.

Но онова, което може би беше, ако не най-страшното, поне най-печалното от всичко това, беше двойната редица от национални гвардейци, носещи пушките си обърнати, в знак на траур, простираща се от бариерата до Тюйлери. Това наистина беше ден на траур, огромен траур, траур по една седемвековна монархия! И колата, която се движеше бавно сред целия този народ, беше катафалката, отвеждаща монархията към смъртта.

Като забелязаха дългата редица от национални гвардейци, войниците, които придружаваха колата, размахаха оръжията си с викове: „Да живее нацията!“

Викът: „Да живее нацията!“, отекна в същия миг по цялата линия от бариерата до Тюйлери.

После огромната тълпа, скрита под дърветата, простираща се от едната страна чак до улиците на предградието Рул, а от другата — чак до реката, се разлюля, викайки: „Да живее нацията!“

Това беше викът на братството, нададен от цяла Франция. Само едно семейство, онова, което беше поискало да избяга от Франция, беше изключено от това братство.

Беше им необходим един час, за да стигнат от бариерата до площад „Луи XV“. Конете се огъваха от тежестта, всеки от тях носеше по един гренадир.

Зад каляската, в която бяха кралят, кралицата, кралското семейство, Барнав и Петион, следваше кабриолетът с двете дами на кралицата и господин Дьо ла Тур Мобурж. Най-накрая, зад този кабриолет креташе откритата двуколка, която обаче беше засенчена с клони и в която бяха качени Друе, Гийом и Можен, сиреч онзи, който беше арестувал краля, и онези, които бяха оказали въоръжена подкрепа, за да бъде арестуван. Умората ги беше принудила да прибегнат до този начин на придвижване. Единствено Бийо, неуморен, сякаш пламъкът на отмъщението го беше направил от камък, беше останал на коня си и изглеждаше, че води целия кортеж. Излизайки на площад „Луи XV“, кралят забеляза, че са завързали очите на статуята на предшественика му.

— Какво искат да покажат с това? — попита кралят Барнав.

— Не ми е известно, сир — отвърна този, към когото беше отправен въпросът.

— Аз обаче знам — каза Петион. — Искали са да покажат заслепението на монархията.

По време на пътя, въпреки ескорта, въпреки комисарите, въпреки афишите, забраняващи да бъде обиждан краля под страх от обесване, народът два или три пъти разкъсваше веригата на гренадирите, слаба и безпомощна преграда срещу този елемент, на който Господ е забравил да каже, както на морето: „Ти няма да отидеш по-нататък!“.

Когато станеше сблъсък, кралицата виждаше изведнъж да се появяват по вратичките на колата от онези хора с отвратителни лица, които излизат на повърхността на обществото само в някои дни, както някои чудовища само в дни на буря се изкачват на повърхността на океана. Веднъж тя така се изплаши от появата на едно такова лице, че спусна един от транспарантите на колата.

— Защо закриваш прозорците? — изкрещяха десет гласа едновременно.

— Вижте, господа, вижте в какво състояние са бедните ми деца!

И докато бършеше потта, която се стичаше по бузките им, добави:

— Ние се задушаваме.

— Хайде бе! — отвърна един глас. — Това е нищо. Ние ще те задушим по доста различен начин, бъди спокойна!

И един удар с юмрук пръсна стъклото на парчета.

Все пак сред цялото това ужасно зрелище няколко епизода биха утешили краля и кралицата, ако проявите на доброто биха могли да достигнат така лесно до тях, както успяваха да направят проявите на злото.

Въпреки обявите, забраняващи да се поздравява кралят, господин Гилерми, член на Събранието, свали шапката си, когато кралят минаваше, и понеже искаха да го накарат да сложи шапката обратно на главата си, той я запрати надалеч, казвайки:

— Нека някой се осмели да ми я донесе!

На входа на подвижния мост се натъкнаха на двайсетина депутати, които Събранието беше натоварило да пазят краля и кралското семейство. Освен тях там беше и Лафайет с генералния си щаб. Генералът се приближи до колата.

— О, господин Дьо Лафайет! — Провикна се кралицата веднага, щом го забеляза. — Спасете телохранителите.

Този вик не беше безполезен, тъй като се приближаваше опасност, и то голяма.

В това време пред вратите на двореца се разиграваше една сцена, която не беше лишена от известна поетичност. Пет или шест дами на кралицата, които след бягството на тяхната господарка бяха напуснали Тюйлери, мислейки, че господарката им ги е напуснала завинаги, искаха да влязат, за да я посрещнат.

— Настрана! — крещяха часовоите, насочвайки срещу тях върховете на байонетите си.

— Робини на Австрийката! — ревяха продавачките на риба, размахвайки юмруци.

Тогава през щиковете на войниците и без да се плаши от заплахите на продавачките от халите, сестрата на госпожа Кампан направи няколко крачки напред.

— Чуйте ме! — каза тя. — Бях прикрепена към кралицата от петнайсетгодишна възраст. Тя ме омъжи и ми даде зестра. Служих й, когато беше могъща, а днес, когато е нещастна, трябва ли да я изоставя?

— Тя има право — извика народът. — Войници! Пуснете я да мине!

И при тази заповед, дадена от господаря, на когото не се противоречи, редиците се разтвориха и жените преминаха. Миг по-късно кралицата ги видя да размахват кърпичките си от прозорците на първия етаж.

И все пак колата продължаваше да се движи, вдигайки пред себе си вълна от народ и облаци от прах, както някой кораб, повлечен от течението, вдига пред себе си вълните на океана и облаци пяна. И сравнението е толкова по-точно, защото никога корабокрушенци не са били заплашвани от по-ревящо и по-развълнувано море от това, което се готвеше да погълне нещастното семейство в момента, когато то се опитваше да достигне своя Тюйлери, който представляваше за него брегът. Най-накрая колата спря. Бяха стигнали до стъпалата към голямата тераса.

— О, господа! — каза още веднъж кралицата, като този път се обръщаше към Петион и Барнав. — Телохранителите! Телохранителите!

— Няма ли да ми наредите да обърна по-особено внимание за някого от тях, госпожо? — попита Барнав.

Кралицата го изгледа втренчено с ясните си очи.

— За никого — отвърна тя.

И изиска кралят и децата й да излязат първи от колата. Десетте минути, които изминаха тогава, бяха — без да изключваме онези, в които я отвеждаха към ешафода, — сигурно най-тежките в живота й. Тя беше убедена не че ще я убият — да умре не представляваше такъв ужас за кралицата, но че или ще бъде предадена на народа, като играчка, или ще бъде затворена в някой затвор, откъдето ще излезе през вратата на някой гнусен съдебен процес.

Така че, когато постави крак на стъпенката на колата, защитавана от железния свод, който образуваха над главата й по заповед на Барнав пушките и байонетите на националните гвардейци, тя се замая, което я накара да помисли, че ще падне по гръб.

Но когато очите й бяха готови да се затворят, с този последен тревожен поглед, с който се вижда всичко, й се стори, че вижда онзи ужасен човек, който в замъка Таверне беше повдигнал по един тайнствен начин завесата на бъдещето за нея. Онзи човек, който бе видяла отново само веднъж, на идване от Версай на шести октомври. Онзи човек, който се появяваше само за да предрече големи катастрофи или в часа, когато тези катастрофи се сбъдваха.

О! Тогава, след като очите й, които още се колебаеха, след като се беше уверила, че не се лъже, се затвориха. Тя нададе вик и се отпусна, силна срещу действителността, но неподвижна и безсилна срещу това зловещо видение.

Стори й се, че земята се изплъзва изпод краката й. Че тази тълпа, тези дървета, това нажежено небе, този неподвижен дворец, всичко се завърта около нея. Нечии силни ръце я уловиха и тя усети, че я понасят сред викове, ревове и възгласи. В този момент помисли, че чува гласовете на телохранителите, които крещяха, призовавайки върху себе си гнева на народа, който се надяваха да отклонят от истинската му жертва. Тя отвори за миг очи и видя как нещастниците бяха смъкнати от капрата, а Шарни, блед и красив както винаги, се бореше сам срещу десет души, със светлината на мъченик в очите си и с презрителна усмивка на уста. От Шарни погледът й се прехвърли върху мъжа, който я измъкваше сред този огромен водовъртеж. Тя разпозна с ужас тайнствената личност от Таверне и Севър.

— Вие! Вие! — провикна се тя, опитвайки се да го отблъсне с вцепенените си ръце.

— Да, аз — прошепна той в ухото й. — Още имам нужда от теб, за да блъсна монархията в последната й бездна, и те спасявам!…

Това беше повече, отколкото можеше да понесе, и кралицата надавайки вик, припадна наистина.

През това време тълпата се опитваше да разкъса на парчета господата Дьо Шарни, Дьо Малден и Дьо Валори и носеше триумфално Друе и Бийо.