Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (3)

2.
Майстор Гамен

Ключарят вдигна чашата пред очите си и се загледа самодоволно във виното.

После отпи с наслада:

— Напротив — каза той, — има ключари в Париж.

Отпи още няколко глътки.

— Има дори майстори.

Пак отпи.

— Така си мислех и аз.

— Да, но има майстор и майстор.

— Аха — каза непознатият, — виждам, че сте не само майстор, но майстор на майсторите.

— И преди всичко майстор. Вие от занаята ли сте?

— Да, почти.

— Какъв сте?

— Оръжейник съм.

— Имате ли тук нещо ваше?

— Вижте тази пушка.

Ключарят взе пушката от ръцете на непознатия, разгледа я внимателно, дръпна пружините, кимна одобрително при тихото прещракване на приклада, после прочете написаното върху цевта и върху плочката име:

— Льоклер? — каза той. — Невъзможно, приятелю! Льоклер е най-много на 28 години, а ние двамата вървим към петдесетте, без да се обиждате.

— Така е — каза той, — аз не съм Льоклер, но е същото.

— Не разбирам?

— Понеже аз съм му учителят.

— А, добре — изсмя се ключарят, — това е все едно аз да кажа: „Аз не съм кралят, но е същото.“

— Как така е същото? — повтори непознатият.

— Да, защото аз съм негов учител — каза ключарят.

— О! — стана непознатият и подигравателно отдаде чест по военному. — С господин Гамен ли имам честта да разговарям?

— Със самия него, ако бих могъл да ви бъда полезен — каза ключарят, очарован от ефекта, който неговото име бе предизвикал.

— По дяволите! — каза непознатият. — Не знаех, че имам работа с толкова голям човек!

— Нима?

— С толкова голям човек — повтори непознатия.

— Искате да кажете толкова важен.

— Е, да, извинете — засмя се непознатият, — но нали знаете, че един обикновен оръжейник не говори като учител и то не какъв да е, а учителят на краля на Франция!

После смени тона:

— Кажете ми не е ли забавно да си учител на краля?

— Защо?

— Винаги трябва да си нащрек, дори когато казваш добър ден или добър вечер.

— А, не…

— Когато трябва да кажеш: „Ваше Величество, вземете този ключ с лявата ръка. Ваше Величество, вземете тази пила с дясната ръка.“

— Ами точно в това е чарът, защото той всъщност е добър човек. Когато влезе в ковачницата, сложи престилка и навие ръкавите на ризата си, никой не би разпознал големия син на Свети Луи^[1], както го наричат.

— Всъщност имате право. Странно е как един крал може да прилича на другите хора.

— Така е, нали? От доста време тези, които са около него, са го забелязали.

— О, ако само тези, които са около него, са го забелязали, това нямаше да има значение — засмя се някак особено непознатият. — Това най-вече го забелязват тези, които се отдръпват от него.

Гамен учудено погледна събеседника си.

Но той, без да му даде възможност да прецени сериозността на изречението, което беше изрекъл, продължи да говори:

— И още повече — каза той, — намирам, че е унизително да наричаш Ваше Величество човек, който е досущ като другите.

— Но аз не трябваше да го наричам нито Ваше Величество, нито Ваше Височество. Когато дойде в ковачницата, аз го наричам гражданино, а той мен Гамен. Само дето аз му говоря на вие, а той на мен на ти.

— Да, но когато дойде време за обяд или вечеря, те изпращат да се храниш с простолюдието, с лакеите, нали?

— Не! О, не! Никога не е правил така. Напротив. Заповядваше да донесат отрупан с храна поднос в ковачницата и често, най-вече на обяд, той сядаше с мен на масата и казваше: „Не! Няма да обядвам с кралицата и така няма да има нужда да си мия ръцете.“

— Не разбирам добре.

— Не разбирате, защото не знаете, че когато кралят идва да работи с мен, да кове желязото, ей Богу, ръцете му стават като нашите. Но какво от това? Това не означава, че не сме почтени хора. Тогава кралицата му казваше превзето: „О, Ваше Величество, ръцете ви са мръсни.“ Сякаш след като си работил в ковачница, ръцете ти може да са чисти.

— Не ми говорете повече — каза непознатият, — ще се разплача.

— Само там той се чувстваше добре. А също и в географския си кабинет с мен или с неговия библиотекар, но мисля, че предпочиташе мен.

— Това няма значение. Не е забавно да си учител на лош ученик.

— На лош ученик? — извика Гамен. — О, не! Не казвайте това! Той дори е много нещастен за това, че се е родил крал, разбирате ли, за това, че е трябвало да се заеме с един куп глупости, вместо да напредне в изкуството. Винаги ще си остане един нещастен крал, защото е твърде почтен, а би станал чудесен ключар. Има един, например, когото ненавиждам заради времето, което го кара да губи, и това е господин Некер. Колко време му е изгубил, колко време?

— С неговите сметки, нали?

— Да, с глупавите му измислени сметки, както се говори.

— Добре, приятелю, но кажете ми… Да имате ученик от такъв калибър сигурно е безценна работа за вас?

— Всъщност не. Ето какво ви подвежда, ето защо му се сърдя на вашия Луи XVI, на вашия баща на отечеството, на възродителя на френската нация.

— Защото ме смятат за богат като Крез^[2], а всъщност съм беден като Йов.

— Вие сте беден? А какво прави кралят с парите си? Половината дава на бедните, а другата половина на богатите, така че за него не остава нищо.

— Семействата Коани, Водрьой и Полиняк го разоряваха, горкичкият! Веднъж той поиска да намали заплатите на Коани. Господин Коани дойде и го изчака на вратата на ковачницата. След като излезе за пет минути, кралят се върна съвсем блед и каза: „Наистина си мисля, че ако не бях отстъпил, Коани щеше да ме набие.“^[3] Друг път понечи да направи забележка на кралицата за едно ковчеже на госпожа Полиняк, ковчеже от триста хиляди франка!

— И таз добра!

— И не само това. Кралицата го принуди да й подари друго ковчеже от петстотин хиляди франка. Ето защо Полиняк, които допреди десет години нямаха пукната пара, сега напускат Франция с милиони! Поне ако имаха талант, но дайте им наковалня и чук и ще видите, че не могат да изковат и една подкова. Дайте им пила и менгеме и ще се уверите, че не могат да направят и един винт за ключалка. Но в замяна на това говорят много, наричат се кавалери, а сега оставят краля да се оправя както може с господин Байи, господин Дьо Лафайет и господин Мирабо. А аз, който съм му давал добри съвети, ако е пожелавал да ги чуе, съм оставен с петнайсет хиляди франка рента; аз, неговият учител, негов приятел, този, който му е сложил пилата в ръката!

— Да, но щом като работите с него, все имате някаква облага.

— Хайде де, но дали аз работя сега с него? Първо това би ме компрометирало. След превземането на Бастилията кракът ми няма да стъпи в двореца. Веднъж или два пъти го срещах. Първият път имаше хора по улицата и той само ме поздрави. Вторият път беше по пътя към Сатори. Бяхме сами и той накара да спрат колата му. „Добър ден, бедни ми Гамен“ — каза той и въздъхна. — „Нещата не вървят ли както желаете? — попитах. — Но това ще ви научи…“ — „А жена ти и децата — прекъсна ме той. — Добре ли са?“ — „Отлично, но имат вълчи глад. Това е проблемът…“ — „Ето — каза кралят, — направи им този подарък от мое име.“ И като пребърка всичките си джобове той събра девет луи^[4]. „Това е всичко, което имам у себе си, бедни ми Гамен — каза той, — и ми е много мъчно, че ти правя толкова скромен подарък.“ А и вие също ще се съгласите, че има от какво да се срамува: един крал да има само девет луи в джобовете си, крал, който прави на свой приятел, на свой другар подарък от девет луи!… Ето защо…

— Ето защо отказахте?

— Не, казах си: „Дават ли ти, взимай, защото все ще се намери някой не толкова срамежлив, който ще ги приеме!“ Но все едно, той може да бъде спокоен. Повече няма да стъпя във Версай, докато не изпрати да ме потърсят и пак, и пак!

— Признателно сърце — измърмори непознатият.

— Какво казвате?

— Казвам, че е много мило, майстор Гамен, да се забележи такава преданост след лошото стечение на обстоятелствата! Последна чаша вино за здравето на вашия ученик.

— О, Боже, той изобщо не го заслужава, но както и да е. За негово здраве!

Той отпи.

— И като си помисля — продължи Гамен, — че имаше повече от десет хиляди бутилки вино, най-лошото от които е два пъти по-добро от това тук, и че никога не каза на някой камериер: „Еди-кой си, вземете кошница вино и я занесете на моя приятел Гамен.“ Но той предпочете да бъде изпито от телохранителите му, от швейцарците и от войниците му от полка във Фландрия. И така и стана!

— А вие какво искате! — каза непознатият, като изпи на малки глътки съдържанието на чашата си. — Такива са кралете, неблагодарници! Но тихо, не сме сами!

Наистина други трима бяха влезли преди малко в същата кръчма — двама мъже и една продавачка на риба. Те бяха седнали на съседна маса на тази, на която непознатият и учителят Гамен привършваха втора бутилка.

Ключарят ги погледна и се вторачи в тях с внимание, което накара непознатия да се усмихне.

В действителност тези трима нови герои бяха достойни за внимание.

Единият от двамата мъже беше нисък и набит, а другият висок и с дълги крака. А за жената беше трудно да се определи каква е.

Набитият мъж приличаше на джудже — едва достигаше пет фута^[5]. А може би изглеждаше и малко по-нисък поради огъването на краката му в коленете, които, въпреки че бяха разтворени, се допираха от вътрешната си страна, когато стоеше изправен. Вместо да заличава тази безформеност, лицето му сякаш още повече я подчертаваше. Косите му, сиви и мръсни, прилепваха по хлътналото му чело.

Безформените му вежди сякаш бяха попаднали там случайно. В обичайното им състояние очите му бяха изцъклени, безизразни и помътнели като на жаба. Само когато се ядосаше, в тях се появяваше искра като тази, която проблясва в зеницата на разгневена змия. Носът му беше сплеснат и крив и поради това изпъкналостта на скулите личеше още повече. И накрая като допълнение към това уродливо съчетание изпод свитата му жълтеникава уста се показваха няколко редки, разклатени и черни зъба. На пръв поглед изглеждаше, че този мъж има във вените си жлъчка вместо кръв.

Обратно на първия, чиито крака бяха къси и криви, вторият изглеждаше като чапла на кокили. Приликата му с птицата, с която го сравнихме, се усилваше от факта, че главата му потъваше изцяло в раменете. Тя се отличаваше от тях само по очите, които изглеждаха като две кървави петна, и по дългия и остър като клюн нос. В първия миг човек би казал, че прилича на чапла, която има способността да разтегне врата си като пружина и да извади от разстояние окото на някого. Но не можеше.

Изглежда само ръцете му бяха гъвкави, за разлика от врата, и така, както беше седнал, трябваше само да протегне пръст, без изобщо да се накланя, за да вдигне една измокрена от пот и дъжд носна кърпичка, която бе паднала преди малко, след като си бе избърсал челото.

Третият или третата, както предпочитате, беше някакво земноводно, чийто вид можеше да се разпознае лесно за разлика от пола. Това беше мъж или жена на възраст от тридесет до тридесет и четири години с елегантно облекло на продавачка на риба, със златни верижки и обици, с дантелена женска шапка и носна кърпичка. Чертите й, доколкото можеха да се различат изпод белилото и червилото, които покриваха лицето, и през луничките с всякаква форма, обсипали този бяло-червен пласт, изглеждаха някак безлични, като при упадналите родове. След като си я видял веднъж и си достигнал до съмнението, за което говорихме, очакваш с нетърпение да си отвори устата, за да произнесе няколко думи, тъй като считаш, че звукът от гласа й ще придаде на цялото й противоречиво същество характер, с помощта на който ще бъде разпозната. Нищо подобно — гласът й, наподобяващ сопрано, задълбочаваше още повече съмнението у любопитните и наблюдателните, породено от нейната същност. Чутото не обясняваше погледа, не допълваше видяното.

Чорапите и обувките на двамата мъже, както и обувките на жената показваха, че тези, които ги носят, са извървели дълъг път.

— Чудна работа — каза Гамен. — Струва ми се, че познавам тази жена.

— И така да е. Но щом като тези тримата са заедно, скъпи ми господин Гамен — каза непознатият, като взе пушката и нахлупи шапка, — това означава, че имат работа, а щом като имат работа, значи трябва да ги оставим.

— Значи вие ги познавате? — попита Гамен.

— Само съм ги виждал — отговори непознатият. — А вие?

— Бих казал, че съм виждал някъде жената.

— В двора, предполагам? — каза непознатият.

— Ами да! Една продавачка на риба?!

— От известно време такива хора често ходят там.

— Ако ги познавате, назовете ми двамата мъже. Това ще ми помогне да си спомня жената.

— Двамата?

— Да.

— Кого желаете да назова първи?

— Кривокракият.

— Жан-Пол Марат.

— А!

— След това?

— Гърбушкото?

— Проспер Вериер.

— А!

— А сега досещате ли се за продавачката?

— Не, за Бога.

— Помислете.

— Предавам се.

— Хайде! Продавачката?

— Чакайте… Не, да, не…

— Напротив.

— Това е… Невъзможно е!

— Да, изглежда невъзможно на пръв поглед.

— Това е…?

— Виждам, че никога няма да го назовете и че трябва аз да го кажа: продавачката е херцог Д’Егийон?

Като чу това име, продавачката трепна и се обърна заедно с другите двама мъже. И тримата понечиха да станат, така както се става пред началник, на когото искаш да покажеш уважението си.

Но непознатият сложи пръст на устата си и мина покрай тях.

Гамен го последва като в сън.

На вратата го блъсна някакъв, който явно бягаше, гонен от хора, които крещяха:

— Фризьорът на кралицата!! Фризьорът на кралицата!

Измежду тези бягащи и крещящи хора имаше двама, всеки от които носеше забучена на копие кървава глава.

Това бяха главите на двамата нещастни телохранители Варикур и Де Ют, отделени от телата от един тип, наречен Големия Никола, и забучени на копие.

Тези глави, както вече казахме, бяха част от групата, която бягаше след нещастника, който пък се блъсна преди малко в Гамен.

— Я виж ти, господин Леонар — каза той.

— Тихо, не споменавайте името ми! — извика фризьорът, като нахлу бързо в кръчмата.

— Какво искат те? — непознатият попита ключаря.

— Кой знае? — отговори Гамен. — Може би тези бедни дяволи искат да им накъдри главите. По време на революция на човек му идват странни идеи.

Непознатият се смеси с тълпата, като остави Гамен, от когото по всяка вероятност бе изкопчил всичко, от което имаше нужда, да отиде в своята работилница във Версай.