Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (112)

111.
Денят на 15 юли

И на двамата сърцата биеха еднакво силно, но поради твърде различни чувства. Сърцето на кралицата биеше в надежда за отмъщение. Сърцето на Барнав биеше от желанието да бъде обичан.

Кралицата бързо влезе във втората стая, търсейки, нека го кажем така, светлината. Тя, разбира се, не се страхуваше нито от Барнав, нито от неговата любов. Тя знаеше колко предана и почтителна е тази любов. Но с инстинкта на жена бягаше от тъмнината.

Стигнала във втората стая, тя се отпусна на един стол. Барнав спря на прага на вратата и с един поглед обгърна цялата обстановка в малката стая, осветена само от две свещи. Барнав се надяваше да види краля, който беше присъствал на двете му предишни срещи с Мария-Антоанета.

Стаята беше пуста. За пръв път след разходката му в галерията на епископството на Мо той щеше да бъде насаме с кралицата. Ръката му от само себе си се вдигна към сърцето му, за да успокои ударите му.

— О, господин Барнав! — каза кралицата след миг на мълчание. — Чакам ви от два часа.

Първият порив на Барнав при този упрек, направен с такъв сладък глас, че преставаше да бъде обвинителен и се превръщаше в жален, беше да се хвърли в краката на кралицата, ако почтителността не го удържаше.

— Уви, госпожо, вярно е! — каза той. — Но се надявам, че Ваше Величество е убедена, че това закъснение няма нищо общо с желанията ми.

— О, да! — каза кралицата и лекичко кимна в знак на потвърждение. — Зная колко сте предан на монархията.

— Предан съм най-вече на кралицата — каза Барнав. — Ето в какво желая да бъде най-убедена Ваше Величество.

— Не се и съмнявам, господин Барнав… И така, вие не можахте ли да дойдете по-рано?

— Опитах се да дойда към седем часа, госпожо, но все още беше твърде светло и срещнах — как само подобен човек се осмелява да се приближава до двореца ви! — та, срещнах господин Марат на терасата.

— Господин Марат ли? — каза кралицата, сякаш се ровеше в паметта си. — Не беше ли един вестникар, който пише срещу нас?

— Който пише срещу всички, да… Погледът му на пепелянка ме проследи, докато изчезнах през железните врати на „Фьойан“… Минах, без дори да се осмеля да хвърля един поглед към прозорците ви. За щастие при Пон-Роаял срещнах Сен-При.

— Сен-При! Това пък какво е? — каза кралицата с презрение, почти равно на онова, което току-що бе показала спрямо Марат. — Някой комедиант ли?

— Да, госпожо, един комедиант — подхвана Барнав. — Но какво искате! Това са характерните лица за нашето време: комедианти и вестникари, хора, за чието съществувание едно време кралете не се сещаха, освен за да накарат да им дадат заповеди, които те бяха твърде щастливи да изпълняват, сега комедиантите и вестникарите са граждани, имащи своето влияние в обществото, движещи се според волята си и действащи според вдъхновението си, можещи — бидейки важни колела в голямата машина, в която монархията днес е само главно колело, — можещи да правят добро, можещи да правят и зло… Сен-При оправи онова, което оплеска Марат.

— Как така?

— Сен-При беше в униформа. Познавам го много добре, госпожо. Приближих се до него и го попитах къде застъпва на стража. За щастие беше в двореца! Знаех, че мога да се осланям на неговата дискретност — казах му, че имам аудиенция при вас…

— О! Господин Барнав!

— По-добре ли беше да се откажа…?

Барнав щеше да каже „от щастието“, но се усети:

— По-добре ли беше да се откажа от честта да ви видя и да ви оставя в неизвестност относно важните новини, които имам да ви съобщавам?

— He — каза кралицата, — добре сте направили… И вие мислите, че можете да се осланяте на господин Сен-При?

— Госпожо — каза важно Барнав, — общественото недоволство ескалира, повярвайте ми. Хората, които остават с вас в този час, са наистина предани приятели. Защото, ако утре — и това ще се реши утре — якобинците надделеят над конституционалистите, вашите приятели ще бъдат ваши съучастници… А вие го видяхте, законът отклони наказанието от вас само за да порази приятелите ви, които нарече ваши съучастници.

— Това е вярно — каза кралицата. — Тогава вие казвате, че господин Сен-При…

— Господин Сен-При, госпожо, ми каза, че е на стража в Тюйлери от девет до единайсет часа, че ще се опита да поеме поста на мецанина и че тогава, през тези два часа, Ваше Величество ще има пълната свобода да ми нареди каквото желае… Само че той ме посъветва и аз самият да облека униформата на офицер от Националната гвардия. И както Ваше Величество вижда, последвах съвета му.

— И вие намерихте господин Сен-При на поста му?

— Да, госпожо… За да получи от сержанта си този пост, му е струвало два билета за спектакъла… Виждате — добави усмихнат Барнав, — че корупцията е лесна работа.

— Господин Марат… Господин Сен-При… Два билета за театър… — повтори кралицата, хвърляйки уплашен поглед в бездната, откъдето излизаха малките събития, които в дни на революция изтъкават съдбата на кралете.

— О, Боже мой, да! — каза Барнав. — Странно е, нали, госпожо? Древните наричат това съдба. Философите го наричат случайност. Вярващите го наричат Провидение.

Кралицата изтегли по дължината на хубавата си шия една къдрица и я погледна тъжно.

— В края на краищата е това, което кара косите ми да побеляват! — каза тя.

После, връщайки се към Барнав и към политическата страна на положението, което бяха изоставили за миг заради живописното и неясното, тя подхвана:

— Но мисля, че ви чух да казвате, че сме спечелили победа в Събранието.

— Да, госпожо, победихме в Събранието, но току-що претърпяхме поражение при якобинците.

— Ама, Боже мой! Вече нищо не разбирам… — каза кралицата. — Аз си мислех, че якобинците са ваши, на господин Ламет и господин Дюпор, че ги държите в ръцете си, че правите с тях каквото си поискате?

Барнав тъжно поклати глава.

— Така беше някога — каза той, — но в Събранието се създаде нов дух.

— На орлеанизъм, нали? — каза кралицата.

— Да, в момента оттам идва опасността.

— Опасността! Но повторете ми още веднъж, не я ли избегнахме с гласуването днес?

— Разберете добре това, госпожо, защото, за да можете да се изправите срещу една ситуация, трябва да я познавате, — ето какво беше гласувано днес: „Ако един крал престъпи клетвата си, ако нападне или не защити народа си, той абдикира, става обикновен гражданин и носи отговорност за престъпленията, последвали абдикацията му.“

— Е, добре — каза кралицата, — кралят няма да престъпи клетвата си. Кралят няма да нападне народа си, кралят ще го защити.

— Да. Но чрез този вот, госпожо — каза Барнав, — остава една отворена вратичка за революционерите и орлеанистите. Събранието не постанови за краля — то гласува мерки срещу повторно дезертиране, но остави настрана първото, и знаете ли какво предложи тази вечер при якобинците Лакло, човекът на херцог Д’Орлеан?

— О! Сигурно нещо ужасно! Какво добро би могъл да предложи авторът на „Опасни връзки“?

— Той поиска да бъде направена в Париж и в цяла Франция петиция за сваляне от престола. Обеща десет милиона подписа.

— Десет милиона подписа! — провикна се кралицата. — Боже мой! Нима сме толкова мразени, че десет милиона французи ни отхвърлят?

— О, госпожо! Лесно се създава мнозинство.

— И прие ли се предложението на господин Лакло?

— То повдигна дискусия… Дантон го подкрепи.

— Дантон! Мислех, че Дантон е на наша страна? Господин Дьо Монморен ми беше говорил за някаква адвокатска длъжност при кралския съвет, продадена или купена, не съм наясно, която ни осигурява този човек.

— Господин Дьо Монморен се е излъгал, госпожо. Ако Дантон подкрепи някого, то това ще бъде херцог Д’Орлеан.

— А господин Дьо Робеспиер говори ли? Казват, че започвал да придобива голямо влияние.

— Да, Робеспиер говори. Той изобщо не беше за петицията. Беше просто за едно обръщение към якобинските общества в провинцията.

— Но все пак би трябвало на наша страна да е господин Дьо Робеспиер, ако той има подобна власт.

— Но господин Дьо Робеспиер не ни обича, госпожо. Той принадлежи на себе си, на една идея, на една утопия, на едно привидение, на една амбиция, може би.

— Но, в края на краищата, каквато и да е амбицията му, ние можем да я удовлетворим… Предполагате ли, че иска да е богат?

— Той не иска да бъде богат.

— Да стане министър тогава?

— Може би иска да бъде нещо повече от министър!

Кралицата погледна Барнав с някакъв ужас.

— Все пак, струва ми се — каза тя, — че да бъде министър е най-високата цел, която би могъл да постигне някой от поданиците ни?

— Ако господин Дьо Робеспиер гледа на краля като на свален от престола, той не се смята за поданик на краля.

— Но към какво се стреми, тогава? — попита уплашено кралицата.

— В известни моменти, госпожо, хората мечтаят за нови политически титли на мястото на старите изчезнали титли.

— Да, разбирам, че херцог Д’Орлеан мечтае за регентство, това да. Неговото рождение го прави призван за тази функция. Но господин Дьо Робеспиер, един дребен адвокат от провинцията…!

Кралицата забравяше, че Барнав също е дребен адвокат от провинцията. Барнав остана безстрастен, било защото ударът бе минал покрай него, без да го засегне, било защото бе имал куража да го понесе, без да покаже болката си.

— Марий^[1] и Кромуел са произлезли от народа — каза той.

— Марий! Кромуел!… Уви! Когато в детството си чувах да произнасят тези имена, не съм и помисляла, че ще звучат един ден така фатално в ушите ми!… Но все пак да видим — защото ние непрестанно оставяме фактите настрана, за да правим преценки, — вие ми казахте, че господин Дьо Робеспиер се противопоставил на тази петиция, предложена от господин Лакло и подкрепена от господин Дантон.

— Да. Но в този момент нахлу вълна от народ, обичайните кресльовци от Пале Роаял, една тумба леки момичета… Всичко това беше задействано, за да подкрепи Лакло. И не само предложението му се прие, но и на всичко отгоре решиха, че утре в единайсет часа сутринта събраните якобинци ще изслушат четенето на петицията, че ще бъде отнесена на Марсово поле, подписана на олтара на родината и оттам ще бъде изпратена на обществата в провинцията, които на свой ред да я подпишат.

— И кой съставя тази петиция?

— Дантон, Лакло и Брисо.

— Трима врагове?

— Да, госпожо.

— Но, Боже мой! Какво правят нашите приятели, конституционалистите?

— А! Ето на!… Е, добре, госпожо, те са решили утре да заложат всичко на карта.

— Но те не могат да останат повече при якобинците, нали?

— Възхитителното ви разбиране на хората и нещата, госпожо, ви кара да видите положението такова, каквото е… Да, водени от Дюпор и Ламет, вашите приятели ще се отделят от вашите неприятели. Те ще противопоставят фьойаните на якобинците.

— Какви са пък тези фьойани? Извинете ме, не зная нищо. В нашия политически живот навлязоха толкова много нови имена и думи, че едва ли не всяка моя дума е въпрос.

— Госпожо, Фьойан е една голяма постройка, намираща се до Манежа, следователно близо до Събранието, която е дала името си на терасата на Тюйлери.

— И кой още ще бъде в този клуб?

— Лафайет, сиреч Националната гвардия, и Байи, с други думи — общината.

— Лафайет, Лафайет… Вие мислите, че може да се разчита на Лафайет?

— Мисля, че е предан на краля.

— Предан е на краля като дървар, който сече дъба от корен! Байи както и да е — изобщо не мога да се оплача от него, — ще кажа дори нещо повече, той ми съобщи за доноса на онази жена, която се беше досетила за нашето заминаване. Но Лафайет…

— Ваше Величество ще съди в случая.

— Да, вярно — каза кралицата, хвърляйки измъчен поглед към Барнав, — да… Версай… Е, добре, да се върнем към този клуб, какво ще прави той? Какво ще предложи? Каква сила ще има?

— Огромно могъщество, тъй като ще разполага едновременно, както казах на Ваше Величество, с Националната гвардия, общината и мнозинството в Събранието, което гласува с нас. Какво ще остане на якобинците? Пет-шест депутати, може би: Робеспиер, Петион, Лакло, херцог Д’Орлеан — всички разнородни елементи, които биха могли да размърдат от сганта на новите членове, натрапници, една банда от кресльовци, които ще вдигат шум, но няма да имат никакво влияние.

— Така иска Бог, господине! И какво смята да прави Събранието, докато чака?

— Събранието смята още утре да смъмри набързо господин кмета на Париж заради колебанието и мекушавостта му днес.

В този момент удари единайсет без четвърт и чуха как часовоят кашля.

— Да, да — прошепна Барнав, — зная, време е да се оттегля. А при все това ми се струва, че имам да кажа още хиляди неща на Ваше Величество.

— А аз, господин Барнав — каза кралицата, — имам да ви кажа само едно в отговор и то е, че съм ви признателна, на вас и на вашите приятели, за опасностите, на които се излагате заради мен.

— Госпожо — каза Барнав, — опасността е игра, в която съм спечелил, било победител или победен, ако победен или победител, кралицата ми се отплати с една усмивка.

— Уви, господине! — отвърна кралицата. — Вече изобщо не зная какво е да се усмихваш! Но вие правите толкова много за нас, че ще се опитам да си спомня времената, когато бях щастлива, и ви обещавам, че първата ми усмивка ще бъде за вас.

С ръка на сърцето Барнав се поклони и се оттегли заднешком.

— Между другото — каза кралицата, — кога ще ви видя отново?

Барнав изглежда пресмяташе.

— Утре са петицията и второто гласуване в Събранието… Вдругиден ще бъдат избухването и временните репресии… В неделя вечерта ще се опитам да дойда, госпожо, и да ви разкажа онова, което ще стане на Марсово поле.

И той излезе.

Кралицата се качи обратно при съпруга си дълбоко замислена и го намери също толкова замислен. Доктор Жилбер току-що си беше отишъл и му беше казал почти същите неща, които Барнав бе съобщил на кралицата. И двамата имаха нужда само да разменят един поглед, за да видят, че и от двете страни новините са неприятни.

Кралят току-що бе написал едно писмо. Без да каже нито дума, той подаде това писмо на кралицата.

Това бяха пълномощия, дадени на Господина, да ходатайства от името на краля на Франция за намесата на австрийския император и на пруския крал.

— Господина ми е причинил много зло — каза кралицата. — Господина ме мрази и ще ми причини и по-нататък всичкото зло, което може да ми причини. Но щом има доверието на краля, има и моето.

И като взе перото, героично постави подписа си до този на краля.