Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (80)

79.
Пратеникът

Същата сутрин, на 2 април, може би един час преди Мирабо да издъхне, един висш офицер от флота, облечен в парадната си униформа на капитан и идващ от улица „Сен Оноре“, се упъти към Тюйлери по улица „Свети Луи“ и улица „Дьо л’Ешел“.

Стигайки до улицата на Конюшните, той остави този двор вдясно от себе си, прекрачи веригите, които го отделяха от вътрешния двор, отдаде чест на часовоя, който в отговор отдаде почест, и връхлетя в двора на швейцарците.

Стигнал там, той тръгна като човек, който познава пътя, по една малка стълба за прислугата, която през един дълъг обиколен коридор водеше до кабинета на краля.

Като го забеляза, камериерът нададе почти радостен вик от изненада, но той постави пръст на устата си.

— Господин Юе — каза той, — кралят би ли могъл да ме приеме в момента?

— Кралят е с господин генерал Дьо Лафайет, на когото дава заповедите си за деня — отвърна камериерът. — Но щом генералът излезе…

— Ще съобщите ли за мен? — попита офицерът.

— О, разбира се, че не е необходимо! Негово величество ви очаква, защото от вчера вечерта даде заповед да бъдете въведен незабавно след пристигането ви.

В този момент се чу звънецът в кабинета на краля.

— И чуйте — каза камериерът, — ето че кралят звъни, вероятно за да се осведоми дали не сте дошли.

— Тогава влизайте, господин Юе, и да не губим време, ако наистина кралят е свободен, за да ме приеме.

Камериерът отвори вратата и почти веднага, щом се убеди, че кралят е сам, съобщи:

— Господин граф Дьо Шарни.

— О! Да влиза! Да влиза! — каза кралят. — Очаквам го още от вчера.

Шарни бързо тръгна и като се приближи с почтително усърдие към краля, каза:

— Сир, закъснях с няколко часа, както изглежда, но се надявам, че когато обясня на Негово Величество причините за това закъснение, той ще ми прости.

— Елате, елате, господин Дьо Шарни. Наистина, очаквах ви с нетърпение, но предварително споделям мнението ви, че единствено важна причина би могла да забави пътуването повече, отколкото би трябвало. Ето ви, бъдете добре дошъл.

И той протегна ръка, която графът почтително целуна.

— Сир — продължи Шарни, който усещаше нетърпението на краля, — получих заповедта ви през онази нощ и тръгнах вчера в три часа сутринта от Монмеди.

— Как дойдохте?

— С пощенска кола.

— Това обяснява няколкото часа закъснение — каза кралят с усмивка.

— Сир — каза Шарни, — бих могъл да дойда и с най-голяма бързина и по този начин бих могъл да бъда тук към десет или единайсет часа вечерта, ако бях тръгнал по прекия път. Но исках да си дам сметка за добрите и лошите страни на пътя, който Ваше Величество е избрал. Исках да опозная добре поддържаните и лошо обслужваните пощи. И най-вече исках да узная точно колко време, до минута и секунда, е необходимо, за да се стигне от Монмеди до Париж и, следователно, от Париж до Монмеди. Отбелязах всичко и сега съм в състояние да отговарям за всичко.

— Браво, господин Дьо Шарни! — каза кралят. — Вие сте прекрасен служител. Само че, оставете ме да започна с това, докъде сме стигнали ние тук. После вие ще ми кажете докъде сте стигнали там.

— О, сир! — каза Шарни. — Ако съдя по онова, което стигна до мен, нещата вървят твърде зле.

— Толкова зле, че съм затворник в Тюйлери, скъпи графе! Тъкмо казвах на скъпия господин Дьо Лафайет, моя тъмничар, че бих предпочел да съм крал на Мец, отколкото на Франция. Но, за щастие, ето ви и вас!

— Негово Величество ми оказва честта да сподели, че ще ме постави в течение на ситуацията.

— Да, наистина, с две думи… Научихте ли за бягството на лелите ми?

— Като всички, сир, но без никакви подробности.

— Ах, Боже мой! Много е просто. Вие знаете, че Събранието вече ни разрешава да имаме само заклети свещеници. Е, добре! Бедните жени толкова се изплашиха при наближаването на Великден. Помислиха, че има риск за душите им, ако се изповядат на конституционен свещеник, и по мое мнение са тръгнали за Рим. Никой закон не възпрепятства подобно пътуване и не трябваше да се страхуват толкова, че две бедни стари жени ще подсилят партията на емигрантите. Те са натоварили със заминаването си Нарбон. Но не зная какви ги е вършил — целият заговор бил разкрит и същата вечер, когато са заминавали, те получили в Белвю една визита от рода на онази, която ние имахме във Версай на пети и шести октомври. За щастие са излезли през едната врата, докато всички онези негодници са влизали през другата. Разбирате ли? Не е имало нито една готова кола! А е трябвало да има впрегнати три наемни коли. Наложило им се да отидат до Мьодон пеш. Там най-накрая намерили коли и заминали. Три часа по-късно в Париж се вдигнал страшен шум. Онези, които дошли да попречат на това бягство, открили гнездото съвсем топло, но празно. На другия ден цялата преса нададе вой. Марат крещи, че отнасят милиони. Демулен — че отвличат дофина. Нищо от всичко това не е вярно. Бедните жени имаха триста или четиристотин хиляди франка в кесията си и бяха доста затруднени от самите себе си, без да се товарят с едно дете, което не може да направи друго, освен да предизвика да ги разпознаят. И доказателство за това е, че и без него са били разпознати, най-напред в Море, където ги пуснали, а после и в Арней-льо-Дюк, където ги арестували. Наложи ми се да пиша на Събранието, за да могат да продължат пътя си, но въпреки писмото ми Събранието е спорило през целия ден. Най-накрая им било разрешено да продължат пътуването си, но при условие, че комитетът ще предложи закон против емиграцията.

— Да — каза Шарни. — Но, струва ми се, че след една великолепна реч на господин Дьо Мирабо Събранието отхвърли проектозакона на комитета.

— Разбира се, че я отхвърли. Но покрай този малък триумф ме очакваше голямо унижение. Като видели врявата, която предизвика заминаването на бедните момичета, няколко предани приятели — още са ми останали повече, отколкото си мислех, — та, тези стотина благородници, хукнали към Тюйлери, за да ми предложат живота си. Веднага се пусна слух, че е разкрит заговор и че искат да ме отвлекат. Лафайет, когото бяха накарали да търчи до предградието Сен Антоан под предлог, че възстановяват Бастилията, бесен, че са го направили на глупак, се върна в Тюйлери, влезе с шпага в ръка и байонетите напред, арестува нашите бедни приятели и ги обезоръжи. У едни намериха пистолети, у други — ножове. Всеки беше грабнал каквото му било под ръка. Хубаво! Денят ще остане в историята под ново име. Ще го нарекат Денят на Рицарите на кинжала.

— О, сир, сир! В какви ужасни времена живеем! — каза Шарни, поклащайки глава.

— Ама почакайте. Всяка година ние ходим в Сен Клу. Това е нещо уговорено и решено. Онзи ден поръчваме коли. Слизаме. Откриваме хиляда и петстотин души около тези коли, но се качваме. Естествено, не можем да тръгнем. Народът скача да хване юздите на конете и заявява, че искам да бягам, но няма да позволят да избягам. След един час безполезни опити се наложи да се приберем обратно. Кралицата плачеше от гняв…

— Но генерал Лафайет не беше ли там, за да ги накара да уважават Ваше Величество?

— Лафайет! Знаете ли какво направи той? Накара камбаните на „Сен-Рош“ да бият тревога. Изтърча в Кметството да иска червеното знаме, за да обяви отечеството в опасност. Отечеството е в опасност, защото кралят и кралицата искали да отидат в Сен Клу! И знаете ли кой му отказал червеното знаме, кой му го е изтръгнал от ръцете, тъй като вече го държал? Дантон. Също така твърдят, че Дантон ми се е продал, че Дантон е получил сто хиляди франка от мен. Ето докъде сме стигнали, скъпи графе, без да се смята, че Мирабо, който умира, може би в този час е мъртъв.

— Е, добре, тогава това е още една причина да побързате, сир.

— Така и ще направим. Хайде, какво решихте там с Буйе? Сега е достатъчно силен, надявам се. Възползвах се от аферата в Нанси, за да увелича властта му и да поставя нови войски под негово командване.

— Да, сир, но за нещастие разпорежданията на военния министър противоречат на нашите. Той му отне полка на саксонските хусари и му отказа швейцарските полкове. С голяма мъка Буйе успя да запази в крепостта на Монмеди пехотния полк на Буйон.

— Е, какво, да не би сега да се съмнява?

— Не, сир, това само малко намалява шансовете. Но няма значение! Като се вземат предвид всички трудности и случайности, ако начинанието се проведе добре, ние имаме шанс осемдесет на сто за успех.

— Е, добре, щом е така, да се върнем към нашите работи.

— Сир, Ваше Величество продължава ли да е решен да следва пътя през Шалон, Сент-Менеулд, Клермон и Стене, въпреки че този път е поне с двайсет левги по-дълъг от другите и във Варен няма поща?

— Вече казах на господин Дьо Буйе за мотивите, които ме карат да предпочета този път.

— Да, сир, и той ни предаде разпорежданията на Ваше Величество по този въпрос. Според същите тези заповеди пътят беше проучен от мене камък по камък и храст по храст. Разработката трябва да е в ръцете на Ваше Величество.

— И тя е образец на яснота, скъпи графе. Сега познавам пътя, сякаш сам съм го изминал.

— Е, добре, сир, ето сведенията от последното ми пътуване, за да ги прибавите към другите.

— Говорете, господин Дьо Шарни, слушам ви, а за по-голяма яснота, ето картата, съставена от самия вас.

И като каза тези думи, кралят извади от една папка карта, която разгъна на масата. Тази карта не беше начертана, а беше нарисувана на ръка и както бе казал Шарни, на нея не липсваше нито едно дърво и нито един камък. Това беше плод на повече от осем месеца работа. Шарни и кралят се наведоха над картата.

— Сир — каза Шарни, — истинската опасност започва за Ваше Величество при Сент-Менеулд и свършва при Стене. По тези осемнайсет левги трябва да разпределим нашите отряди.

— Не може ли да ги приближите повече до Париж, господин Дьо Шарни? Да ги накарате да дойдат до Шалон например?

— Трудно е, сир — каза Шарни. — Шалон е твърде голям град, за да могат четирийсет, петдесет или дори сто души да направят нещо съществено за спасяването на Ваше Величество, ако безопасността ви бъде застрашена. Впрочем господин Дьо Буйе няма власт преди Сент-Менеулд. Всичко, което може да направи той — и ми каза да обсъдя това с Ваше Величество, — е да разположи първия си отряд в Пон-дьо-Сомвил. Вижте, сир, тук, ще рече при първата поща след Шалон.

И Шарни показа с пръст на картата мястото, за което ставаше въпрос.

— Става — каза кралят, — за десет или дванайсет часа можем да стигнем до Шалон. А за колко часа вие изминахте вашите деветдесет левги?

— За трийсет и шест часа, сир.

— Да, но с лека кола, в която сте били само вие и един прислужник.

— Сир, изгубих три часа по пътя, за да проуча на кое място около Варен трябва да се извърши смяната на конете и дали това да стане след града, на отиване към Сент-Менеулд или преди него, на идване откъм Дюн. Така че се получава почти същото. Тези загубени три часа компенсират теглото на колата. Моето мнение е, че кралят може да стигне от Париж до Монмеди за трийсет и пет или трийсет и шест часа.

— И какво решихте относно смяната на конете при Варен? Това е важен въпрос. Трябва да бъдем сигурни, че няма да ни липсват коне.

— Да, сир, и моето мнение е, че смяната на конете трябва да стане преди Варен, на идване откъм Дюн.

— На какво се основава мнението ви?

— На самото разположение на града, сир.

— Обяснете ми това разположение, графе.

— Сир, много е просто. След заминаването ми от Париж минах пет или шест пъти през Варен и вчера по обед останах там три часа. Варен е един малък град с около шест хиляди души население, образували два отделни квартала, които наричат горния и долния град, разделени от река Ер и свързващи се чрез един мост над тази река. Ако Ваше Величество пожелае да погледне картата… Там, сир, близо до гората Аргон, в покрайнините й ще видите…

— О, виждам! — каза кралят. — Пътят прави огромен завой през гората, за да отиде към Клермон.

— Да, сир.

— Но всичко това изобщо не ми обяснява защо искате да разположите мястото за смяна на конете преди града, вместо след него.

— Почакайте, сир. Над моста, който води от единия към другия квартал, се издига висока кула. Някога тази кула е служила за събиране на пътната такса и до моста се стига през нейния тъмен и тесен свод. Там и най-малкото препятствие би могло да попречи на преминаването. Така че по-добре би било, ако ще се рискува, да се рискува с коне и кочияши, препускащи в пълен ход, идвайки от Клермон, отколкото да правим смяна на конете на петстотин крачки оттатък моста и ако кралят случайно бъде разпознат, при най-елементарен сигнал може да бъде охраняван и отбраняван и от трима-четирима човека.

— Това е вярно — каза кралят. — Впрочем в случай на колебание, вие ще бъдете там, графе.

— Това ще бъде дълг и чест за мен, ако все пак кралят ме сметне за достоен.

Кралят отново протегна ръка към Шарни.

— И така — каза кралят, — господин Дьо Буйе вече е набелязал етапите и е избрал хората, които ще разположи на пътя ми?

— Само след одобрението на Ваше Величество, сир.

— Предаде ли ви някаква бележка по този въпрос?

Шарни извади от джоба си една сгъната хартия и я предаде на краля с поклон. Кралят я разгъна и прочете:

Мнението на маркиз Дьо Буйе е, че отрядите не трябва да отиват по-нататък от Сент-Менеулд. Ако все пак кралят изиска те да дойдат чак до Пон-дьо-Сомвил, ето как предлагам на Негово Величество да бъдат разпределени силите, предназначени да му служат за ескорт:

1. В Пон-дьо-Сомвил четирийсет хусари от полка на Лозюн, командвани от господин Дьо Шоазьол, с помощник младши лейтенант Буде;

2. В Сент-Менеулд, трийсет драгуни от кралския полк, командвани от господин Дандоан, капитан;

3. В Клермон, сто драгуни от полка на Господина, и четирийсет от кралския полк, командвани от граф Шарл дьо Дамас;

4. Във Варен, шейсет хусари от полка на Лозюн, командвани от господата Дьо Рориж, Дьо Буйе-син и Дьо Режкур;

5. В Дюн, сто хусари от полка на Лозюн, командвани от господин Дезлон, капитан;

6. В Музе, петдесет конници от Кралските германски войници, командвани от господин Гюнцер, капитан;

7. Най-накрая в Стене, полкът на Кралските германски войници, командван от своя подполковник, господин барон Дьо Мандел.

— Това ми се струва доста точно — каза кралят, след като го прочете. — Но ако тези отряди са принудени да лагеруват един, два или три дни в тези градове и села, под какъв предлог ще го направят?

— Сир, предлогът е готов. Ще се смята, че очакват конвой с пари, изпратени от министерството за Северната армия.

— Значи — каза кралят с видимо задоволство, — всичко е предвидено.

Шарни се поклони.

— А по повод конвоя с парите — каза кралят, — знаете ли дали господин Дьо Буйе получи милиона, който му изпратих?

— Да, сир. Само че Ваше Величество знае ли, че този милион е в съкровищни бонове, които губят двайсет на сто?

— Можа ли поне да ги сконтира на тази цена?

— Сир, най-напред един верен поданик на Ваше Величество беше щастлив, че му се отдаде възможността сам да вземе от тях за сто хиляди екю, без сконто, разбира се.

Кралят изгледа Шарни.

— А остатъкът? — попита той.

— Остатъкът — отвърна граф Дьо Шарни — беше сконтиран от господин Дьо Буйе-син при банкера на неговия баща, господин Перего, който му изплати сумата в менителници на господата Бетман и Дьо Франкфор, които приеха менителниците. Когато дойде моментът, няма да липсват пари.

— Благодаря, господин графе — каза Луи XVI. — Сега трябва да ми кажете името на този верен служител, който е изгубил може би състоянието си, за да даде онези сто хиляди екю на господин Дьо Буйе.

— Сир, този верен слуга на Ваше Величество е много богат, следователно няма никаква заслуга за стореното от него.

— Няма значение, господине, кралят желае да знае името му.

— Сир — отвърна Шарни, покланяйки се, — единственото условие, което той постави за услугата, оказана на Ваше Величество, беше да остане анонимен.

— При все това — каза кралят, — вие го познавате, нали?

— Познавам го, сир.

— Господин Дьо Шарни — каза тогава кралят с онова достойнство, което изпълваше душата му в известни моменти, — ето една халка, която ми е много скъпа… — и той измъкна от пръста си една обикновена златна халка. — Свалих я от ръката на издъхналия си баща, целувайки тази ръка, вледенена от смъртта. Нейната стойност е онази, която й придавам аз. Друга няма. Но за едно сърце, което би ме разбрало, тази халка ще бъде по-скъпа и от най-скъпия диамант. Предайте на този верен служител онова, което току-що ви казах, господин Дьо Шарни, и му предайте тази халка от мое име.

Две сълзи бликнаха от очите на Шарни, гръдта му се изду и задъхан, той коленичи с едно коляно на земята, за да приеме халката от ръцете на краля.

В този момент вратата се отвори. Кралят бързо се обърна, защото отварянето на тази врата беше такова нарушение на правилата на етикета, че само по себе си беше голяма обида, ако не беше предизвикано от голяма необходимост.

Беше кралицата, твърде бледа и държаща в ръката си лист хартия. Но при вида на графа, който, коленичил целуваше халката на краля, тя изпусна листа и нададе вик от учудване. Шарни стана и поздрави почтително кралицата, която говореше неясно през зъби:

— Господин Дьо Шарни!… Господин Дьо Шарни!… Тук… При краля… В Тюйлери?…

И която съвсем тихичко добави:

— А аз не знаех това!

Толкова болка имаше в очите на бедната жена, че Шарни, който изобщо не беше чул края на изречението, но го беше отгатнал, направи две крачки към нея.

— Пристигнах преди минути — каза той — и щях да поискам от краля позволение да ви поднеса почитанията си.

Кръвта нахлу обратно по бузите на кралицата. Бе минало твърде дълго време, откакто не беше чувала гласа на Шарни, както и нежната интонация, която бе вложил в своите думи. Тогава тя протегна двете си ръце, сякаш за да отиде при него. Но почти веднага постави обратно едната върху сърцето си, което несъмнено биеше твърде силно.

Шарни видя всичко, досети се за всичко, макар тези чувства, за които ни трябваха десет реда, за да ги обясним, да се проявиха за времето, което бе необходимо на краля да иде и да вдигне листа, който се беше изплъзнал от ръцете на кралицата и който въздушното течение, причинено от постоянното отваряне на врати и прозорци, бе накарало да отлети до дъното на кабинета. Кралят прочете написаното, но без да разбира нищо.

— Какво трябва да ми говорят тези три думи: „Бягайте!… Бягайте!… Бягайте!…“, и тази част от подпис? — попита кралят.

— Сир — отвърна кралицата, — това, че господин Дьо Мирабо е мъртъв вече десет минути и ето съвета, който ни е дал, умирайки.

— Госпожо — подхвана кралят, — съветът ще бъде последван, тъй като е добър и е дошъл моментът да бъде поставен в изпълнение.

После, като се обърна към Шарни, продължи:

— Графе, можете да последвате кралицата в нейния апартамент и да й разкажете всичко.

Кралицата стана и изгледа поред краля и Шарни. После, обръщайки се към последния, каза:

— Елате, господин графе.

И тя излезе стремително, защото би й било невъзможно, ако бе останала още минута, да сдържи всички противоположни чувства, които бяха заключени в сърцето й. Шарни се поклони за последен път пред краля и последва Мария-Антоанета.