Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (104)

103.
Какво се случи на края на пътя на скръбта

Качвайки се отново на колата, кралят и кралицата с учудване видяха, че никой, освен населението на града, не ги наблюдава и са придружавани само от кавалеристи.

Това беше още една проява на внимание от страна на Барнав. Той знаеше, че предишния ден кралицата, принудена да се движи ходом, беше страдала от горещината, от праха, от насекомите, от навалицата, от заплахите, отправяни към телохранителите и верните служители, които идваха, за да й отправят последен поздрав. Той се престори, че е получил новини за нашествие. Господин Дьо Буйе навлизал във Франция с петдесет хиляди австрийци. Срещу него трябвало да се отправи всеки мъж, носещ пушка, коса или пика или в края на краищата каквото и да е оръжие, и целият народ като чу този призив се върна обратно по пътя.

Тогава във Франция възникна истинска омраза срещу чужденците, омраза толкова силна, че надделя над тази, която беше изпитвана спрямо краля и кралицата. Към кралицата, чието най-голямо престъпление беше, че е чужденка.

Мария-Антоанета се досети откъде идва това благодеяние. Казваме „благодеяние“ и думата изобщо не е преувеличение. Тя благодари с един бърз поглед на Барнав.

В момента, когато щеше да заеме мястото си в колата, погледът й потърси този на Шарни. Графът вече бе на мястото си на капрата. Само че вместо да седне в средата, както предишния ден, той настоятелно бе поискал да отстъпи това място на господин Дьо Малден като по-малко опасно от онова, което беше заемано досега от верния телохранител. Шарни си беше пожелал едно раняване да му позволи да отвори това писмо на графинята, което изгаряше сърцето му. Така че той изобщо не виждаше погледа на кралицата, който търсеше неговия. Кралицата въздъхна дълбоко. Барнав я чу. Неспокоен да узнае каква е причината за тази въздишка, младият мъж се спря на стъпалото на колата.

— Госпожо — каза той, — забелязах вчера, че сте доста притеснена в тази каляска. Един човек по-малко ще бъде известно облекчение… Ако желаете, ще се кача в следващата кола с господин Дьо ла Тур Мобурж или ще ви придружа на кон.

Правейки подобно предложение, Барнав би дал половината от дните, които му оставаха да преживее — а не му оставаха толкова много, — за да му бъде отказано. Така и стана.

— Не — каза бързо кралицата, — останете заедно с нас.

В същото време малкият дофин казваше, протягайки ръчички, за да притегли към себе си младия депутат:

— Приятелю Барнав! Приятелю Барнав! Не искам да си отиваш.

Барнав, светнал, зае мястото си от предишния ден. Едва беше седнал, когато дофинът на свой ред премина от коленете на кралицата върху неговите. Оставяйки дофина да се измъкне от ръцете й, кралицата го целуна по двете бузи. Влажната следа от устните й остана отпечатана върху кадифената кожа на детето. Барнав изгледа тази следа от майчинската целувка така, както сигурно Тантал^[1] би трябвало да гледа плодовете, увиснали над главата му.

— Госпожо — каза той на кралицата, — Ваше Величество благоволява да ми окаже милостта да целуне августейшия принц, който, воден от непогрешимия инстинкт на възрастта си, благоволява да ме нарича свой приятел?

Кралицата кимна усмихната. Тогава устните на Барнав се долепиха до тази следа от устните на кралицата с такъв плам, че детето, изплашено, нададе вик.

Кралицата не губеше нищо от тази игра, в която Барнав залагаше главата си. Може би тя беше спала не повече от Барнав и Шарни. Може би това своего рода оживление, което придаваше живот на очите й, беше причинено от вътрешната треска, която я изгаряше. Но устните й, покрити със слой червило, бузите й, леко оцветени с почти незабележим руж, правеха от нея онази опасна сирена, която беше сигурна, че само с един свой косъм може да отведе своите обожатели в бездната.

Благодарение на мерките, взети от Барнав, колата сега изминаваше по две левги на час.

Спряха за обяд в Шато-Тиери.

Къщата, в която спряха, се намираше близо до реката, беше с очарователно разположение и принадлежеше на един богат търговец на дървен материал, който изобщо не се беше надявал да изберат тъкмо неговия дом, но който предишния ден, научавайки, че кралското семейство ще мине през Шато-Тиери, беше изпратил на кон един от своите служители, за да предложи на господа депутатите от Националното събрание, както и на краля и кралицата гостоприемството на дома си.

Предложението беше прието.

Веднага щом колата спря, забързаното притичване на прислужниците показа на августейшите пленници един съвсем различен прием от онзи, който бяха получили предишната вечер в странноприемницата в Дорманс. Кралицата, кралят, госпожа Елизабет, госпожа Дьо Турзел и двете деца бяха отведени в отделни стаи, където бяха направени всички приготовления, за да може всеки да положи най-неотложните грижи за тоалета си.

От заминаването си от Париж кралицата не беше срещала подобна предвидливост. Най-деликатните навици на жената бяха уважени от аристократичното внимание — Мария-Антоанета, която започваше да цени подобни грижи, попита къде е нейната добра домакиня, за да й благодари.

Миг по-късно се представи една жена на четирийсет години, още свежа и облечена твърде просто. До този момент тя скромно беше стояла далеч от погледите на онези, които приемаше в дома си.

— Вие ли сте господарката на къщата, госпожо? — попита я кралицата.

— О, госпожо! — извика жената, обливайки се в сълзи. — Навсякъде, където Ваше Величество благоволи да спре и чиято и да е къщата, почетена с присъствието й, там, където е кралицата, кралицата е единствената господарка.

Мария-Антоанета хвърли един поглед из стаята, за да види дали са съвсем сами. После, като се убеди, че никой не може нито да ги види, нито да ги чуе, продължи:

— Ако се интересувате от нашето спокойствие — каза тя, като взе ръката й и я притегли, прегръщайки я, както би направила с някоя приятелка, — и ако имате някакви грижи за собственото ви благополучие, успокойте се и не показвайте признаците на мъка. Защото ако забележат подбудите за тях, те биха могли да се окажат пагубни за вас. И трябва да разберете, че ако ви се случи някоя неприятност, това само ще увеличи мъките ни! Може би ще се видим отново. Задоволете се с това и ми запазете една приятелка, с каквато срещата ми днес е много рядка и скъпа.

След обяда потеглиха отново на път. Горещината беше смазваща. Кралят, който беше забелязал много пъти, че госпожа Елизабет, твърде уморена, клюма въпреки волята си глава на гърдите си, накара принцесата да заеме до Мо, където щяха да преспят, мястото му в дъното на колата. По изрична заповед на краля госпожа Елизабет се съгласи.

Петион присъстваше на цялото това пререкание, без да предложи мястото си.

Барнав, пурпурен от срам, криеше лице в ръцете си. Но през отворите между пръстите си той можеше да усети меланхоличната усмивка на кралицата.

След още един час пътуване умората на госпожа Елизабет стана толкова голяма, че тя съвсем заспа и съзнанието за това какво прави бе дотолкова угаснало у нея, че красивата й главица на ангел, поклащайки се няколко пъти наляво и надясно на раменете й, най-накрая се отпусна върху рамото на Петион.

Това накара депутата от Шартър в неиздаденото описание на пътуването му да каже, че госпожа Елизабет, това свято създание, което познавате, се влюбила в него и поставяйки за момент глава на рамото му, „отстъпила пред природата“^[2].

Към четири часа следобед пристигнаха в Мо и спряха пред епископския дворец, който е бил обитаван от Босюе^[3] и в който преди осемдесет и седем години беше починал авторът на „Трактат върху всеобщата история“.

Дворецът беше обитаван от един епископ, положил клетва пред конституцията. Това ще се види по-късно по начина, по който той прие кралското семейство.

Но в момента кралицата беше поразена само от мрачния вид на постройката, в която щеше да влезе. Никой дворец, било на принц или на духовник, не се издигаше по-достойно в меланхолията си, за да посрещне височайшата злочестница, която идваше да поиска убежище за една нощ. Не беше като във Версай, където величието е във великолепието. Тук величието беше просто — широк наклон, застлан с тухли, водеше към апартаментите, а апартаментите гледаха към една градина, на която градските стени служеха за подпора. Над тази градина се издигаше камбанарията на църквата, цялата обрасла в бръшлян. Една алея, лъкатушеща между самодивските чимшири, водеше до кабинета, откъдето красноречивият епископ на Мо от време на време надаваше викове, които предвещаваха падането на монархиите.

Кралицата разходи погледа си по тази печална постройка и, решавайки, че отговаря на настроението й, се огледа наоколо, търсейки ръка, на която да се облегне, за да посети двореца. Единствено Барнав беше там. Кралицата се усмихна.

— Дайте ми ръката си, господине — каза тя, — и имайте добрината да бъдете мой водач в този стар дворец. Не бих се осмелила да вляза сама, бих се страхувала да чуя как отеква този могъщ глас, който някога разтърси християнския свят с вика: „Госпожата умира! Госпожата е мъртва!“

Барнав бързо се приближи и предложи ръката си на кралицата с готовност, примесена с почтителност. Но кралицата се огледа наоколо. Продължителното отсъствие на Шарни я безпокоеше. Барнав, който забелязваше всичко, видя този поглед.

— Желае ли нещо кралицата? — попита той.

— Да. Бих искала да знам къде е кралят — отвърна Мария-Антоанета.

— Оказа чест на господин Петион да го приеме и сега разговаря с него — каза Барнав.

Кралицата изглеждаше удовлетворена. После, сякаш имаше нужда да избяга от самата себе си, от собствените си мисли, каза:

— Елате.

И увлече със себе си Барнав през апартаментите на епископския дворец.

Би могло да се каже, че бяга, следвайки полюшващата се сянка, нарисувана от собствения й разум, без да поглежда нито напред, нито назад. Най-накрая, останала почти без дъх, тя спря в спалнята на големия проповедник. Случайността пожела да се намери срещу един портрет на жена. Тя машинално вдигна очи и като прочете на табелката думите: „Госпожа Хенриета“, потрепери. Барнав усети това потреперване, без да го разбира.

— Зле ли ви е, Ваше Величество? — попита той.

— Не — каза кралицата. — Но този портрет… Госпожа Хенриета!…

Барнав отгатна какво ставаше в сърцето на бедната жена.

— Да — каза той, — госпожа Хенриета, но госпожа Хенриета Английска. Не вдовицата на нещастния Чарлз I, а съпругата на безгрижния Филип Д’Орлеан. Не онази, която мислеше, че ще умре от студ в Лувъра, а онази, която умря, затворена в Сен Клу, и която, умирайки, изпрати халката си на Босюе…

После, след миг на колебание, каза:

— Бих предпочел да беше портретът на другата.

— Защо така? — попита Мария-Антоанета.

— Ами защото има усти, които единствени се осмеляват да дават известни съвети. И тези усти са най-вече онези, които смъртта е затворила.

— И не бихте ли могли да ми кажете, господине, какво би ме посъветвала устата на вдовицата на крал Чарлз? — попита кралицата.

— Ако Нейно Величество ми нареди, ще се опитам — отвърна Барнав.

— Опитайте тогава.

— „О, сестро! — ще ви каже тази уста. — Не виждате ли приликата между нашите две съдби? Дойдох от Франция, както вие дойдохте от Австрия. За англичаните бях чужденка, както сте вие за французите. Бих могла да дам добри съвети на съпруга си, но запазих мълчание, когато му даваха лоши. Вместо да го приближа до народа му и да приближа народа до него, аз го подтиквах към война. Дадох му съвет да тръгне на поход към Лондон с ирландските протестанти. Не само водех кореспонденция с неприятелите на Англия, но и два пъти преминах във Франция, за да доведа в Англия чужди войници. Най-накрая…“

Барнав се спря.

— Продължете — каза кралицата, смръщила вежди и стиснала устни.

— Защо да продължавам, госпожо? — отвърна младият оратор, тъжно поклащайки глава. — Вие знаете също толкова добре, колкото и аз, края на тази кървава история…

— Да, така че ще продължа и ще ви кажа на вас онова, което портретът на госпожа Хенриета ще каже на мен, за да ми отговорите дали се лъжа: „Най-накрая шотландците предадоха и продадоха краля. Кралят беше арестуван в момента, когато мислеше да премине във Франция. Арестува го един шивач. Един касапин го откара в затвора. Един колар разчисти камарата, където трябваше да го съдят. Един търговец на бира председателстваше съда и за да не липсва нищо отвратително при съденето му и при преразглеждането на този несправедлив процес от върховния съдия, който накрая отсъжда по всички процеси, един касапин отсече главата на жертвата!“ Ето това ще ми каже портретът на госпожа Хенриета, нали? Ех, Боже мой! Зная всичко това по-добре от когото и да било друг, още повече, че нищо не липсва, за да бъде пълна приликата. Имаме си търговеца на бира от предградията. Само че вместо да се нарича Кромуел, той се нарича Сантер. Имаме си и касапин — само че вместо да се казва Харисън, неговото име е… Как беше?… Мисля, че Лежандр. Имаме си и колар — само че вместо да се нарича Прайдж, той се нарича… О! За този нищо не знам! Човекът е толкова незначителен, че не зная дори името му, нито пък вие го знаете, сигурна съм. Но питайте него и той ще ви го каже — това е човекът, който води ескорта ни, един селянин, простак, селяндур, знам ли какъв? Е, добре, ето какво ще ми каже госпожа Хенриета.

— А вие какво ще й отговорите?

— Ще й отвърна: „Бедна скъпа принцесо! Вие не ми давате съвети, а ми четете курс по история. Минахме курса по история. Сега очаквам съветите ви.“

— О, госпожо! — каза Барнав. — Тези съвети, ако не откажете да ги следвате, ще ви ги дадат не само мъртвите, но и живите.

— Мъртви или живи, да говорят тези, които трябва да говорят. Кой казва, че ако съветите са добри, те няма да бъдат последвани?

— Ех, Боже мой! Госпожо! И живи, и мъртви могат да ви дадат само един съвет.

— Какъв?

— Да накарате народа да ви заобича.

— Не е лесно да накараш един народ да те обича.

— Ех, госпожо! Този народ е повече ваш, отколкото мой, и доказателството за това е, че при вашето пристигане във Франция този народ ви обожаваше.

— О, господине! Какво говорите за нещо така крехко като популярността!

— Госпожо! Госпожо! — каза Барнав. — Ако аз, неизвестният, излязъл от моята тъмна сфера, завоювах тази популярност, колко по-удобно би било за вас да я запазите или би ви било по-лесно да я завоювате отново! Но не — продължи Барнав, оживявайки се, — не. На кого поверявате вашата кауза, каузата на монархията, най-святата, най-красивата кауза? Какви гласове и какви ръце я защитаваха? Никога не е виждано подобно непознаване на времето, подобна забрава на духа на Франция. О! Вижте мен, който си издействах това поръчение да дойда при вас с тази единствена цел, мен, който ви виждам, мен, който ви говоря най-накрая, колко пъти, Боже мой! Нима не е моментът да ви се предложа… да се отдам, да…

— Тихо! — каза кралицата. — Някой идва. Ще поговорим отново за това, господин Барнав, готова съм да ви видя отново, да ви изслушам, да последвам съветите ви!

— О, госпожо! Госпожо! — провикна се увлечен Барнав.

— Тихо! — повтори кралицата.

— На Ваше Величество е сервирано — каза, появявайки се на прага, прислужникът, чиито стъпки бяха чули.

Влязоха в трапезарията. Кралят влизаше през другата врата. Той току-що бе разговарял с Петион през цялото време, докато кралицата бе разговаряла с Барнав, и изглеждаше силно въодушевен. Двамата телохранители чакаха прави, предявявайки както винаги правото си върху привилегията да прислужват на Техни величества. Шарни, най-отдалечен от всички, стоеше прав в нишата на един прозорец.

Кралят се огледа наоколо и възползвайки се от един миг, в който беше насаме със семейството си, двамата телохранители и графа, каза на последните:

— Господа, трябва да поговоря с вас след вечеря. Така че, ако обичате, ще ме последвате в апартамента ми.

Тримата офицери се поклониха.

Вечерята започна както беше обичайно. Но макар и този път сложена у един от първите епископи в кралството, тази вечер в Мо масата беше толкова лошо сервирана, колкото беше добре сервирана сутринта в Шато-Тиери.

Кралят, както винаги, имаше голям апетит и яде много въпреки лошата храна. Кралицата взе само две рохки яйца. От предната вечер дофинът, който беше болен, искаше ягоди. Но бедното дете вече не живееше в онова време, когато бяха предвиждани и най-малките му желания. От предната вечер всички, към които се беше обърнал, му бяха отговаряли или „Няма!“ или „Не могат да се намерят!“. И все пак по пътя беше видял едно дебело дете на селяни да яде от букетчета с ягоди, които бяха набрали в гората.

Тогава бедният малчуган силно беше завидял на дебелото дете с руси коси и розови бузи, което нямаше нужда да иска ягоди и което, когато поискаше, отиваше да си ги набере, знаейки поляните, където растат ягодите, както малките птички знаят полята, където цъфтят рапицата и конопът.

Желанието, което не беше успяла да удовлетвори, силно натъжи кралицата, така че, когато детето отказваше всичко, което му предлагаха, искайки отново ягоди, очите на безсилната майка се изпълниха със сълзи. Тя потърси около себе си към кого би могла да се обърне и забеляза Шарни, мълчалив, прав и неподвижен. Тя му направи един-два пъти знак. Но погълнат от мислите си, Шарни изобщо не видя знаците й. Най-накрая с пресипнал от вълнение глас, тя каза:

— Господин граф Дьо Шарни!

Шарни трепна, сякаш събуден от сън и се устреми към кралицата.

Но в този момент вратата се отвори и се появи Барнав с едно блюдо с ягоди в ръка.

— Кралицата ще ме извини, че влизам така — каза той, — а се надявам, че и кралят ще бъде така добър да ми прости, но много пъти през деня чух господин дофина да иска ягоди. Намерих това блюдо на масата на епископа, взех го и го донесох.

В това време Шарни беше заобиколил и се беше приближил до кралицата. Но тя не му даде дори време да стигне до нея.

— Благодаря, господин графе — каза тя. — Господин Барнав е отгатнал желанието ми и повече нямам нужда от нищо.

Шарни се поклони и без да отвърне нито дума, се върна на мястото си.

— Благодаря ти, приятелю Барнав — изписка малкият дофин.

— Господин Барнав — каза кралят, — вечерята ни не е хубава, но ако желаете да седнете при нас, ще ни направите удоволствие, на мен и на кралицата.

— Сир, поканата на краля е заповед. Къде би желал Ваше Величество да ме настани?

— Между кралицата и дофина — отвърна кралят.

Барнав седна, луд едновременно от любов и гордост. Шарни изгледа цялата тази сцена, без ни най-малка тръпка на ревност да пробегне от сърцето му към вените. Само че, виждайки тази бедна пеперуда, която също идваше да се изгори на кралския светилник, каза:

— Още един, който се погубва! Жалко — този струва повече от останалите.

После се върна към мисълта, която не го напускаше:

— Това писмо! Това писмо! — прошепна той. — Какво ли може да има в това писмо?