Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (159)

158.
От шест до девет часа вечерта

Народът беше влязъл в двореца както се влиза в бърлогата на свиреп звяр и изразяваше чувствата си с тези викове: „Смърт на вълка! Смърт на вълчицата! Смърт на вълчето!“

Ако имаха шанса да срещнат краля, кралицата и дофина, те сигурно, без да се колебаят, мислейки, че раздават правосъдие, биха отрязали главите и на тримата с един-единствен удар.

Ще признаем, че това би било голямо щастие за тях!

В отсъствието на величията, които преследваха с виковете си и които търсеха дори в шкафовете, зад стенните килими и под леглата, победителите продължаваха да си отмъщават върху всичко — както върху вещите, така и върху хората. Те убиваха и разбиваха със същата безстрастна свирепост стените, зад които бяха заповядани Вартоломеевата нощ и клането на Марсово поле, призовавайки за ужасно отмъщение.

Както се вижда, ние не разкрасяваме народа. Напротив, показваме го окалян и окървавен, какъвто беше. Все пак бързаме да кажем, че победителите излязоха от двореца с окървавени, но празни ръце^[1].

Пелтие, който не може да бъде обвинен в пристрастия в полза на патриотите, разказва, че един търговец на вино, наречен Мале, донесъл в Събранието сто седемдесет и трите златни луи, намерени у един убит свещеник. Че двайсет и пет санкюлоти донесли една пътна чанта, пълна с посуда на краля. Че един от бойците хвърлил на бюрото на председателя кръст на ордена „Свети Луи“, друг — свитък банкноти, трети — сак с екюта, четвърти — бижута, пети — диаманти. А най-накрая един донесъл касетка от апартамента на кралицата, съдържаща хиляда и петстотин луи.

„И — добавя иронично историкът, без да се досеща, че отправя великолепна възхвала към всичките тези хора, — Събранието изрази съжалението си, че не е узнало имената на скромните граждани, предано дошли да върнат в лоното им всички съкровища, задигнати от краля.“

Ние не сме ласкатели на народа. Ние знаем, че той е най-неблагодарният, най-капризният и най-непостоянният от всички господари. Ние разказваме както за престъпленията му, така и за добродетелите му.

През този ден народът беше жесток и окървави ръцете си с наслада. През този ден благородниците бяха хвърляни живи през прозорците. Швейцарците, живи или мъртви, бяха изтърбушвани по стълбите. Сърцата им бяха изтръгвани от гърдите и изстисквани с две ръце като сюнгери. Отрязани глави бяха разнасяни набучени на пики. През този ден народът, който би се сметнал за обезчестен, ако открадне един часовник или един кръст на ордена „Свети Луи“, си достави всички мрачни радости на отмъщението и жестокостта.

И все пак сред това клане на живите и това оскверняване на мъртвите, понякога, като сит лъв, той проявяваше милост.

Госпожите Дьо Тарант, Дьо ла Рош-Еймон, Дьо Жинесту и госпожица Полин дьо Турзел бяха останали в Тюйлери, изоставени от кралицата. Те дори бяха в стаята на Мария-Антоанета. След като дворецът беше превзет, те чуваха виковете на умиращите, заканите на победителите, стъпките, които се приближаваха към тях, забързани, страховити, безмилостни.

Госпожица Дьо Турзел отиде да отвори вратата.

— Влезте — каза тя, — тук са само жени.

Победителите влязоха с димящите си пушки и окървавените си саби в ръка.

Жените паднаха на колене.

Убийците вече бяха вдигнали ножовете си над тях, наричайки ги съветнички на госпожа Вето и доверенички на Австрийката, когато един мъж с дълга брада, пратеник на Петион, извика от прага на вратата:

— Имайте милост към жените! Не позорете нацията!

И те бяха помилвани.

Госпожа Кампан, на която кралицата беше казала: „Чакайте ме! Ще се върна или ще изпратя някой да ви потърси, за да ви доведе при мен… Бог знае къде!“, чакаше в стаята си господарката й да се върне или да изпрати някого за нея.

Тя самата разказва, че съвсем си била загубила ума сред ужасната врява и че като не видяла сестра си, скрита зад някоя завеса или коленичила зад някоя мебел, тя помислила, че ще я открие в една стая на мецанина и слязла бързо към тази стая. Но там тя видяла само двете камериерки, на които била стаята, и един гигант, който бил хайдук^[2] на кралицата.

При вида на този мъж госпожа Кампан, колкото и да била объркана, разбрала, че опасността заплашва него, а не нея.

— Ама бягайте! — извикала тя. — Бягайте, нещастнико! Прислужниците са вече далече… Бягайте, докато все още има време!

Но той се опитвал да се надигне и падал, викайки с плачлив глас:

— Уви! Не мога, умирам от страх.

Докато изрече това, на прага се появила една група пияни, разярени и окървавени мъже, нахвърлила се върху хайдука и го направила на парчета. Госпожа Кампан и двете жени побягнали по малка служебна стълба. Част от убийците, като видели трите жени да бягат, се втурнали да ги преследват и скоро ги настигнали. Двете камериерки, паднали на колене, умолявайки убийците си, хващали с две ръце остриетата на сабите.

Госпожа Кампан, спряна в своя бяг в горната част на стълбата, усетила една яростна ръка да я сграбчва за дрехите откъм гърба. Тя видяла как проблясва като смъртоносна светкавица над главата й острието на една сабя. Тя най-накрая измерила този кратък миг, който отделя живота от вечността и който, колкото и да е кратък, съдържа при все това цял един свят от спомени, когато от долната част на стълбата достигнал един глас с командирска нотка.

— Какво правите там горе? — попитал този глас.

— Я? — отвърнал убиецът. — Какво има?

— Жени не се убиват, чувате ли? — продължил гласът отдолу.

Госпожа Кампан била на колене. Сабята вече била вдигната над главата й и тя вече предчувствала болката, която щяла да изпита.

— Стани, проклетнице! — казал й нейният палач. — Нацията ти прощава!

Какво правеше през това време кралят в ложата на „Логограф“?

Кралят беше гладен и искаше да вечеря. Донесоха му хляб, вино, една кокошка, студени меса и плодове.

Както всички принцове от дома на Бурбоните, както Анри IV, както Луи XIV, и кралят беше лаком. Зад вълненията на душата му, рядко издавани от меките и отпуснати черти на лицето му, непрестанно бдяха тези две големи изисквания на тялото — сънят и гладът. Ние видяхме как беше принуден да спи в двореца, виждаме го, как е принуден да яде в Събранието.

Кралят разчупи хляба си и разряза кокошката, сякаш беше на ловен излет, без ни най-малко да се безпокои от очите, които го следяха. Измежду тези очи имаше две, които пламтяха поради невъзможността да плачат — тези на кралицата. Тя се беше отказала от всичко — отчаянието я хранеше.

Струваше й се, че с потопените в скъпоценната кръв на Шарни крака тя можеше да остане там вечно и да живее като цвете над гроб, без друга храна, освен онази, която получава от смъртта.

Тя беше изстрадала много след завръщането от Варен. Беше изстрадала много по време на пленничеството си в Тюйлери. Тя беше изстрадала много и през нощта и деня, които бяха изминали. Но може би беше страдала по-малко, отколкото сега, гледайки как яде кралят!

А при все това положението беше достатъчно тежко, за да отнеме апетита на всекиго другиго, освен на Луи XVI.

Събранието, при което кралят бе дошъл да потърси защита, само се нуждаеше от защита и ни най-малко не се заблуждаваше за своята слабост.

Сутринта се беше опитало да попречи на убийството на Сюло и не бе могло. В два часа се беше опитало да попречи на клането на швейцарците и не бе успяло.

Сега то беше заплашено от една озлобена до крайност тълпа, която викаше: „Сваляне от престола! Сваляне от престола!“

По време на продължаващото заседание се събра една комисия.

Вернио участваше в нея. Той предаде председателството на Гаде, за да не излиза властта от ръцете на Жирондата. Разискванията между членовете на комисията бяха кратки. Те разискваха под отекващото ехо на пушечната и оръдейна стрелба. Вернио беше този, който взе перото и състави акта за временното прекратяване на монархията.

Той влезе обратно в Събранието, унил и обезсърчен, без да се опитва да скрие нито тъгата, нито унинието си, защото това беше един последен знак, който той даваше на краля за своята почит към монархията, а на госта — за своето уважение към гостоприемството.

— Господа — каза той — идвам от името на извънредната комисия да ви представя една твърде строга мярка. Но се обръщам към мъката, от която сте пропити, за да прецените колко важно е за благополучието на родината да я приемете начаса.

Националното събрание, преценявайки, че опасностите за родината са стигнали до връхната си точка, че злините, от които стене империята, идват основно от провалите, които са вдъхновени от поведението на ръководителя на изпълнителната власт в една война, предприета в негово име срещу конституцията и срещу националната независимост, че тези провали предизвикаха пожеланията от всички краища на империята за отнемане на властта, поверена на Луи XVI.

Преценявайки обаче, че законодателното тяло не иска посредством каквато и да било узурпация да увеличи властта си и че не може да изпълни по никакъв начин клетвата си към конституцията и твърдата си воля да спаси свободата, освен като призове суверенитета на народа.

Постановява следното:

Френският народ се приканва да сформира Национален конвент.

Ръководителят на изпълнителната власт временно е отстранен от изпълнение на функциите си; ще бъде предложен декрет в деня на назначаването на възпитател на принца наследник.

Плащането на цивилната листа ще бъде прекратено.

Кралят и кралското семейство ще останат в сградата на законодателното тяло, докато спокойствието в Париж бъде възстановено.

Департаментът ще подготви Люксембург за тяхна резиденция под охраната на гражданите.

Кралят изслуша този декрет с обичайната си безпристрастност. После се наведе от ложата на „Логограф“ и като се обърна към Вернио, когато той дойде да заеме председателското си място, му каза:

— Знаете ли, че онова, което току-що направихте, не е твърде съобразено с конституцията?

— Вярно е, сир — отвърна Вернио, — само че това е единственият начин да спасим живота ви. Ако не се съгласим със свалянето ви от престола, те ще ви вземат главата!

Кралят направи едно движение с устни и рамене, което означаваше: „Възможно е!“, и зае отново мястото си. В този момент стенният часовник, окачен над главата му, удари.

Той отброи всеки звън. После, когато утихна и последният, каза:

— Девет часът.

Декретът на Събранието съобщаваше, че кралят и кралското семейство ще останат в сградата на законодателното тяло, докато спокойствието в Париж бъде възстановено.

В девет часа квесторите забраха краля и кралицата, за да ги отведат в приготвеното за тях временно жилище.

Кралят направи знак, че иска да го изчакат за миг. Действително, занимаваха се с нещо, което не беше безинтересно за него — назначаваха министерски съвет.

Военният министър, министърът на вътрешните работи и министърът на финансите бяха назовани — това бяха министрите, изгонени от краля: Ролан, Клавиер и Серван.

Оставаха правосъдието, Марината и външните работи.

Дантон беше назначен за министър на правосъдието, Монже на Марината, Лебрюн на външните работи. След като бе назован последният министър, кралят каза:

— Да вървим.

И като стана, излезе пръв.

Кралицата го последва. От излизането си от Тюйлери тя не беше изпила дори чаша вода.

Госпожа Елизабет, дофинът, принцесата, госпожа Дьо Ламбал и госпожа Дьо Турзел оформяха шествието.

Апартаментът, приготвен за краля, беше разположен на горния етаж в стария манастир на фьойаните — той бе обитаван от архиваря Камю и се състоеше от четири стаи.

В първата, която беше не нещо друго, а едно преддверие, служителите на краля, останали му верни в нещастието, се спряха.

Това бяха принц Дьо Поакс, барон Д’Обие, господин Дьо Сен-Парду, господин Дьо Гогела, господин Дьо Шамий и господин Юе.

Кралят взе за себе си втората стая.

Третата беше предложена на кралицата. Тя беше единствената, чиито стени бяха облепени с хартиени тапети. Влизайки, Мария-Антоанета се хвърли на леглото, хапейки възглавницата в плен на една болка, пред която онази, която се изпитва на колелото, не би била нещо особено.

Двете й деца останаха при нея.

Четвъртата стая, която беше съвсем тясна, остана за госпожа Елизабет, госпожа Дьо Ламбал и госпожа Дьо Турзел, които се настаниха както можаха.

На кралицата й липсваше всичко — пари, тъй като й бяха взели кесията и часовника в блъсканицата, която бе настанала при вратите на Събранието, бельо, тъй като разбирате, че тя не беше понесла нищо от Тюйлери.

Тя зае двайсет и пет луи от сестрата на госпожа Кампан и изпрати да й потърсят бельо от английското посолство.

Вечерта Събранието накара да обявят при светлината на факли по улиците на Париж декретите, приети през деня.