Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (91)

90.
Кулата за пътна такса на Варенския мост

Настъпи миг на неизразимо отчаяние сред всички тези нещастници, заплашени от непозната, но ужасна опасност и спрели насред големия път. Изидор пръв се отърси от него.

— Сир! — каза той. — Жив или мъртъв, нека не мислим повече за брат ми, да помислим за Ваши Величества. Нямаме нито миг за губене. Пощальоните знаят къде се намира странноприемницата „Великият монарх“. В галоп към страноприемницата „Великият монарх“!

Но пощальоните не помръднаха.

— Не чухте ли? — попита ги Изидор.

— Чухме и още как.

— Е, добре, защо не тръгваме?

— Защото господин Друе забрани.

— Какво! Господин Друе бил забранил? И когато кралят заповядва, а господин Друе забранява, вие ще се подчините на господин Друе?

— Ние се подчиняваме на нацията.

— Хайде, господа — каза Изидор на двамата си другари, — има моменти, когато животът на един човек не струва нищо. Заемете се с по един от тези хора. Аз се заемам с онзи — ние сами ще караме.

И той хвана за яката най-близкия до него пощальон и опря в гърдите му върха на ловджийския си нож. Кралицата видя трите остриета да блясват и нададе вик.

— Господа — каза тя, — господа, за Бога!

После се обърна към пощальоните:

— Приятели мои, петдесет луи, които ще си разделите веднага между тримата, и пенсия от петстотин франка за всеки, ако спасите краля.

Било защото бяха уплашени от демонстрацията на тримата младежи, било защото бяха съблазнени от предложението, пощальоните подкараха конете по пътя. Господин Дьо Префонтен влезе у дома си треперещ и се барикадира. Изидор препускаше пред колата. Ставаше въпрос да се пресече градът и да се премине по моста. Преминеха ли през града и минеха ли по моста, само за пет минути щяха да стигнат до страноприемницата „Великият монарх“. Колата вървеше с пълен ход в посоката, водеща към долния град.

Но като пристигнаха при свода, който водеше към моста и минаваше под кулата, забелязаха, че едното от крилата на портата е затворено. Отвориха това крило. Две или три каруци преграждаха моста.

— При мен, господа! — каза Изидор, скачайки от коня си и разбутвайки каруците.

В този момент се чуха първите удари на барабан и първият звън на камбаните, биещи обща тревога. Друе вършеше своето дело.

— Ах! Негодник! — провикна се Изидор, скърцайки със зъби. — Само да ми паднеш…

И с невероятно усилие отмести настрани едната от двете каруци, докато господин Дьо Малден и господин Дьо Валори бутаха другата. Третата остана да препречва пътя.

— Хайде, и последната! — каза Изидор.

И в същото време колата навлезе под свода. Изведнъж видяха как между ритлите на последната каруца се промушват цевите на четири-пет пушки.

— Нито крачка, или сте мъртви, господа! — каза един глас.

— Господа, господа — каза кралят, показвайки главата си през прозореца на вратичката, — не се опитвайте да преминете със сила, заповядвам ви.

Двамата офицери и Изидор направиха крачка назад.

— Какво искат от нас? — попита кралят.

В същото време се чу вик на ужас, нададен от колата.

Освен хората, които преграждаха моста, двама или трима се бяха промъкнали покрай колата и цевите на няколко пушки се показаха през прозорците на вратичките.

Една от тях беше насочена към гърдите на кралицата.

Изидор видя всичко. Той се хвърли, улови дулото на пушката и го отстрани.

— Огън! Огън! — викнаха няколко гласа.

Един от хората се подчини. За щастие пушката му засече. Изидор вдигна ръка и щеше да промуши този човек с ловджийския си нож. Кралицата спря ръката му.

— Ах, госпожо! — извика побеснял Изидор. — В името на небето, оставете ме да се справя с този негодник!

— Не, господине — каза кралицата. — Приберете оръжието в ножницата! Чувате ли?

Изидор се подчини наполовина — свали ловджийския си нож, но не го прибра в ножницата.

— Ах! Ако срещна Друе!… — прошепна той.

— Що се отнася до него — каза полугласно кралицата, стискайки ръката му с чудна сила, — що се отнася до него, давам ви го.

— Но, господа — повтори кралят, — в края на краищата, какво искате от нас?

— Искаме да ви видим паспортите — отговориха два или три гласа.

— Паспортите ли? Може! — каза кралят. — Идете и намерете градските власти и ще им ги покажем.

— А! Бога ми, сега пък номера! — извика, прицелвайки се в краля, човекът, чиято пушка вече беше засякла.

Но двамата телохранители се хвърлиха отгоре му и го събориха. По време на борбата пушката гръмна, но куршумът не засегна никого.

— Хей! — викна един глас. — Кой стреля?

Мъжът, сритан от телохранителите, нададе рев и извика:

— На помощ!

Петте или шест други въоръжени мъже притичаха да му помогнат. Телохранителите извадиха ловджийските си ножове и се приготвиха за бой. Кралят и кралицата правеха безполезни усилия да спрат и едните, и другите. Борбата щеше да започне, ужасна, ожесточена, смъртоносна.

В този момент двама мъже се хвърлиха в средата на схватката. Единият беше с трицветен ешарф. Другият беше облечен в униформа. Човекът с трицветния ешарф беше прокурорът на общината Сос. Мъжът, облечен в униформа, беше комендантът на Националната гвардия Аноне.

Зад тях се виждаха да блестят в светлината на две или три факли двайсетина пушки.

Кралят разбра, че в тези двама души е, ако не помощта, то поне гаранцията.

— Господа — каза той, — готов съм да ви поверя себе си, както и лицата, които ме придружават. Но защитете ни от бруталността на тези хора.

И той показа хората, въоръжени с пушки.

— Долу оръжията, господа! — провикна се Аноне.

Мъжете се подчиниха с ръмжене.

— Ще ни извините, господине — каза прокурорът на общината, обръщайки се към краля, — но се разнесе слух, че Негово величество Луи XVI е избягал и наш дълг е да се убедим дали това е вярно.

— Да се убедите дали е вярно? — провикна се Изидор. — Ако е вярно, че тази кола вози краля, вие би трябвало да сте в краката на краля. Ако ли пък, напротив, вози само едно обикновено частно лице, с какво право го задържате?

— Господине — каза Сос, продължавайки да се обръща към краля, — на вас говоря. Ще ми окажете ли честта да ми отговорите?

— Сир — каза съвсем тихо Изидор, — печелете време. Господин Дьо Дамас и неговите драгуни несъмнено ни следват и няма да се забавят да пристигнат.

— Имате право — рече кралят.

После отговори на господин Сос:

— И ако паспортите ни са в ред, ще ни оставите ли да продължим пътя си?

— Разбира се — каза Сос.

— Е, добре тогава, госпожо баронесо — каза кралят, обръщайки се към госпожа Дьо Турзел, — имайте добрината да потърсите паспорта си и да го дадете на тези господа.

Госпожа Дьо Турзел разбра какво искаше да каже кралят с думите: „Имайте добрината да потърсите паспорта си.“ Тя наистина се захвана да търси, но в онези джобове, където не беше.

— Ей! — каза един нетърпелив и изпълнен със заплаха глас. — Добре виждате, че те изобщо нямат паспорт!

— И още как, господа — каза кралицата, — имаме си един. Но като не знаеше, че ще ни го искат, госпожа баронеса Дьо Корф не знае какво е направила с него.

Нещо като дюдюкане се надигна сред тълпата, показващо, че няма да се остави да я изиграят с увъртания.

— Има нещо много по-просто от всичко това — каза Сос. — Пощальони, откарайте колата пред магазина ми. Тези господа и тези дами ще влязат у дома и там всичко ще се изясни. Пощальони, напред! Господа национални гвардейци, придружете колата.

Тази покана приличаше твърде много на заповед, за да се опитат да я отклонят.

Впрочем и да бяха опитали, вероятно нямаше да успеят. Камбаните продължаваха да бият тревога, барабанът продължаваше да бие и тълпата, заобиколила колата, всеки миг нарастваше. Колата потегли.

— О! Господин Дьо Дамас! Господин Дьо Дамас! — прошепна кралят. — Дано само да пристигне, преди да бъдем в тази проклета къща.

Кралицата не казваше нищо. Тя мислеше за Шарни, сподавяше въздишките си и сдържаше сълзите си.

Стигнаха до вратата на магазина на Сос, без да са чули да се говори за господин Дьо Дамас.

Какво се бе случило там и кой пречеше на този благородник, на чиято преданост знаеха, че могат да разчитат, да изпълни заповедите, които му бяха дадени, и да сдържи даденото от него обещание? Ние ще разкажем с две думи, за да не оставим неосветлен нито един въпрос от тази печална история.

Ние оставихме господин Дьо Дамас, когато заповядваше да свирят за поход тръбачите, които за по-голяма сигурност беше задържал в квартирата си. В момента, когато се чуха първите звуци на тръбите, той вземаше парите от чекмеджето на секретера си. И като взе парите, той извади от чекмеджето няколко документа, които не искаше нито да остави след себе си, нито да носи със себе си. Беше зает да се погрижи за тях, когато вратата на стаята се отвори и няколко членове на общинската управа се появиха на прага. Един от тях се приближи към графа.

— Какво искате от мен? — попита той, много учуден от неочакваното посещение, изправяйки се, за да скрие чифт пистолети, поставени на полицата на камината.

— Господин графе — отвърна учтиво, но твърдо един от посетителите, — бихме желали да знаем защо тръгвате по това време.

— Ами, много просто, господине — отвърна той. — Тръгвам по това време, защото получих заповед.

— И къде отивате, господин полковник? — настоя този, който разпитваше.

Господин Дьо Дамас впери в него все по-учудения си поглед.

— Къде отивам ли? Най-напред и самият аз не знам. После, и да знаех, нямаше да ви кажа.

Делегатите на общинската управа се спогледаха и се окуражаваха един друг с жестове, така че този, който бе започнал да говори с господин Дьо Дамас, продължи:

— Господине — каза той, — желанието на общинските власти на Клермон е да тръгнете не тази вечер, а едва утре сутринта.

Господин Дьо Дамас се усмихна с онази неприятна усмивка на войник, от когото искат, било поради невежество, било с надеждата да го сплашат, нещо несъвместимо със законите на дисциплината.

— А! — каза той. — Значи, желанието на общинската управа на Клермон е да остана чак до утре сутринта?

— Да.

— Е, добре, господине, кажете на общинската управа на Клермон, че с най-голямо съжаление отказвам на желанието й, предвид че нито един закон — поне от известните ми, — не дава власт на общинската управа на Клермон да пречи на движението на войските. Що се отнася до мен, аз мога да получавам заповеди само от своя военен командир и ето заповедта ми за заминаване.

И като каза това, господин Дьо Дамас протегна на общинските делегати заповедта.

Този, който беше най-близо до графа, я пое от ръцете му и я предаде на другарите си, докато господин Дьо Дамас взимаше зад него пистолетите, предварително поставени на полицата на камината и скрити от тялото му.

След като проучи заедно с колегите си документа, който им беше предаден, членът на общинската управа, който вече бе говорил на господин Дьо Дамас, се обърна към него:

— Господине, колкото е изрична тази заповед, толкова повече ние трябва да й се противопоставим. Защото несъмнено тя ви разпорежда нещо, което в интерес на Франция не бива да се изпълни. Така че ви съобщавам, че в името на нацията, ви арестувам.

— А аз, господа — каза графът, измъквайки двата пистолета и насочвайки ги към двамата общински служители, застанали най-близко до него, — ви съобщавам, че заминавам.

Общинските служители не бяха очаквали подобна въоръжена заплаха. Първото чувство на страх или на учудване ги накара да отстъпят пред господин Дьо Дамас. Той прескочи прага на салона, изтича в преддверието, чиято врата затвори, превъртайки два пъти ключа, спусна се по стълбите, откри коня си пред вратата, яхна го, препусна в кариер към мястото, където се събираше полкът и като се обърна към господин Дьо Флориак, един от офицерите му, когото завари там на коня му, каза:

— Ще трябва да се измъкваме оттук, както можем. Но важното е, че кралят ще бъде спасен.

За господин Дьо Дамас, който не знаеше за тръгването на Друе от Сен-Менеулд, на който му беше известно само за бунта в Клермон, кралят беше спасен, тъй като беше подминал Клермон и щеше да стигне във Варен, където го чакаха конете за смяна на господин Дьо Шоазьол и хусарите от полка на Лозюн, командвани от господата Жюл дьо Буйе и Дьо Режкур.

Без оглед на това, за по-голяма сигурност той се обърна към командващия полка, който беше един от първите на сборния пункт заедно с артелчиците и драгуните от домакинския взвод.

— Господин Реми — каза му той съвсем тихо, — тръгвайте. Поемете по пътя за Варен, препускайте в кариер и настигнете колите, които минаха преди малко — отговаряте за тях пред мен с главата си!

Командващият полка пришпори коня си и потегли заедно с артелчиците и четирима драгуни. Но на излизане от Клермон, стигайки до едно място, където пътят се разделяше, той пое не по този, по който трябваше, и се загуби.

Всичко се стичаше фатално през тази съдбоносна нощ!

На площада отрядът се събираше бавно. Общинарите, затворени в квартирата на господин Дьо Дамас, лесно бяха излезли от затвора си, разбивайки вратата. Те подстрекаваха народа и Националната гвардия, които се събираха с много повече усърдие и по-различен дух от този на драгуните. Каквото и движение да направеше господин Дьо Дамас, забелязваше, че се намира на прицела на три или четири пушки, които не го изпускаха от мушка, а това го караше да бъде неспокоен. Той виждаше, че войниците му са угрижени, минаваше през редиците им, за да се опита да съживи предаността им към краля, но войниците само поклащаха глави. Въпреки че не се бяха събрали всички, той прецени, че вече е време за тръгване. Даде заповед за поход, но никой не помръдна. В това време общинските служители крещяха:

— Драгуни! Вашите офицери са предатели. Те ви водят на заколение. Драгуните са патриоти… Да живеят драгуните!

Що се отнася до националните гвардейци и народа, те викаха:

— Да живее нацията!

Най-напред господин Дьо Дамас, който беше издал полугласно заповедта за тръгване, помисли, че тази заповед не е чута. Той се обърна и видя драгуните от втората редица, които слизаха от конете и се побратимяваха с народа. Тогава той разбра, че не може да очаква нищо повече от хората си. С поглед събра офицерите около себе си.

— Господа — каза той, — войниците предават краля! Обръщам се към вас като към войници и благородници — който ме обича, да ме следва! Към Варен!

И забивайки шпори в хълбоците на коня си, той препусна пръв през тълпата, следван от господин Дьо Флориак и от трима офицери. Тези трима офицери или по-скоро подофицери бяха старшината Фук и двамата сержанти Сен-Шарл и Ла Потери. Петима или шестима верни драгуни се откъснаха от редиците и също последваха господин Дьо Дамас.

Няколкото куршума, които изпратиха след тези героични бегълци, отидоха напразно.

Ето как господин Дьо Дамас и неговите драгуни не се оказаха на място, за да защитят краля, когато кралят беше арестуван под свода на кулата за събиране на пътна такса във Варен, беше принуден да слезе от колата си и отведен в дома на прокурора на общината господин Сос.