Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (168)

167.
Първи септември

Обаче ето какво стана след трагикомичното събитие, което току-що разказахме. Господин Дьо Бозир, записан в затворническата книга на затвора „Шатле“, беше привлечен под отговорност от съда, разглеждащ специално кражбите, извършени на 10 август и през следващите дни.

Той нямаше как да отрича — фактът беше напълно изяснен. Така че обвиняемият се ограничи с това да изповяда греха си и да призове трибунала към милосърдие.

Трибуналът беше наредил да се проучи миналото на господин Дьо Бозир и малко осведомен от сведенията, осигурени му от разследването, осъди бившия полицейски пристав на пет години каторга и на излагане на позорния стълб.

Господин Дьо Бозир напразно твърдеше, че е забъркан в тази кражба от най-почтени чувства, сиреч от надеждата да осигури спокойно бъдеще на съпругата и сина си. Нищо не можеше да осуети произнасянето на присъдата и тъй като този трибунал нямаше инстанция, пред която да се обжалва, на по-следващия ден след произнасянето на присъдата, тя беше приведена в изпълнение.

Уви! Защо ли не беше изпълнена още в същия миг!

Съдбата пожела в навечерието на деня, в който господин Дьо Бозир трябваше да бъде изложен на позорния стълб, да вкарат в затвора един от някогашните му другари. Те се познаха един друг. Последваха доверителни разкази.

Новият беше затворен, както казваше, по повод на един чудесно организиран атентат, който трябвало да стане на площад „Грев“ или на Дворцовия площад.

Съзаклятниците щели да се съберат там под предлог да видят първото излагане на позорния стълб, което ще се състои — по онова време излагаха осъдените без разлика на площад „Грев“ и срещу Съдебната палата, — и с викове: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“, щели да завладеят Кметството, да повикат на помощ Националната гвардия, две трета от която били роялисти или поне най-малкото конституционалиста, да подкрепят ликвидирането на Комуната, уволнена на 30 август от Събранието, и да извършат най-накрая роялистка контрареволюция.

За нещастие новият арестуван, този приятел на господин Дьо Бозир, бил човекът, който трябвало да даде сигнала. Обаче останалите съзаклятници, незнаещи за ареста му, щели да се съберат на площада в деня на излагането на позорния стълб на първия осъден и тъй като никой няма да бъде там, за да извика: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“, въстанието нямало да се състои. Толкова повече било за съжаление, добавяше приятелят, защото никога не е имало по-подготвено движение и не е обещавало по-сигурен резултат.

Освен това арестът на приятеля на господин Дьо Бозир имаше и още нещо за оплакване — това, че сигурно в блъсканицата не биха пропуснали да освободят осъдения и по този начин да избегне двойното наказание да бъде клеймосан и изпратен на каторга.

Господин Дьо Бозир, въпреки че нямаше твърди убеждения, все пак винаги дълбоко в себе си клонеше към монархията. Така че той започна да съжалява горчиво за краля и освен това за себе си, че въстанието няма да може да избухне. Изведнъж се плесна по челото. Току-що го беше озарила една бърза мисъл.

— Ами че първото излагане на позорния стълб трябва да бъде моето! — каза той на другаря си.

— Разбира се. Което, повтарям ти, би било голямо щастие за теб!

— И ти казваш, че за ареста ти не се знае?

— Никому не е известен.

— Тогава дали съзаклятниците няма да се съберат така, сякаш ти не си арестуван?

— Точно така.

— Така че ако някой даде уговорения сигнал, въстанието ще избухне?

— Да… Но кой искаш да го даде, когато аз съм арестуван и не мога да се свържа с никого отвън?

— Аз! — каза Бозир с тона на Медея от трагедията на Корней.

— Ти ли?

— Разбира се, че аз! Нали аз ще бъда този, когото ще изложат на позорния стълб? Е, добре, аз ще извикам: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“ Както ми се струва, не е толкова трудно.

Другарят на Бозир го гледаше в захлас.

— Винаги съм казвал — провикна се той, — че ти си гениален човек!

Бозир се поклони.

— И ако ти направиш това — продължи затворникът роялист, — та не само ще бъдеш освободен, не само ще бъдеш помилван, но понеже аз ще обявя, че на тебе се дължи успехът на заговора, ти можеш предварително да се хвалиш, че ще получиш хубаво възнаграждение!

— Изобщо не действам поради подобни подбуди — отвърна Бозир с вид на изобщо незаинтересуван човек.

— По дяволите! — каза приятелят му. — Ама няма значение, когато дойде наградата, съветвам те да не отказваш.

— Ако ти ме съветваш… — каза Бозир.

— Ще направя нещо повече, ще те приканя и в случай на нужда ще ти наредя — настоя величествено приятелят.

— Така да бъде! — каза Бозир.

— Е, добре — подхвана приятелят му, — утре ще закусим заедно. Директорът на затвора няма да откаже тази последна милост на двама другари. И ще изпием бутилка вино за успеха на съзаклятието!

Бозир хранеше известни съмнения относно услужливостта на директора на затвора по отношение на утрешната закуска. Но все едно дали щеше да закусва или не със своя приятел, той беше решен да удържи на обещанието, което му беше дал.

За негово голямо удовлетворение директорът даде разрешението си.

Двамата приятели закусиха заедно. И изпиха не една, ами две, три, четири бутилки!

При четвъртата господин Дьо Бозир беше вече яростен роялист. За щастие дойдоха да го потърсят, за да го отведат на площад „Грев“, преди да бъде преполовена петата бутилка.

Той се качи в колата за осъдените като в триумфална колесница, гледайки презрително тази тълпа, на която подготвяше толкова ужасна изненада.

На края на моста Нотр Дам една жена и едно малко момче очакваха преминаването му.

Господин Дьо Бозир разпозна бедната Олива, потънала в сълзи, и младия Тусен, който, като видя баща си в ръцете на жандармите, се провикна:

— Така му се пада. Защото ме биеше…

Бозир им отправи една покровителствена усмивка и би добавил към нея и един жест, който сигурно би бил изпълнен с величие, ако ръцете му не бяха вързани на гърба.

Площадът пред Кметството беше претъпкан от народ.

Знаеха, че осъденият изкупува една кражба, извършена в Тюйлери. Познаваха от публикувания отчет за процеса обстоятелствата, съпровождащи и последвали кражбата, и нямаха никаква милост към осъдения.

Така че когато колата спря в подножието на позорния стълб, стражата с голяма мъка успя да удържи народа.

Бозир гледаше цялото това вълнение, цялата тази блъсканица с изражение, което искаше да каже: „Ще видите вие! Ей сега ще стане съвсем друго нещо!“

Когато се появи на позорния стълб, се надигна всеобщ вик ура, но при все това, когато наближи моментът на екзекуцията, когато палачът разкопча ръкава на осъдения и разголи рамото му и се наведе да вземе нажеженото желязо от мангала, стана онова, което става винаги — пред върховното величие на правосъдието всички замълчаха.

Бозир се възползва от момента и събирайки всичките си сили се провикна с пълен, звучен и отекващ глас:

— Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!

Каквато и безредица да беше очаквал господин Дьо Бозир, събитието надмина много надеждите му — не се надигнаха викове, а се надигнаха ревове. Цялата тази тълпа изрева и се нахвърли към позорния стълб.

Този път стражата беше безсилна да опази господин Дьо Бозир. Редиците й бяха разкъсани, ешафодът завладян, палачът хвърлен долу от естрадата, а осъденият беше незнайно как откъснат от стълба и хвърлен в този всепоглъщащ мравуняк, който се нарича множество.

Той щеше да бъде убит, пронизан, направен на парчета, когато за щастие един човек, препасан с ешарф, се спусна от горната част на стълбището пред Кметството, откъдето наблюдаваше екзекуцията.

Този човек беше прокурорът на Комуната Манюел. Той притежаваше голямо чувство за човещина, което понякога биваше заставян да затвори в дъното на душата си, но което при подобни обстоятелства се изтръгваше на свобода. Той достигна с големи мъки до господин Дьо Бозир, протегна ръка над него и каза със силен глас:

— В името на закона, искам този човек!

Народът се колебаеше дали да се подчини. Манюел развърза ешарфа си, размаха го над тълпата и извика:

— Насам, всички добри граждани^[1]!

Двайсетина души притичаха и се наблъскаха около него. Издърпаха Бозир от ръцете на тълпата — той беше полумъртъв. Манюел накара да го пренесат в Кметството. Но скоро Кметството беше сериозно заплашено, толкова голямо беше озлоблението на хората.

Манюел се появи на балкона.

— Този човек е виновен — каза той, — но за престъпление, за което не е съден. Изберете помежду си един съд. Този съд ще се събере в една от залите на Кметството и ще постанови какъв да бъде жребият на виновния. Присъдата, каквато и да бъде тя, ще бъде изпълнена, но нека има присъда!

Не е ли странно, че в навечерието на клането в затворите един от хората, които бяха обвинени за това клане, с риск за живота си държеше подобен език? Има такива аномалии в политиката — който може, нека ги обясни.

Това обещание укроти тълпата. Четвърт час по-късно съобщиха на Манюел за народния съд. Този съд се състоеше от двайсет и един членове, които се появиха на балкона.

— Тези хора ли са вашите делегати? — попита Манюел тълпата.

Вместо отговор тълпата заръкопляска.

— Това е добре — каза Манюел, — защото щом това са съдиите, правосъдието ще бъде извършено.

И както беше обещал, настани съда в една от залите на Кметството.

Повече мъртъв, отколкото жив, господин Дьо Бозир се яви пред този импровизиран трибунал. Той опита да се защити, но второто престъпление беше също така доказано, както и първото — само че в очите на народа то беше много по-тежко.

Да викаш: „Да живее кралят!“, когато кралят, признат за предател, беше затворник в Тампъл, да викаш: „Да живеят прусаците!“, когато прусаците току-що бяха превзели Лонгви и бяха на не повече от шейсет левги от Париж, да викаш: „Смърт на нацията!“, когато нацията хъркаше на смъртното си легло, това беше едно ужасяващо престъпление, заслужаващо най-висшо наказание!

Така че съдът реши, че виновният не само ще бъде наказан със смърт, но и за да придаде на смъртта му срама, който законът се бе опитал да й отнеме, замествайки бесилката с гилотината, той, в нарушение на закона, ще бъде обесен, и то обесен на същото място, където е извършил престъплението.

Вследствие на това палачът получи заповед да издигне бесилка на същия ешафод, на който беше издигнат позорният стълб.

Гледката на тази работа и увереността, че затворникът, пазен зорко, не може да избяга, довършиха успокояването на тълпата. Така че ето събитието, което, както казахме в края на една от предходните глави, занимаваше Събранието.

Следващият ден беше неделя, утежняващо обстоятелство. Събранието разбра, че се отива към клане. Комуната искаше да се задържи на всяка цена — клането, сиреч терорът беше един от най-сигурните начини за това.

Събранието отстъпи от решението си, взето предишната вечер — то оттегли декрета си.

Тогава един от неговите членове се надигна.

— Не е достатъчно да оттеглите декрета си — каза той. — Преди два дни, приемайки го, вие заявихте, че Комуната била „много заслужила пред родината“. Възхвалата е твърде неясна, тъй като един ден вие можете да кажете, че Комуната много е заслужила пред родината, но все пак тези и тези членове на Комуната не се подразбират в тази възхвала. Тогава ще преследват тези и тези членове. Трябва да се каже значи не Комуната, а представителите на Комуната.

Събранието гласува, че „представителите на Комуната“ са много заслужили пред родината.

Докато в Събранието се извършваше това гласуване, в Комуната Робеспиер произнасяше дълга реч, в която казваше, че Събранието е постигнало чрез безчестни маневри загубата на общественото доверие към общия съвет и поради това общият съвет трябва да се оттегли и да използва единствения начин, който остава, да бъде спасен народът, сиреч „да върне властта на народа“.

Както винаги Робеспиер оставаше двусмислен и неясен, но страховит.

Да върне властта на народа. Какво значеше това изречение?

Означаваше ли съгласие с декрета на Събранието и приемането на преизбирането? Това не беше вероятно.

Означаваше ли това да се свали законната власт и сваляйки я, да се заяви чрез това същото, че Комуната, след като осъществи 10 август, гледа на себе си като на безсилна да продължи голямото революционно дело и натоварва народа да го довърши?

Обаче народът без спирачка, със сърце, изпълнено с жажда за отмъщение, натоварен да продължи делото на 10 август, очакваше клане на хората, които се бяха сражавали против него на 10 август и които оттогава бяха затворени в различните затвори на Париж.

Ето докъде бяха стигнали нещата на първи септември вечерта — дотам, докъдето стигат, когато във въздуха тегне буря и когато се чувства, че светкавиците и мълниите са надвиснали над всяка глава.