Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (135)

134.
Улица „Генего“ и Тюйлери

Спомняте си оставката, подадена от Дьо Грав. Кралят почти отказа да я приеме, а Дюмурие съвсем не бе съгласен.

Дюмурие държеше да задържи Дьо Грав, който беше негов човек. Той наистина го задържа. Но при новината за двойния неуспех, за който говорихме, той трябваше да пожертва своя военен министър.

Изостави го като медена питка, хвърлена на Цербер, на якобинците, за да успокои техния лай.

На негово място взе полковник Серван, бивш наставник на пажовете, който преди това му беше предложен от краля.

Несъмнено на него не му бе известно какъв човек щеше да се окаже новият колега и какъв удар щеше да нанесе на монархията. Докато кралицата бдеше в мансардите на Тюйлери, гледайки към хоризонта дали няма да види нейните така очаквани австрийци да идват, една друга жена бдеше в салона си на улица „Генего“.

Едната олицетворяваше контрареволюцията. Другата — революцията.

Разбирате, че става дума за госпожа Ролан. Тя беше направила Серван министър, както госпожа Дьо Стал беше направила министър Нарбон.

Намесата на жените се чувстваше навсякъде през ужасните години деветдесет и първа, деветдесет и втора и деветдесет и трета.

Серван не напускаше салона на госпожа Ролан. Както всички жирондисти, за които тя беше въздухът, светлината, тяхната тайна съветничка, той се вдъхновяваше от тази доблестна душа, която гореше непрестанно, без никога да се изчерпи.

Хората говореха, че тя е любовница на Серван — тя ги оставяше да говорят и тъй като съвестта й беше спокойна, се усмихваше на клеветите.

Всеки ден госпожа Ролан виждаше как мъжът й се прибира, смазан от борбата — той се чувстваше повлечен към бездната заедно с колегата си Клавиер.

Вечерта, когато Дюмурие бе дошъл да му предложи Министерството на вътрешните работи, той беше поставил своите условия.

— Нямам друго богатство освен честта си — бе каза Ролан. — Искам честта ми да излезе недокосната от министерството. Един секретар ще присъства на всички обсъждания на съвета и ще записва мненията на всеки един от нас — така ще се види дали някога ще изневеря на патриотизма и свободата.

Дюмурие се съгласи. Той имаше нужда да покрие непопулярността на името си с жирондистко наметало. Дюмурие беше един от онези хора, които винаги обещаваха, а после гледаха да не удържат на думата си, освен ако обстоятелствата го налагаха.

Дюмурие не удържа на думата си и Ролан напразно искаше секретаря си.

Тогава Ролан, като не можа да си издейства този секретен архив, се беше обърнал към публичността, основавайки вестник „Термометър“^[1], но самият той разбираше, че има такива заседания на съвета, чието разкриване би било предателство в полза на врага.

Назначаването на Серван му дойде на помощ. Но това изобщо не беше достатъчно — неутрализиран от Дюмурие, съветът не вършеше нищо.

Събранието нанесе удар — то изпрати в оставка конституционната гвардия и арестува Брисак. Връщайки се заедно със Серван на 29 май вечерта, Ролан донесе новината вкъщи.

— Какво ще правят с уволнените гвардейци? — попита госпожа Ролан.

— Нищо.

— Тогава са свободни?

— Да. Само са задължени да свалят синята униформа.

— Утре ще облекат червена и ще се разхождат като швейцарци.

Наистина на следващия ден улиците на Париж бяха изпълнени с швейцарски униформи.

Уволнените гвардейци бяха сменили куртките и това бе всичко. Те бяха там, в Париж, протягайки ръка на чужденците, правейки им знак да дойдат, готови да им отворят бариерите.

Двамата мъже, Ролан и Серван, не намираха никакъв лек за това. Госпожа Ролан взе лист хартия, набута перото в ръката на Серван и каза:

— Пишете! „Предложение да бъде устроен в Париж, по повод празника на 14 юли, лагер за двайсет хиляди доброволци…“

Серван изтърва перото, преди да е довършил изречението.

— Кралят няма никога да се съгласи! — каза той.

— Значи изобщо няма защо да му бъде предлагана тази мярка. Ще я предложите на Събранието. И трябва да я изискате не като министър, а като гражданин.

Серван и Ролан мигом сякаш прозряха при проблясък на светкавица един огромен хоризонт.

— О! — каза Серван. — Имате право! С това и с един декрет за свещениците ще хванем краля натясно.

— Разбирате го добре, нали? Свещениците… Това е контрареволюцията в семейството и в обществото. Свещениците са добавили към Веруюто тази фраза: „И нека бъдат проклети онези, които платят данъка!“. Петдесет заклети свещеници са били изклани, а домовете им — опустошени. Нивите им са изпотъпкани отпреди шест месеца. Нека Събранието изготви един спешен декрет срещу бунтуващите се свещеници. Довършете предложението си, Серван, а Ролан ще състави декрета.

Серван довърши изречението си. В това време Ролан пишеше: „Депортацията на бунтовния свещеник вън от кралството да става до един месец, ако тя е поискана от двайсет активни граждани, одобрена от окръга и произнесена от правителството. Депортираният ще получава по три ливри на ден за разноски по пътя до границата.“

Серван прочете своето предложение относно лагера за двайсет хиляди доброволци.

Ролан прочете проектодекрета си за депортирането на свещениците.

Наистина целият въпрос беше в това. Дали кралят се държеше откровено? Предателстваше ли кралят? Ако кралят бе наистина конституционен монарх, той щеше да одобри двата декрета. Ако беше предател, щеше да им наложи вето.

— Ще подпиша предложението си за лагера като гражданин — каза Серван.

— А Вернио ще предложи декрета за свещениците — казаха едновременно съпругът и съпругата.

Още на другия ден Серван изложи искането си пред Събранието.

Вернио сложи декрета в джоба си и обеща да го извади, когато му дойде времето.

Вечерта след изпращането на проекторезолюцията в Събранието Серван влезе на съвет както обикновено.

Постъпката му беше известна — Ролан и Клавиер я подкрепяха срещу Дюмурие, Лакост и Дюрантон.

— Охо! Елате, господине! — провикна се Дюмурие. — Елате и дайте сметка за поведението си.

— Пред кого, моля? — попита Серван.

— Ами, пред краля, пред нацията, пред мен!

Серван се усмихна.

— Господине — продължи Дюмурие, — днес вие сте направили една важна стъпка.

— Да — отвърна Серван, — зная, господине. От най-голяма важност!

— Получихте ли заповед и от краля, за да действате по този начин?

— Признавам, че не, господине.

— Взехте ли мнение от вашите колеги?

— Не повече, отколкото заповед от краля, признавам го.

— Тогава защо сте действали по този начин?

— Защото това е мое право като частно лице и като гражданин.

— Значи сте внесли като частно лице и като гражданин тази подпалваческа проекторезолюция?

— Да.

— Защо тогава сте добавили към подписа си и званието военен министър?

— Защото исках да докажа на Събранието, че съм готов като министър да подкрепя онова, което искам като гражданин.

— Господине — каза Дюмурие, — онова, което сте направили, е едновременно постъпка на лош гражданин и на лош министър!

— Господине — отвърна Серван, — оставете единствено аз да съдя за нещата, засягащи собствената ми съвест. Ако потрябва да взема някого за съдник в подобен деликатен въпрос, той изобщо няма да се казва Дюмурие.

Дюмурие побледня и направи крачка към Серван. Той пък сложи ръка на ефеса на шпагата си. Дюмурие направи същото.

В този миг влезе кралят, който все още не знаеше за проекторезолюцията на Серван.

Замълчаха.

На другия ден Събранието обсъди декрета, с който се искаше събирането на двайсет хиляди федерати в Париж. Кралят беше смаян от тази новина. Той накара да извикат Дюмурие.

— Вие сте верен служител, господине — каза му той, — и на мен ми е известно по какъв начин сте възприели интересите на монархията по отношение на онзи негодник Серван.

— Благодаря ви, Ваше Величество — каза Дюмурие.

После, след една пауза, попита:

— Кралят знае ли, че декретът е приет?

— Не — каза кралят, — но няма значение — решен съм при тези обстоятелства да упражня правото си на вето.

Дюмурие поклати глава.

— Вие не сте ли на това мнение, господине? — попита кралят.

— Сир — отвърна Дюмурие, — без никакви сили за съпротива и както са ви превърнали в цел на подозренията на по-голямата част от нацията, на беса на якобинците, на ловката политика на републиканската партия, подобно решение от ваша страна би било равносилно на обявяване на война.

— Е, добре, така да бъде — война! Вече я обявих на приятелите си, мога да я обявя и на враговете си.

— Сир, в едната шансовете ви са десет към едно да победите. В другата са десет към едно да се провалите.

— Но нима вие не знаете с каква цел искат тези двайсет хиляди души, уж доброволци?

— Нека Ваше Величество ме остави да говоря свободно пет минути и аз се надявам да ви докажа, че не само знам какво искат, но и че се досещам какво ще се случи.

— Говорете, господине, слушам ви — каза кралят.

И наистина, опрял лакът на страничната облегалка на фотьойла си, поставил глава на дланта си, Луи XVI се заслуша.

— Сир — каза Дюмурие, — онези, които са ходатайствали за този декрет, са врагове на родината също толкова, колкото на краля.

— Вие самият го признавате! — прекъсна го Луи XVI.

— Ще кажа нещо повече — неговото изпълнение няма да доведе до друго освен до големи нещастия.

— Е, добре, тогава?

— Позволете, сир…

— Да. Кажете! Давайте!

— Военният министър е виновен, защото е поискал настойчиво събирането на двайсет хиляди души близо до Париж, докато армиите ни са слаби, границите ни са оставени без войски, а касите ни са опразнени.

— О! Виновен е, така мисля! — вметна кралят.

— Не само е виновен, сир, но и непредпазлив, което е още по-лошо! Непредпазливо е предложил да бъде събрана близо до Събранието една недисциплинирана войска, свикана под едно име, което ще увеличи още повече патриотизма й, и която може да бъде овладяна от първия амбициозен човек.

— О! Това е Жирондата, която говори с гласа на Серван!

— Да — отвърна Дюмурие, — но Жирондата изобщо не е тази, която ще се възползва, сир.

— Може би фьойаните ще се възползват, нали?

— Няма да бъдат нито едните, нито другите. Ще се възползват якобинците! Якобинците, чиито дружества са се разпрострели из цялото кралство и които от двайсет хиляди федерати ще намерят може би деветнайсет хиляди свои привърженици. Така че, повярвайте, сир, вносителите на декрета ще бъдат съборени от него самия.

— Ах! Ако повярвам в това, ще бъда почти утешен! — провикна се кралят.

— Така че, сир, аз смятам, че декретът е опасен за нацията, за краля, за Националното събрание и най-вече за своите автори, на които той ще бъде наказанието. И все пак моето мнение е, че не можете да направите друго, освен да го одобрите — той беше предизвикан от такава голяма злоба, че бих казал, сир, че зад това се крие жена!

— Госпожа Ролан, нали? Защо жените не шият и не плетат, вместо да се занимават с политика?

— Какво искате, сир! Госпожа Дьо Ментенон, госпожа Дьо Помпадур и госпожа Дю Бари ги накараха да загърбят старите навици… Декретът, както казвах, е бил предизвикан от дълбока злоба, обсъждан с ожесточение и приет с ентусиазъм. Всички са слепи по отношение на този нещастен декрет. Дори да му наложите своето вето, той пак ще бъде изпълнен. Вместо двайсет хиляди души, събрани по законов ред, които следователно могат да бъдат подчинени на заповеди, от провинциите ще дойдат по времето на празника на федерацията, който наближава, четирийсет хиляди души, които могат с един удар да съборят конституцията, Събранието и трона!… Ако бяхме победители, вместо да бъдем победени — добави Дюмурие, снишавайки глас, — ако бях имал предлог да направя Лафайет главнокомандващ и да поставя сто хиляди души под командването му, сир, щях да ви кажа: „Не приемайте!“ Но ние сме бити и отвън, и отвътре и аз ви казвам, сир: „Приемете!“

В този момент на вратата на краля се почука.

— Влезте! — заповяда Луи XVI.

Беше камериерът Тиери.

— Сир — каза той, — господин Дюрантон, министърът на правосъдието, иска да говори с Ваше Величество.

— Какво иска? Вижте, господин Дюмурие.

Дюмурие излезе. В същия миг завесата, която падаше пред вратата, водеща към покоите на кралицата, се повдигна и се появи Мария-Антоанета.

— Сир! Сир! — каза тя. — Бъдете по-твърд! И този Дюмурие е якобинец като другите! Не си ли беше сложил червения калпак? Колкото до Лафайет, вие знаете — бих предпочела да загина без него, отколкото да бъда спасена от него!

И понеже чу стъпките на Дюмурие, който се приближаваше до вратата, завесата падна отново и видението изчезна.