Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (66)

65.
В която влиянието на непознатата дама започва да се усеща

Мирабо се обърна, потрепервайки. Този, който беше сложил ръка на рамото му, беше доктор Жилбер.

— А! — каза Мирабо. — Вие ли сте, драги докторе? Е, какво?

— Ами какво — каза Жилбер, — прегледах детето.

— И надявате ли се да го спасите?

— Един лекар никога не бива да губи надежда, било то и пред лицето на смъртта.

— По дяволите — каза Мирабо, — това ще рече, че болестта е тежка.

— Нещо повече от тежка, драги графе, тя е смъртоносна.

— Каква е тази болест?

— Не бих и желал друго, освен да навляза в някои подробности по този въпрос, като се има предвид, че тези подробности няма да бъдат безинтересни за човек, взел решение, без да знае на какво се излага, да живее в този замък.

— Ей! — каза Мирабо. — Да не би да ми кажете, че има риск от чума?

— Не, но ще ви кажа как бедното дете е прихванало треската, от която, по всяка вероятност, ще умре до една седмица. Майка му е косила сеното на замъка заедно с градинаря и за да бъде по-свободна, оставила детето си на няколко крачки от рововете със застояла вода, които опасват парка. Добрата жена, нямаща си никаква представа за двойното влияние на земята, сложила малкото създание да легне на сянка, без да се досети, че до един час сянката ще се отдръпне и ще го огрее слънцето. Когато дошла да потърси детето си, привлечена от виковете му, тя го намерила двойно засегнато — твърде дългото излагане на слънце поразило младия му мозък и поемането на блатните изпарения, които причиняват онзи вид отравяне, наречен блатно отравяне.

— Извинете ме, докторе — каза Мирабо, — но не ви разбирам добре.

— Хайде де, не сте ли чували за треската от Понтинските блата? Не ви ли е известна поне репутацията на смъртоносните миазми от блатистите брегове в Тоскана? Не сте ли чели у великия флорентински поет за смъртта на Толомей^[1]?

— Разбира се, докторе, но като светски човек и като поет, а не като химик и лекар. Кабанис ми разправяше нещо подобно последния път, когато го видях, по повод на залата на Манежа, където сме много зле. Той твърдеше дори, че ако не излизам по три пъти на заседание, за да подишам въздуха на Тюйлери, ще умра отровен.

— И Кабанис има право.

— Бихте ли ми го обяснили, докторе? Ще ми направите това удоволствие.

— Сериозно ли говорите?

— Да, зная много добре гръцки и латински. През четирите или пет години, прекарани по различно време в затвора, благодарение на обществената обидчивост на моя баща, твърде добре изучих Античността. Дори написах през онова загубено време една неприлична книга за нравите на гореказаната античност, на която все пак не липсва известна научна стойност^[2]. Но съвсем не ми е ясно как може човек да бъде отровен в залата на Събранието, освен ако не бъде ухапан от абат Мори или не чете вестника на господин Марат.

— Тогава ще ви кажа. Може би обяснението ще е твърде неясно за човек, който има скромността да си признае, че не е силен във физиката и е невеж в химията. При все това ще се опитам да бъда възможно най-ясен.

— Говорете, докторе. Никога не сте имали слушател, който да е бил по-любопитен да научи нещо.

— Архитектът, който е построил залата на манежа — за нещастие, драги графе, архитектите са като вас твърде лоши химици, — та, същият този човек, който е построил залата на манежа, и на ум не му е дошло да направи отдушници за отвеждане на разваления въздух, нито пък тръби, с които да се вкарва чист. От това следва, че хиляда и сто усти, затворени в тази зала, вдишвайки кислорода, връщат на негово място въглеродни изпарения, което пък означава, че в края на първия час от заседанието, особено през зимата, когато прозорците са затворени и печките запалени, въздухът вече не е годен за дишане.

— Ето за тази работа исках да знам, за да я съобщя на Байи.

— Нищо по-просто за обяснение. Чистият въздух, този въздух, който е предназначен да бъде поглъщан от нашите дробове, въздухът такъв, какъвто го дишаме в едно жилище, полуобърнато на изток, с течаща вода в околността, сиреч в най-добрите условия, при които въздухът може да бъде вдишван, се състои от седемдесет и седем части кислород, двайсет и една части азот и две части от онова, което се нарича водни пари.

— Много добре! Разбрах дотук…

— Е, добре, чуйте това. Венозната кръв бива отнесена черна и обременена с въглерод в дробовете, където трябва да бъде съживена от контакта с въздуха от вън, сиреч с кислорода, който вдишването заема от свободния въздух. Тук става едно двойно явление, което ние означаваме с името хематоза^[3]. Кислородът, влязъл в контакт с кръвта, се смесва с нея и я превръща от черна в червена, като така й придава онзи жизнен елемент, който трябва да присъства в целия организъм. В същото време въглеродът, който се смесва с една част от кислорода, преминава във въглеродна киселина или въглероден окис и се издишва навън, смесен с известно количество водни пари, при действието на издишването. Е, добре, въздухът, погълнат при вдишването, този въздух, развален при издишването, създава в една затворена зала атмосфера, която не само не става за дишане, но може да докара и истинско отравяне.

— Така че, по ваше мнение, докторе, аз съм вече наполовина отровен?

— Точно така. Болките във вътрешностите ви нямат друга причина освен тази. Разбира се, че прибавям към отравянето от залата на манежа и това от залата на архиепископията, от кулата във Венсен, от форт Жу и от замъка Иф. Не си ли спомняте, че госпожа Дьо Белгард казваше, че в замъка Венсен има една стая, която струва теглото й в арсеник.

— Излиза, драги докторе, че бедното дете е съвсем това, което аз съм само наполовина, сиреч отровено?

— Да, скъпи графе. И отравянето е довело при него до една пагубна треска, чието огнище е в менингите^[4]. Тази треска е причинила една болест, която наричат просто мозъчна треска и която аз ще нарека с ново име — ще я нарека, ако щете, остра хидроцефалия. Оттам идват конвулсиите; оттам е и отеклото личице и виолетовите устни, силно подчертаното схващане на челюстта, обръщането на очните ябълки, затрудненото дишане и потрепването на пулса, заменило ударите. Оттам, най-накрая, е и лепкавата пот, която покрива цялото му телце.

— Чума да го тръшне! Скъпи мой, докторе, знаете ли, че тръпки ме побиват от това, което изброихте? Наистина, когато чуя някой лекар да борави с жаргона си, това е сякаш чета някой документ, изпълнен с изврътливи термини — винаги ми се струва, че най-хубавото, което ме очаква, е смъртта. И какво предписахте на бедния малчуган?

— Най-енергично лечение. И бързам да ви кажа, че един или два луидора, увити в рецептата, накараха майката дори да го изпълнява. И така, студени компреси на главата, възбудителни лекарства за крайниците, средство, предизвикващо повръщане, отвара от кората на хининово дърво.

— Наистина! И всичко това няма ли да помогне?…

— Всичко това без помощта на природата няма да постигне много нещо. Предписах това лечение за успокоение на съвестта си^[5]. Ангелът-хранител, ако бедното дете си има такъв, ще направи останалото.

— Хм! — каза Мирабо.

— Разбирате, нали? — попита Жилбер.

— Вашата теория за отравянето с въглероден окис ли? Почти.

— Не, не това — искам да кажа, разбирате ли защо въздухът на замъка Маре не е подходящ за вас?

— Мислите ли, докторе?

— Сигурен съм.

— Това е твърде досадно, тъй като замъкът много ми харесва.

— Признавам, че сте вечен враг на самия себе си! Съветвам ви да потърсите височина, вие вземате плосък терен. Препоръчвам ви течаща вода, вие избирате застоялата.

— Но какъв парк! Ама погледнете, докторе, онези дървета там!

— Преспете една-единствена нощ на отворен прозорец или се разходете след единайсет часа вечерта под сянката на тези хубави дървета и на другия ден ще има какво да ми разказвате.

— Сиреч, вместо да бъда отровен само на половина, както съм сега, на другия ден ще бъда напълно отровен?

— Истината ли искате?

— Да. И вие ще ми я кажете, нали?

— О, с цялата й суровост! Познавам ви, драги графе. Вие идвате тук, за да избягате от света, но светът ще ви намери. Всеки влачи след себе си своята верига от желязо, от злато или от цветя. Вашата верига са удоволствията през нощта и изследванията през деня. Докато сте били млад, сладострастието ви е давало почивка от работата. Но работата е отнемала дните ви, а сладострастието е изтощавало нощите ви. Вие сам ми го казахте със своя винаги жив и изразителен език — чувствате се преминал от лятото в есента. Е, добре, скъпи графе, някой път, когато прекалите с удоволствията на нощта или пък вследствие на прекаляване с работа през деня, ще ми се наложи да ви пусна кръв, тогава, в този момент на загуба на сили, помислете дали сте по-годен да поглъщате въздуха, развален през нощта от големите дървета в парка, а през деня от блатните изпарения на тези заспали води. Какво искате тогава! Вие ще бъдете двама срещу мен и двамата по-силни от мен — вие и природата. Ще се наложи да отстъпя.

— И така, вие вярвате, драги ми докторе, че ще умра от вътрешностите си?… По дяволите! Причинявате ми мъка, като ми казвате това. Болестите на вътрешностите са продължителни и мъчителни! Бих предпочел някой светкавичен апоплектичен удар или някой аневризъм. Не можете ли да ми го уредите?

— О, скъпи графе! — каза Жилбер. — Не искайте нищо от мен в това отношение — това, което желаете, е направено или ще бъде направено. По мое мнение вътрешностите ви са само от второстепенно значение, сърцето е това, което играе и ще играе главна роля. За нещастие заболяванията на сърцето при хората на вашата възраст са многобройни и различни и не всички водят до мигновена смърт. Няма създадено общо правило, драги графе, чуйте добре това, но ще ви кажа по-скоро като наблюдател-философ, отколкото като лекар — острите заболявания при хората вървят в почти неизменен ред. При децата — на мозъка. При юношите — на гърдите. При възрастните — мозъкът или сърцето, сиреч това, което много е мислило и много е страдало. И така, когато науката каже последната си дума, когато съзиданието, изследвано от човека, открие и последната си тайна, когато за всяка болест бъде намерено лекарство, когато човекът, с някои изключения, като животните, които го заобикалят, няма да умира от друго, освен от старост, единствените два органа, които ще останат уязвими при него, ще бъдат мозъкът и сърцето, и все пак смъртта на мозъка ще бъде поради болест на сърцето.

— О, Боже! Нямате представа, скъпи докторе, колко ме заинтересувахте — каза Мирабо. — Слушайте, може да се каже, че сърцето ми знае, че говорите за него, вижте го как бие.

Мирабо взе ръката на Жилбер и я постави върху сърцето си.

— Е, добре — каза докторът, — ето, че се подкрепя това, което ви обяснявах. Как искате вие един орган, който споделя всички ваши вълнения, който ускорява или забавя ударите си, за да следва един обикновен разговор за патология, как искате, най-вече при вас, този орган да не е увреден? Вие сте живели от сърцето си, от него и ще умрете. Няма силно духовно чувство или остро физическо увреждане, които да не причиняват на човек нещо като треска. Няма треска, която да не причинява по-малко или по-голямо ускорение на биенето на сърцето. Е, добре, в тази работа, която е страдание и умора, защото се извършва не по нормалния ред, сърцето се износва, сърцето се уврежда. Оттам идва при старците хипертрофията на сърцето, сиреч твърде голямото му разрастване. Оттам идва аневризмът, сиреч смаляването му. Аневризмът води до разкъсване на сърцето, което е единствената мигновена смърт. Хипертрофията води до мозъчна апоплексия, смъртта, която понякога е по-бавна, но разумът е убит най-напред, следователно не съществува болката, понеже няма болка без чувството, което да оцени и измери тази болка. Е, добре, представете си, че сте обичали, че сте били щастлив, че сте страдали, че сте имали моменти на радост и часове на отчаяние, каквито никой друг не е имал и няма да има преди вас. Че сте достигнали до непознат триумф, че сте изпаднали до нечувани разочарования, че вашето сърце е изпращало четиридесет години кръвта ви в пламтящи водопади, устремени от центъра към крайниците. Че сте мислили, работили и говорили по цели дни. Че сте пили, смели сте се и сте се любили по цели нощи. И че сърцето ви, което сте похабили, с което сте злоупотребили, няма изведнъж да ви изневери? Хайде де, скъпи приятелю! Сърцето е като кесия — колкото и добре да е напълнена, когато бъркаш непрекъснато в нея, тя се изпразва. Но като ви показвам лошите страни на положението, позволете ми да ви открия и добрите. На сърцето му трябва време, за да се изхаби. Не карайте вашето да се вълнува, както правите, не искайте от него да работи повече, отколкото е по силите му, не му поднасяйте вълнения, които не може да издържи, поставете се в условия, които изобщо да не довеждат до голямо безредие в трите основни функции на живота — дишането, което става чрез дробовете, кръвообращението, което се извършва от сърцето, и храносмилането, което става в червата, и вие можете да живеете още двайсет, още трийсет години и може да умрете просто от старост. Докато, ако искате да вървите към самоубийство, о, Боже мой! Няма нищо по просто за вас от това, да забавите или ускорите смъртта си по ваша воля. Представете си, че карате два необуздани коня, които са ви повлекли, вас, техния кочияш. Накарайте ги да вървят ходом и те ще изминат за дълго време дълъг път. Оставете ги да препуснат в галоп и те, като конете на слънцето, за един ден ще пробягат цялата окръжност на небето.

— Да — отвърна Мирабо, — но през този ден ще топлят и ще светят, което все пак е нещо. Елате, докторе, става късно, ще размисля над всичко това.

— Помислете за всичко — каза докторът, като последва Мирабо. — Но като начало на подчинението пред заповедите на Силата, обещайте ми най-напред да не наемате този замък. Около Париж ще намерите десет, двайсет, петдесет, които ще ви предложат същите предимства.

Може би Мирабо, отстъпвайки пред този глас на разума, щеше да обещае. Но изведнъж сред първите сенки на вечерта му се стори, че иззад една завеса от цветя се появява главата на една жена с пола от бяла тафта с розови волани. Тази жена, поне така се стори на Мирабо, му се усмихваше. Но той нямаше време да се увери в това, защото в мига, когато Жилбер долови, че с неговия болен става нещо ново, потърси с очи, за да разбере сам какво е причинило нервното потръпване на ръката, върху която се беше облегнал, главата стремително се скри и на прозореца на павилиона вече се виждаха само леко разлюлените клонки на розовите храсти, хелиотропите и карамфилите.

— Е, какво — подхвърли Жилбер, — вие не ми отговаряте.

— Скъпи докторе — каза Мирабо, — нали си спомняте какво казах на кралицата, когато, разделяйки се с мен, тя ми даде да целуна ръката й: „Госпожо, чрез тази целувка монархията е спасена!“

— Да.

— Е, добре, аз поех едно тежко задължение, докторе, особено ако ме изоставят, както и правят. При все това не ми се ще да не го изпълня. Нека не презираме самоубийството, за което говорехте, докторе. Това самоубийство ще се окаже може би единственият начин да изляза с чест от тази работа.

На по-следващият ден, с дългосрочен договор за наем, Мирабо нае замъка Маре.