Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

151.
В разгара на нощта

Повикан от краля, Петион беше предвидил, че въобще няма да му е толкова лесно да излезе от двореца, колкото да влезе. Той се беше приближил до един човек със сурово лице, изглеждащо още по-кораво от белега, който покриваше челото му.

— Господин Бийо — каза му той, — какво ще ми докладвате сега за Събранието?

— Че ще заседава непрестанно през цялата нощ.

— Много добре!… Какво казвахте, че сте видели на Пон Ньоф?

— Оръдие и национални гвардейци, поставени там по заповед на господин Манда.

— А не казахте ли също така, че сте видели под аркадата Сен Жан и на изхода на улица „Сен Антоан“ да са събрани значителни сили?

— Да, господине, все така по заповед на господин Манда.

— Е, добре, чуйте това, господин Бийо.

— Слушам ви.

— Ето една заповед за господата Манюел и Дантон да бъдат накарани да се приберат по домовете си националните гвардейци от аркадата Сен Жан и да бъде освободен Пон Ньоф. Каквото и да струва, тази заповед трябва да бъде изпълнена, чувате ли?

— Ще я предам лично на господин Дантон.

— Това е добре… Сега, вие нали живеете на улица „Сен Оноре“?

— Да, господине.

— Като предадете заповедта на Дантон, приберете се у вас и си починете малко. После, към два часа, станете и се разходете от другата страна на зида при насипа Фьойан. Ако видите или ако чуете да падат камъни, хвърляни от градината на Тюйлери, значи над мен е било упражнено насилие и аз съм пленник.

— Разбирам.

— Тогава се явете в Събранието и кажете на колегите си да изискат да се явя… Разбирате ли, господин Бийо? Предавам живота си в ръцете ви!

— А аз отговарям за него, господине — отвърна Бийо. — Тръгвайте спокойно.

Петион наистина беше тръгнал, осланяйки се на широко известния патриотизъм на Бийо.

Той беше отговорил толкова смело, защото Питу току-що бе пристигнал и Бийо веднага го изпрати при Дантон, нареждайки му да не се връща без него.

Въпреки мързела на Дантон, Питу го доведе.

Дантон беше видял оръдията при Пон Ньоф. Той видя националните гвардейци под аркадата Сен Жан. Разбра колко е необходимо подобни сили да не се оставят зад гърба на народната армия.

Със заповедта на Петион в ръка Мануел и той накараха националните гвардейци от аркадата Сен Жан да се разотидат и отпратиха оръдията от Пон Ньоф.

От този момент главният път на въстанието се оказа разчистен.

В това време Бийо и Питу се върнаха на улица „Сен Оноре“. Там все така беше старото жилище на Бийо — Питу го поздрави с кимане на глава, както се поздравява приятел.

Бийо седна и направи знак на Питу да стори същото.

— Благодаря, господин Бийо, не съм уморен — каза Питу.

Но Бийо настоя и Питу седна.

— Питу — каза му Бийо, — накарах да ти предадат да дойдеш при мен.

— И както виждате, господин Бийо, не ви накарах да ме чакате — каза Питу със свойствената си открита усмивка, показваща трийсет и два зъба.

— Не… ти се досещаш, че ще става нещо важно, нали?

— Досещам се — отвърна Питу, — но все пак ми кажете, господин Бийо…

— Какво, Питу?

— Не виждам никъде нито господин Байи, нито господин Лафайет.

— Байи е предателят, който накара да ни изколят на Марсово поле.

— Да, зная, защото аз бях този, който ви вдигна, окъпан в собствената ви кръв.

— Лафайет е предател, който искаше да отвлече краля.

— А! Това не го знаех… Господин Лафайет — предател! Кой би си помислил това? А кралят?

— Кралят е най-големият предател от всички, Питу.

— Колкото до това — каза Питу, — то не ме учудва.

— Кралят заговорничи с чужденците и иска да предаде Франция на врага. Тюйлери е огнище на заговор и е решено да бъде превзет… Разбираш ли, Питу?

— Дявол да го вземе! Дали разбирам!… Кажете, господин Бийо, както превзехме Бастилията, нали?

— Да.

— Само че това няма да е толкова трудно.

— В това се лъжеш, Питу.

— Какво! Ще бъде по-трудно?

— Да.

— Все пак ми се струва, че стените не са толкова високи.

— Да, но са по-добре пазени. Целият гарнизон на Бастилията беше стотина инвалиди, докато в двореца има три-четири хиляди души.

— Ах! По дяволите! Три-четири хиляди души!

— Без да се брои това, че Бастилията беше изненадана, докато от първо число на месеца в Тюйлери се досещат, че ще бъдат нападнати и се подготвят да се отбраняват.

— Така че ще се защитават? — каза Питу.

— Да — отвърна Бийо, — още повече че, както казват, защитата е поверена на господин Дьо Шарни.

— Наистина — каза Питу, — той тръгна вчера от пощата в Бурсон заедно с жена си… Но значи господин Дьо Шарни също е предател?

— Не, той е аристократ и това е всичко. Той винаги е бил човек на двора, следователно не е предавал народа, защото не го е приканвал да му вярва.

— И така, ще се бием срещу господин Дьо Шарни?

— Това е много вероятно, Питу.

— Не е ли странно? Съседи!

— Да, това се нарича гражданска война, Питу. Но ти не си задължен да се биеш, ако не го смяташ за уместно.

— Извинете ме, господин Бийо — каза Питу. — От момента, в който е уместно за вас, то е уместно и за мен.

— Бих предпочел изобщо да не се биеш, Питу.

— Защо ме накарахте да дойда тогава, господин Бийо?

Лицето на Бийо се помрачи.

— Накарах те да дойдеш Питу — каза му арендаторът, — за да ти връча този документ.

— Този документ, господин Бийо?

— Да.

— Какъв е този документ?

— Това е препис от завещанието ми.

— Какво! Препис от завещанието ви? Ех, господин Бийо! — продължи със смях Питу. — Вие нямате вид на човек, който иска да умре.

— Не — каза Бийо, показвайки пушката и паласката си, окачени на стената. — Но имам вид на човек, който може да бъде убит.

— Ах, проклятие! Факт е, че всички сме смъртни — каза с наставнически тон Питу.

— Е, добре, Питу — отвърна Бийо, — накарах те да дойдеш, за да ти връча препис от завещанието си.

— На мен ли, господин Бийо?

— На теб, Питу, като се има предвид, че те правя мой пълен наследник…

— Аз? Ваш пълен наследник? — каза Питу. — Не, благодаря, господин Бийо! Но вие ми казвате това на шега!

— Казвам ти го така, както е написано, приятелю мой.

— Това не може да стане, господин Бийо.

— Какво! Не може да стане ли?

— Ами не!… Когато един човек има наследници, той не може да даде имането си на чужди хора.

— Лъжеш се, Питу, може.

— Тогава не трябва, господин Бийо.

Мрачен облак премина по челото на Бийо.

— Аз нямам наследници — каза той.

— Хубаво! — подхвана Питу. — Нямали сте наследници? А как ще наречете тогава госпожица Катрин?

— Не познавам лице с такова име, Питу.

— Хайде де, господин Бийо, не приказвайте такива неща, това ме кара да се възмущавам!

— Питу — каза Бийо, — в момента, в който нещо ми принадлежи, аз мога да го дам на когото искам. Така че, ако умра, когато това нещо ти принадлежи, ти можеш да го дадеш на когото поискаш.

— Аха! Хубаво! — каза Питу, който започваше да разбира. — Тогава, ако ви сполети нещастие… Ама и аз съм един глупак! Няма да ви сполети никакво нещастие!

— Както каза преди малко, Питу, всички сме смъртни.

— Да… Е, добре, наистина, имате право — ще взема завещанието, господин Бийо. Но, разбира се, ако се предположи, че ще имам нещастието да стана ваш наследник, ще имам ли правото да правя каквото поискам с това, което имате?

— Несъмнено, защото ще бъде твое… А на теб, един добър патриот, разбираш ли, Питу, няма да могат да ти намерят цаката, както биха могли да направят с хора, които биха се съюзили с аристократите.

Питу разбираше все по-добре и по-добре.

— Е, добре, така да бъде, господин Бийо — каза той. — Приемам!

— Тогава, понеже това беше всичко, което имах да ти казвам, сложи в джоба си този документ и си почини.

— Защо да го правя, господин Бийо?

— Защото по всяка вероятност утре ще имаме работа или по-скоро днес, тъй като е два часът.

— Излизате ли, господин Бийо?

— Да, имам работа покрай насипа Фьойан.

— И няма да имате нужда от мен?

— Тъкмо обратното, ще ми пречиш.

— В такъв случай, господин Бийо, ще хапна един залък…

— Вярно! — провикна се Бийо. — А аз забравих да те попитам дали не си гладен!

— О! Това е защото знаете, че аз винаги съм гладен — каза Питу, смеейки се.

— Няма нужда да ти казвам къде е шкафът с храната…

— Не, не, господин Бийо, не се безпокойте за мен… Само че ще се върнете тук, нали?

— Ще се върна.

— Иначе ще трябва да ми кажете къде бих могъл да ви намеря.

— Няма нужда! До един час ще бъда тук.

— Е, добре, вървете!

И Питу се зае да търси храната с онзи апетит, който при него, както и при краля, никога не намаляваше, независимо от събитията, докато Бийо се запъти към насипа Фьойан.

Ние знаем какво щеше да прави.

Едва беше стигнал там, когато в краката му падна един камък, последван от втори, после от трети, съобщавайки му, че онова, от което се бе страхувал Петион, се беше случило и че кметът е пленник в Тюйлери.

Веднага, според получените инструкции, той се яви в Събранието, което, както видяхме, изиска явяването на Петион.

Освободен, на Петион не му оставаше нищо друго, освен да прекоси Събранието и да се върне в Кметството, оставяйки колата си да го представлява в двора на Тюйлери.

От своя страна, Бийо се прибра у дома и намери Питу да довършва вечерята си.

— Е, добре, какво ново, господин Бийо? — попита Питу.

— Нищо — отвърна Бийо, — освен че денят изгрява и небето е червено като кръв.