Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (26)

25.
Хлебарят Франсоа

Няма да се опитваме да разказваме как премина тази нощ за двете жени.

В девет часа сутринта кралицата посрещаше деня със зачервени от сълзи очи и бузи, побледнели от безсъние. В осем часа, сиреч почти с изгрева на деня — защото това ставаше в онзи тъжен период от годината, когато дните са тъмни и мрачни, — в осем часа тя беше напуснала леглото, където напразно бе търсила почивка през първите часове на нощта и където я бе застигнал само един трескав и неспокоен сън.

От няколко минути, макар че според дадените заповеди никой не се осмеляваше да влезе в стаята й, тя чуваше онова движение напред-назад, онези внезапни шумове и продължителен шепот, които говореха, че навън става нещо необичайно.

В момента, когато тоалетът на кралицата приключи, стенният часовник удари девет часа.

Сред неясните шумове, които се разнасяха по коридорите, тя различи гласа на Вебер, който призоваваше към тишина.

Тя повика верния камериер.

Шумът веднага престана.

Вратата се отвори.

— Какво има, Вебер? — попита кралицата. — Какво става в двореца и за какво са всички тези шушукания?

— Госпожо — каза Вебер, — изглежда, че в Сите^[1] се вдига шум.

— Шум! — каза кралицата. — И по какъв повод?

— Още не се знае, госпожо. Казват само, че стават някакви безредици във връзка с хляба.

Никога на кралицата не би й хрумнало, че има хора, които умират от глад. Но откакто по време на пътуването от Версай беше чула дофинът да й иска хляб, без тя да може да му го даде, Мария-Антоанета разбираше какво представляват лишението, немотията и гладът.

— Бедните хора! — прошепна тя, спомняйки си думите, които бе чула на пътя, и обяснението, което Жилбер бе дал на тези думи. — Сега виждат, че не по вина на Хлебаря, нито на Хлебарката те нямат хляб.

После попита по-високо:

— И има ли вероятност да стане опасно?

— Не мога да ви отговоря, госпожо. Няма дори два доноса, които да си приличат — отвърна Вебер.

— Е, добре — подхвана кралицата, — изтичай до Сите, Вебер, то не е далеч оттук, виж с очите си това, което става, и ела да ми разкажеш.

— А господин доктор Жилбер? — попита камериерът.

— Предупреди Кампан или Мизери, че го очаквам. Те ще го въведат.

После, подхвърляйки тази последна препоръка в момента, в който Вебер щеше да напусне, тя каза:

— Поръчайте им да не го карат да чака, защото той е в течение на всичко и ще ми обясни какво става.

Вебер излезе от двореца, стигна до малката вратичка на Лувъра, затича се по моста и воден от виковете, следвайки множеството, което вървеше край архиепископията, той пристигна до преддверието на „Нотр Дам“.

Едновременно с приближаването му към стария Париж тълпата беше нараснала, а виковете бяха станали по-силни.

Сред тези викове, или по-скоро ревове, се чуваха онези гласове, които се чуват само в небето в дни на буря и на земята в дни на революция. Чуваха се гласове, които викаха:

— Какъв кожодер! Смърт! Смърт! На фенера! На фенера!

И хиляди гласове, които дори не знаеха за какво става въпрос, сред които се различаваха и гласовете на жени, повтаряха уверено, очаквайки един от онези спектакли, които винаги карат сърцето на тълпата да скача от радост:

— Какъв кожодер! Смърт! На фенера!

Изведнъж Вебер се почувства поразен от един от онези свирепи трусове, които стават в големите човешки маси, когато се образува едно течение, и той видя да се задава откъм улица „Шаноанес“ една човешка вълна, един жив водопад, сред който се бъхтеше един нещастник, пребледнял и с разкъсани дрехи.

Целият този народ беше срещу него. Срещу него се надигаха всички тези викове, ревове и заплахи.

Само един човек го защитаваше срещу тази тълпа, само един човек стоеше като дига срещу този човешки порой.

Този човек, който бе предприел една милосърдна задача, която надвишаваше силите на десет, на двайсет, на сто души, беше Жилбер.

Наистина някои от тълпата го бяха разпознали и започнаха да викат:

— Това е доктор Жилбер, патриот, приятел на господин Дьо Лафайет и на господин Байи. Да изслушаме доктор Жилбер…

След тези викове настъпи момент на затишие, нещо като мълчание, което се разпростря над множеството между два пристъпа на бурята.

Вебер се възползва, за да си проправи път до доктора.

Достигна го с големи мъки.

— Господин доктор Жилбер — каза камериерът.

Жилбер се обърна по посоката, откъдето идваше този глас.

— Това вие ли сте, Вебер?

После, като му направи знак да се приближи, каза съвсем тихо:

— Вървете и съобщете на кралицата, че ще дойда, но може би малко по-късно, отколкото ме очаква. Зает съм да спася един човек.

— О, да, да! — каза нещастникът, чувайки тези последни думи. — Вие ще ме спасите, нали, докторе? Кажете им, че съм невинен! Кажете им, че младата ми жена е бременна!… Кълна ви се, че не крия хляба, докторе.

Но сякаш жалбата и молбата разпалиха отново огъня на омразата и гнева, които бяха наполовина угаснали, виковете се удвоиха, а заплахите започнаха да се организират в дело.

— Приятели — провикна се Жилбер, борейки се със свръхчовешка сила с разярените хора, — този човек е французин, гражданин като вас. Не може, не трябва един човек да бъде заклан, без да бъде изслушан. Заведете го в окръжието и после ще видим.

— Да! — извикаха няколко гласа, принадлежащи на онези, които бяха разпознали доктора.

— Господин Жилбер — каза камериерът на кралицата, — дръжте се, ще предупредя офицерите от окръжието… Окръжието е на две крачки. След пет минути ще бъдат тук.

И той изчезна сред тълпата, без дори да дочака одобрението на Жилбер.

През това време четири-пет души се притекоха на помощ на доктора и направиха с телата си нещо като преграда, за да опазят нещастника от гнева на тълпата, който го заплашваше.

Тази преграда, колкото и слаба да беше, задържа за момент убийците, които с виковете си заглушаваха гласа на Жилбер и на добрите граждани, които се бяха присъединили към него.

За щастие след пет минути нещо в тълпата се раздвижи, последва мърморене, след което се разпространиха думите:

— Офицерите от окръжието! Офицерите от окръжието!

Пред офицерите от окръжието заплахите стихнаха и тълпата се отдръпна. Убийците вероятно още нямаха заповед. Отведоха нещастника в Кметството.

Сега, кой беше този човек? Ние ще ви кажем.

Това беше един беден хлебар, наречен Дьони Франсоа, чието име ние вече произнесохме и който снабдяваше с малки хлебчета господата от Събранието.

На сутринта една стара жена беше влязла в магазина на улица „Марше-Палю“, в момента, когато беше разпродал шестата си фурна и започваше да пече седмата.

Старата жена поиска един хляб.

— Нямам повече — каза Франсоа, — но изчакайте седмата фурна и ще бъдете обслужена първа.

— Искам го веднага — каза жената, — ето ви парите.

— Но — каза хлебарят, — след като ви казвам, че няма повече…

— Оставете ме да проверя.

— О! — каза хлебарят. — Влезте, вижте, търсете…

Старата жена влезе, търси, души, тършува, отвори един шкаф и в него намери три изостанали хляба, които чираците бяха запазили за себе си.

Тя взе единия и излезе, без да плати, като в отговор на протестите на хлебаря насъска народа, викайки, че Франсоа е кожодер, който крие половината от фурната си.

Викът, че някой е кожодер, обричаше на почти сигурна смърт този, за когото се отнасяше.

Един стар вербовчик на драгуните, наречен Фльор-Д’Епин^[2], който пиеше в кръчмата отсреща, излезе от кръчмата и повтори с пиянски глас вика, нададен от старицата.

При този двоен вик народът се събра, ревейки, за да проучи, да разбере за какво става въпрос. Виковете се умножиха, тълпата се втурна в дюкяна на хлебаря, отблъсна със сила стражата от четирима души, която полицията бе поставила пред вратата му, както пред тези на неговите колеги, плъзна в магазина и освен двата изостанали хляба, оставени и обявени от старицата, намери десет дузини малки пресни хлебчета, запазени за депутатите, които заседаваха в архиепископията, сиреч на сто крачки от там.

Оттогава нещастникът бе осъден и не един, а сто, двеста, хиляда гласа крещяха: „Дръжте кожодера!“. Целият град крещеше: „На фенера!“.

В този момент докторът, който се връщаше от посещение при сина си, когото бе отвел при абат Берардие в колежа „Луи льо Гран“, беше привлечен от шума, видя как цял куп хора искат смъртта на един човек и се хвърли на помощ на този човек.

От няколко разменени думи той разбра, че става въпрос за Франсоа, призна невинността на хлебаря и се опита да го защити.

Тогава тълпата повлече заедно и застрашения нещастник, и неговия защитник, предавайки и двамата на една и съща анатема и готова да ги порази и двамата с един удар.

Това беше моментът, когато Вебер, изпратен от кралицата, пристигна на площад „Нотр Дам“ и разпозна Жилбер.

Видяхме, че след намесата на Вебер пристигнаха служителите на окръжието и че нещастникът бе отведен под тяхна охрана в Кметството.

Обвиняемият, стражите от окръжието, разгневеното население — всички вкупом влязоха в Кметството, чийто площад още в същия миг се изпълни с работници без работа, тези бедни дяволи, умиращи от глад, винаги готови да се забъркат във всяка безредица и да върнат на всеки, който е заподозрян, че е причина за народната мизерия, част от злото, което те изпитваха на гърба си.

Така едва нещастният Франсоа бе изчезнал в зиналото преддверие на Кметството и виковете се усилиха.

На всички тези хора им се струваше, че са им отмъкнали плячката, която им принадлежеше.

Хора със зловещи лица сновяха сред тълпата, говорейки полугласно:

— Това е един кожодер, платен от двора! Ето защо искат да го спасят.

И тези думи: „Това е кожодер! Това е кожодер!“, прелитаха сред изгладнялото население като искра от фитил на фойерверк, подпалваща всяка омраза, разпалваща всеки гняв.

За нещастие беше още ранна сутрин и никой от хората, които имаха власт над народа, нито Байи, нито Лафайет, не бяха там. А това се знаеше добре от тези, които повтаряха от групите: „Това е кожодер! Това е кожодер!“.

Най-накрая, като не видяха обвиняемият да се появява отново, виковете се смениха с едно страховито ура, а заплахите преминаха в общ рев.

Тези хора, за които говорихме, плъзнаха из преддверието, пълзяха по дължината на стълбите, провикваха се чак по цялата улица, където беше нещастният хлебар, когото Жилбер защитаваше, както можеше.

От своя страна, съседите на Франсоа, дотичали при врявата, удостовериха, че от започването на революцията той е дал неоспорими доказателства за усърдието си, че е пекъл и по десет фурни на ден, че когато неговите колеги не са имали брашно, той им е давал от своето, че за да обслужва по-бързо населението, освен своята фурна е наемал и тази на един сладкар, където е сушил дървата си.

Накрая свидетелските показания доказваха, че вместо наказание, той заслужава награда.

Но на площада и по стълбите, та дори и в залата продължаваха да скандират: „Дръжте кожодера!“, и да искат смъртта на виновния.

Изведнъж едно неочаквано нахлуване в залата разкъса кордона на Националната гвардия, заобиколил Франсоа, като го отдели от неговите защитници. Жилбер, отблъснат по посока на импровизирания трибунал, видя над двайсетина ръце да се протягат… Хванат, придърпан, сграбчен от тях, обвиняемият се развика за помощ, протягаше умолително ръце, но напразно… Напразно и Жилбер извърши усилие да го настигне. Отворът, през който нещастникът бе изчезнал, малко по малко се затваряше. Като плувец, всмукан от водовъртежа, той се бори един миг със сгърчени ръце, с отчаяние в очите и с глас, придушен в гърлото. После множеството го закри, въртопът го погълна! От този момент нататък той беше загубен. Изтъркалян отгоре надолу по стълбите, на всяко стъпало той получаваше по една рана. Когато стигна преддверието, цялото му тяло представляваше една голяма рана. Той вече не молеше за живот, а за смърт! Къде се криеше в онази епоха смъртта, та винаги бе готова да дотича, щом я повикат?

Само за секунда главата на нещастния Франсоа беше отделена от тялото и се надигна на острието на една пика.

Беше любопитно да се види глава, набучена на пика. Не бяха виждали такава от шести октомври, а вече беше двайсет и първи.

— О! Бийо! Бийо! — прошепна Жилбер, пробягвайки навън от залата. — Колко си щастлив, че напусна Париж!

Току-що бе пресякъл площад „Грев“, следвайки брега на Сена, като оставяше зад себе си отдалечаващата се кървяща глава върху пика и ревящия й конвой през моста на площад „Нотр Дам“, когато на средата на кея усети, че някой го докосва по ръката.

Той вдигна глава и тихо извика. Но човекът, който го беше познал, бързо плъзна бележка в ръката му, сложи пръст на устата си и се отдалечи, отивайки по посока на архиепископията.

Несъмнено това лице желаеше да остане инкогнито. Но една жена от халите, щом го погледна, плесна с ръце и се провикна:

— Ей! Та това е нашата малка майка Мирабо!

— Да живее Мирабо! — викнаха веднага петстотин гласа. — Да живее защитникът на народа! Да живее ораторът-патриот!

И краят на шествието, което следваше главата на нещастния Франсоа, чувайки този вик, се обърна, за да се превърне в ескорт на Мирабо, когото придружи, викайки непрестанно, чак до вратите на архиепископията.

Това наистина бе Мирабо, който на връщане от заседание на Събранието бе видял Жилбер и му предаде бележка, която бе написал преди малко за него на тезгяха на един винопродавец и която смяташе да му изпрати вкъщи.