Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (85)

84.
Въпрос на етикет

Кралицата не беше направила и десет крачки от вратичката, когато един човек, увит в синьо наметало на кочияш и с лице скрито под шапка от навосъчена слама, конвулсивно я хвана за ръката и я повлече към една пощенска кола, стояща на ъгъла на улица „Сен Нисез“. Този човек беше граф Дьо Шарни, а пощенската кола беше онази, която повече от половин час чакаше цялото кралско семейство.

Мислеха, че ще видят кралицата отчаяна, обезсърчена, умираща, а тя пристигаше смееща се и радостна. Заплашващите опасности, понесената умора, допуснатата грешка, изгубеното време, последствията, които можеше да има това закъснение — ударът с пръчката, който беше нанесла на колата на Лафайет и който й се струваше, че е стоварила на самия него, всичко това я беше накарало да забрави проблемите.

На десет крачки от пощенската кола един прислужник държеше за поводите кон.

Шарни само посочи с пръст коня на Изидор, той се метна отгоре му и тръгна в галоп. Той отиваше най-напред в Бонди, за да поръча коне.

Като го видя да тръгва, кралицата му подхвърли няколко думи на благодарност, които той не чу.

— Хайде, госпожо, хайде — каза Шарни с онзи волеви тон, примесен с почтителност, който наистина силните хора умеят така добре да употребяват във важни случаи, — нямаме нито секунда за губене.

Кралицата влезе в пощенската кола, където вече бяха кралят, госпожа Елизабет, принцесата, дофинът и госпожа Дьо Турзел, което правеше петима души. Тя седна в дъното и взе дофина на коленете си. Кралят седна до нея. Госпожа Елизабет, принцесата и госпожа Дьо Турзел заеха предната седалка.

Шарни затвори вратичката, качи се на капрата и за да заблуди шпионите, ако имаше такива, накара конете да обърнат, изкачи се по улица „Сен Оноре“, тръгна по булеварда към катедралата „Мадлената“ и вървя по него чак до портата „Сен Мартен“.

Колата беше там и чакаше в един страничен път, който водеше към онова, което наричаха сметище. Този път беше пуст.

Граф Дьо Шарни скочи от своята капра и отвори вратичката на пощенската кола.

Вратичката на голямата кола, която трябваше да им послужи за пътуването, беше вече отворена. Господин Дьо Малден и господин Дьо Валори стояха от двете страни на сгъваемата стълбичка. За миг и шестимата души, които бяха в пощенската кола, се изсипаха на пътя. Тогава граф Дьо Шарни откара каляската до долната страна на пътя и я остави да се свлече в един ров. После се върна при голямата кола. Кралят се качи пръв, последваха кралицата, госпожа Елизабет и двете деца. След тях се качи госпожа Дьо Турзел. Господин Дьо Малден се качи отзад на колата, а господин Дьо Валори се настани на капрата до Шарни.

Колата беше впрегната с четири коня. Едно цъкане с език ги накара да потеглят в тръс. Кочияшът ги управляваше с дългите юзди.

Камбаната на църквата „Сен Лоран“ удари един и четвърт. Трябваше им един час, за да стигнат в Бонди.

Готовите за впрягане в колата коне чакаха извън конюшнята. Изидор чакаше до конете. От другата страна на пътя беше спрял един наемен кабриолет, напълно впрегнат с пощенски коне. В този кабриолет бяха двете камериерки от прислугата на дофина и принцесата.

Те мислеха да наемат кола в Бонди и като не намериха, се споразумяха със собственика на кабриолета, който им го продаде за хиляда франка.

Той, доволен от сделката и несъмнено искащ да види какво ще стане с хората, имали глупостта да му дадат хиляда франка за подобен стар сандък, чакаше, пийвайки си в странноприемницата при пощата. Той видя да пристига колата на краля, управлявана от Шарни. Шарни слезе от капрата и се приближи до вратичката на колата. Под наметката на кочияш той носеше униформеното си облекло. В сандъка на капрата беше шапката му.

Беше уговорено между краля, кралицата и Шарни, че в Бонди Шарни ще заеме вътре в колата мястото на госпожа Дьо Турзел, която тогава щеше да се върне сама в Париж.

Но бяха забравили да поискат мнението на госпожа Дьо Турзел за тази промяна.

Кралят й постави въпроса. Освен своята дълбока преданост към кралското семейство, госпожа Дьо Турзел беше, по въпросите на етикета, пълна противоположност на предишната камериерка госпожа Дьо Ноай.

— Сир — отвърна тя, — мое задължение е да бдя над децата на Франция и да не ги напускам нито за миг. Най-малкото без изрична заповед от Ваше Величество, заповед, която ще бъде безпрецедентна, аз няма да ги напусна.

Кралицата изпръхтя от нетърпение. Тя желаеше присъствието на Шарни в колата по две причини. Като кралица виждаше в него своята сигурност. Като жена виждаше в него своята радост.

— Скъпа госпожо Дьо Турзел — каза кралицата, — ние сме ви възможно най-признателни. Но вие сте болна и идвате, защото дългът ви го налага. Останете в Бонди и ще ни настигнете после там, където ще бъдем.

— Госпожо — отвърна госпожа Дьо Турзел, — нека кралят ми нареди и аз съм готова да сляза и да остана, ако се налага и насред пътя. Но само една заповед на краля може да ме накара не само да изневеря на дълга си, но и да се откажа от правото си.

— Сир — каза кралицата, — сир!

Но Луи XVI не смееше да се произнесе по този важен въпрос. Той търсеше заобиколен път, вратичка за измъкване.

— Господин Дьо Шарни? — каза той. — Не бихте ли могли да останете на капрата?

— Бих могъл всичко, което пожелае кралят — каза господин Дьо Шарни. — Само че или ще трябва да остана с офицерската си униформа — а с тази униформа ме гледат по пътищата от четири месеца насам и всеки ще ме разпознае, — или пък с наметалото и шапката на кочияш, но пък това облекло е малко скромно за една толкова елегантна кола.

— Влезте в колата, господин Дьо Шарни, влезте — каза кралицата. — Ще взема дофина на коленете си, госпожа Елизабет ще вземе Мари-Терез на нейните и всичко ще бъде наред… Ще бъдем малко притеснени и това е всичко.

Шарни чакаше решението на краля.

— Невъзможно, скъпа — каза той. — Помислете, че ни предстои да изминем деветдесет левги!

Госпожа Дьо Турзел стоеше права, готова да се подчини на заповедта на краля, ако кралят й нареди да слезе. Но кралят не се осмеляваше да го стори — толкова голяма роля играят сред хората в двора дори малките предразсъдъци.

— Господин Дьо Шарни — каза кралят на графа, — не бихте ли могли да заемете мястото на господин брат си и да препускате напред, за да поръчвате конете?

— Вече казах на краля, че съм готов на всичко. Само ще се осмеля да отбележа пред краля, че обикновено конете се поръчват от куриер, а не от корабен капитан, и тази промяна, която ще учуди станционните надзиратели, може да доведе до големи затруднения.

— Вярно е — каза кралят.

— О, Боже мой, Боже мой! — прошепна кралицата стигнала върха на нетърпението си.

После, обръщайки се към Шарни, каза:

— Разбирайте се, както искате, господин графе, но аз не искам да ни напускате.

— Това е и моето желание, госпожо — каза Шарни, — и виждам само един начин за това.

— Какъв? Казвайте бързо — рече кралицата.

— Вместо да влизам в колата, вместо да се качвам на капрата й, вместо да препускам пред нея, да я последвам с обикновен костюм на човек, който използва пощата. Тръгвайте, госпожо, и преди да сте изминали десет левги, ще бъда на петстотин крачки от вашата кола.

— Тогава, това значи да се върнете в Париж?

— Несъмнено, госпожо. Но чак до Шалон Ваше Величество няма от какво да се страхува, а преди Шалон ще съм ви настигнал.

— Но как ще се върнете в Париж?

— С коня, с който дойде брат ми, госпожо, той е превъзходен бегач и е имал време да отдъхне. За по-малко от половин час ще бъда в Париж.

— Тогава?

— Тогава, госпожо, ще облека подходящ костюм, ще взема един кон от пощата и ще препускам възможно най-бързо, докато ви настигна.

— Няма ли изобщо никакъв друг начин? — каза отчаяна Мария-Антоанета.

— По дяволите! — вметна кралят. — Не виждам такъв.

— Тогава да не губим време — каза Шарни. — Хайде, Жан и Франсоа, по местата си! Напред Мелшиор! Пощальони, конете ви!

Госпожа Дьо Турзел триумфално седна отново и колата потегли в галоп, следвана от кабриолета. Важността на разискването ги беше накарала да забравят да разпределят между виконт дьо Шарни, господата Дьо Валори и Дьо Малден заредените пистолети, които бяха в сандъка на колата.

А какво ставаше в Париж, към който граф Дьо Шарни се връщаше с най-бърз ход?

Един перукер, наречен Бюзби, живеещ на улица „Бурбон“, беше посетил в Тюйлери един от своите приятели, който беше на стража. Този приятел се беше наслушал от офицерите си за бягството, което трябваше да стане през тази нощ, както се уверяваха те един друг. Той говори за това на перукера, който не можа повече да прогони от ума си мисълта, че този план е истински и че това кралско бягство, за което се говореше от много време, ще стане през същата нощ.

Като се прибра у дома, той разказа на жена си това, което беше научил в Тюйлери, но тя се отнесе към него, сякаш беше сънувал. Съмненията на перукершата повлияха на мъжа й, който завърши вечерта, като се съблече и си легна, без да има повече последици от подозренията му.

Но, легнал си веднъж, първоначалната му натрапчива мисъл го обзе отново и стана толкова натрапчива, че той не можеше да й се съпротивлява. Той скочи от леглото си, облече се отново и изтича при един от своите приятели, наречен Юшер, който беше хлебар и едновременно с това сапьор от Театинския батальон.

Там той съобщи всичко, което му бяха разказали в Тюйлери, като предаде по такъв жив начин на хлебаря своите страхове по отношение на бягството на кралското семейство, че последният не само ги сподели, но, по-разпален от този, който ги имаше, скочи от леглото си и без да губи време да облича нещо друго, освен едни дълги гащи, и излизайки на улицата, като зачука по вратите, събуди трийсетина свои съседи. Тогава беше около дванайсет и четвърт — няколко минути, след като кралицата беше срещнала господин Дьо Лафайет под свода на вратичката на Тюйлери.

Гражданите, разбудени от перукера Бюзби и хлебаря Юшер, решиха да облекат униформите си от Националната гвардия и да се явят при господин генерал Дьо Лафайет, за да го предупредят за това, което ставаше. Веднага щом беше взето, решението се изпълни. Господин Дьо Лафайет живееше на улица „Сен Оноре“ в двореца Ноай, близо до Фьойан. Патриотите потеглиха и в дванайсет и половина бяха там.

Генералът, след като беше присъствал на лягането на краля, след като беше предупредил своя приятел Байи, че кралят си е легнал, и след като бе направил посещение на господин Емери, член на Националното събрание, току-що се беше прибрал у дома си и се готвеше да се съблече.

В този момент потропаха на вратите на двореца Ноай. Господин Дьо Лафайет изпрати камериера си да види какво става. Той се върна бързо и каза, че навън са около двайсет и пет-трийсет граждани, които искат веднага да говорят с генерала по много важна работа.

По онова време генерал Дьо Лафайет беше свикнал да приема по което и да било време.

От друга страна, в крайна сметка работа, която можеше да вдигне двайсет и пет-трийсет граждани, би могла и дори би трябвало да бъде важна, така че той нареди да бъдат въведени. Генералът само трябваше да облече отново дрехата си, която току-що беше свалил, и беше готов да ги приеме.

Тогава господата Бюзби и Юшер, от свое име и от името на своите другари, му изложиха страховете си. Господин Бюзби наблегна на онова, което бе чул в Тюйлери, а останалите на слуховете, които всекидневно чуваха от всякъде.

Но всички техни страхове само караха генерала да се смее и тъй като беше добродушен човек и майстор в разговорите, той им разказа откъде идваха всички тези слухове, как бяха разпространени от госпожа Дьо Рошрьол и господин Дьо Гувион, как той, за да се убеди в неверността им, беше видял краля да си ляга, така, както те биха могли да видят да си ляга той, Лафайет, ако останат още няколко минути. Най-накрая, понеже целият този разговор не беше достатъчен, за да ги успокои, господин Дьо Лафайет им каза, че отговаря за краля и кралското семейство с главата си.

След всичко това беше невъзможно да бъде изразено съмнение. Така че те се задоволиха да поискат от господин Дьо Лафайет паролата, за да могат да се приберат необезпокоявани. Господин Дьо Лафайет не видя някаква трудност в това, да им достави това удоволствие и им даде паролата.

Все пак, снабдени с паролата, те решиха да посетят залата на манежа, за да узнаят няма ли нещо ново там, и дворовете на двореца, за да проверят дали не става нещо нередно.

Те се връщаха по улица „Сен Оноре“ и щяха да навлязат в улица „Дьо л’Ешел“, когато един конник, препускащ в галоп, поиска да премине покрай тях. Понеже в подобна нощ всичко се превръщаше в събитие, те кръстосаха пушките си и извикаха на конника да спре.

Конникът спря.

— Какво искате? — попита той.

— Искаме да знаем къде отивате — отвърнаха националните гвардейци.

— Отивам в Тюйлери.

— Какво ще правите в Тюйлери?

— Ще дам отчет на краля за едно поръчение, с което ме беше натоварил.

— По това време?

— Разбира се, че по това време.

Един от най-заядливите направи знак на останалите да го оставят да говори.

— Но по това време — повтори той — кралят си е легнал.

— Да — отвърна конникът, — но ще го събудят.

— Ако имате работа при краля — подхвана същият човек, — трябва да знаете паролата.

— Това не би било довод — забеляза конникът, — като се вземе предвид, че бих могъл да идвам от границата, вместо чисто и просто да идвам от някое място на три левги оттук, и ако съм тръгнал преди един месец, вместо преди два часа.

— Това е вярно — казаха националните гвардейци.

— Тогава вие сте видели краля преди два часа? — продължи онзи, който разпитваше.

— Да.

— Говорихте ли с него?

— Да.

— Какво правеше той преди два часа?

— Очакваше само излизането на генерал Дьо Лафайет, за да си легне.

— Така че вие знаете паролата?

— Разбира се. Генералът, знаейки, че трябва да се връщам в Тюйлери към един или два часа сутринта, ми я даде, за да не ми се налага да закъснявам.

— И каква е паролата?

— Париж и Поатие.

— Хайде — казаха националните гвардейци, — така е. Добре сте дошъл, приятелю, и кажете на краля, че сте ни намерили да бдим пред вратите на двореца от страх да не избяга.

И те се отдръпнаха пред конника.

— Няма да пропусна да му го кажа — отвърна той.

И като смушка коня с двете шпори, той се устреми под свода на портата на Тюйлери, където изчезна.

— Дали да го чакаме да излезе от Тюйлери, за да разберем дали е видял краля? — каза един от националните гвардейци.

— Но ако живее в Тюйлери — каза друг, — значи ще го чакаме до утре?

— Точно така — каза първият, — и Бога ми, след като кралят си е легнал, след като господин Дьо Лафайет си легна, да вървим и ние на свой ред да си лягаме и да живее нацията!

Двайсет и петте или трийсетина патриоти повториха хорово вика: „Да живее нацията!“, и отидоха да си легнат, горди и щастливи, че са научили от устата на самия Лафайет, че няма защо да се страхуват дали кралят ще напусне Париж.