Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (182)

181.
Един съвет на Калиостро

Вечерта на този ужасен ден, докато хората с пиките обикаляха по пустите осветени улици на Париж, станали още по-тъжни от осветлението, носещи по върховете на оръжията си парцали от кърпички и ризи, изцапани с червено, и викаха: „Тиранът е мъртъв! Ето кръвта на тирана!“, двама души стояха на първия етаж на една къща на улица „Сен Оноре“, като мълчаха еднакво, но имаха доста различно поведение.

Единият, облечен в черно, беше седнал до една маса, с глава облегната на дланите си и беше потънал било в дълбок размисъл, било в дълбока мъка. Другият, облечен в селски дрехи, се разхождаше с мрачен поглед и набръчкано чело, със скръстени на гърдите ръце. Само че всеки път, когато, пресичайки диагонално стаята, минеше близо до масата, хвърляше крадешком въпросителен поглед към седналия.

От колко време тези двамата стояха така? Ние не можем да кажем. Но най-накрая мъжът със селския костюм, скръстените ръце, с мрачния поглед и набърченото чело изглежда се умори да мълчи и като спря срещу човека с черните дрехи и чело, облегнато на дланите, каза:

— А, така, гражданино Жилбер! Значи ще рече, че съм разбойник, защото съм гласувал за смъртта на краля?

Човекът с черните дрехи вдигна глава, поклати меланхолично глава и протягайки ръка на другаря си, каза:

— Не, Бийо, вие сте толкова разбойник, колкото аз съм аристократ — вие гласувахте според вашата съвест, а аз гласувах според моята. Само че аз гласувах за живот, а вие гласувахте за смърт. Обаче това е нещо ужасно — да отнемеш на човека онова, което никоя човешка власт не може да му върне!

— И така, по ваше мнение — провикна се Бийо, — деспотизмът е неприкосновен, свободата е бунт и тук на земята няма правосъдие за кралете, ще рече за тираните? Тогава какво им остава на народите? Правото да служат и да се подчиняват! И това го казвате вие, господин Жилбер, вие, ученикът на Жан-Жак, гражданинът на Съединените щати!

— Изобщо не казвам това, Бийо, защото това би означавало да произнеса нещо безчестно срещу народите.

— Хайде — подхвана Бийо, — ще ви говоря, господин Жилбер, с цялата бруталност на грубия си здрав смисъл и ви позволявам да ми отговаряте с целия финес на вашия ум. Приемате ли, че една нация, която се смята за потисната, би имала правото да лиши своята църква от имотите й, да смъкне или дори да премахне трона си, да се бие и да се освободи?

— Разбира се.

— Тогава тя има правото да затвърди резултатите от победата си?

— Да, Бийо, нацията има това право, то е неоспоримо, но никой не утвърждава нищо с насилие, с убийство. Спомняте ли си, че е писано: „Човече, ти нямаш право да убиваш себеподобния си!“

— Но кралят не ми е подобен! — извика Бийо. — Кралят е мой враг! Спомням си, когато бедната ми майка ми четеше Библията, спомням си какво казваше Самуил на израелтяните, които му поискали цар.

— Аз също си спомням, Бийо. И все пак Самуил пожертвал Саул, но не го е убил^[1].

— О! Зная, че ако се хвърля с вас в науката, съм загубен. Така че ще ви кажа просто това — имахме ли правото да превземем Бастилията?

— Да.

— Имахме ли правото, когато кралят поиска да отнеме на народа свободата на обсъждане, да устроим ден в чест на клетвата в павилиона за игра на топка?

— Да.

— Имахме ли правото, когато кралят искаше да сплаши Учредителното събрание с празника на телохранителите и събиране на войски във Версай, имахме ли правото да отидем да потърсим краля във Версай и да го доведем в Париж?

— Да.

— Имахме ли правото, когато кралят се опита да избяга и да премине към неприятеля, да го арестуваме във Варен?

— Да.

— Имахме ли право, когато видяхме, че след като се е заклел в Конституцията от 1791 година, кралят преговаря с емигрантите и заговорничи с чужденците да устроим 20 юни?

— Да.

— Когато отказа да одобри законите, произлезли от волята на народа, имахме ли правото да устроим 10 август, сиреч да превземем Тюйлери и да обявим свалянето му от престола?

— Да.

— Имахме ли правото, когато кралят, затворен в Тампъл, продължаваше да бъде жив заговор срещу свободата, имахме ли или нямахме правото да го призовем пред Националния конвент, избран, за да го съди?

— Вие го имахте.

— Щом сме имали правото да го съдим, то сме имали и правото да го осъдим.

— Да, на изгнание, на заточение, на доживотен затвор, на всичко, с изключение на смърт.

— И защо не на смърт?

— Защото виновен за последиците, той не беше виновен за намеренията. Вие го съдихте от гледната точка на народа, драги Бийо. Той е действал от гледната точка на монархията. Тиран ли е той, както вие го наричате? Не. Потисник на народа ли е? Не. Съучастник на аристокрацията? Не. Неприятел на свободата? Не!

— Тогава вие сте го съдили от гледната точка на монархията?

— Не, защото от гледната точка на монархията бих му простил.

— Не сте ли му простили, гласувайки да живее?

— Да, но в доживотен затвор, Бийо, повярвайте ми, осъдих го още по-пристрастно, отколкото бих искал. Като човек от народа или по-скоро син на народа, везните, които държах в ръката си, се наклониха на страната на народа. Вие сте го гледали отдалеч, Бийо, и не сте го виждали така, както съм го виждал аз — малко удовлетворен от определеното му място в монархията, дърпан от една страна от Събранието, на което все още се струваше твърде могъщ, а от друга — от една амбициозна кралица. От трета — от едно обезпокоено и унизено благородничество, от четвърта — от непоклатимото духовенство, и накрая от своите братя, тръгнали по света, за да търсят в негово име враговете на революцията… Вие го казахте, Бийо, кралят не беше подобен на вас — той беше ваш враг. Обаче вашият враг беше победен, а победеният враг не се убива. Едно хладнокръвно убийство не е присъда. То е жертвоприношение. Вие превърнахте монархията в нещо като мъченичество, а правосъдието в нещо като отмъщение. Внимавайте! Внимавайте! Правейки твърде много, не сте направили достатъчно. Чарлз I е бил екзекутиран, а Чарлз II е бил крал. Джейкъб II е бил изпратен в изгнание и синовете му са умрели в изгнание. Човешката природа е патетична, Бийо, и ние току-що отчуждихме от себе си за петдесет, за сто години може би, онази огромна част от населението, която преценява революциите със сърцето си. Ах, повярвайте ми, приятелю мой! Републиканците са онези, които трябва най-много да оплакват кръвта на Луи XVI, защото тази кръв ще падне върху тях и ще им струва републиката.

— Има нещо вярно в това, което каза, Жилбер! — отвърна един глас, който идваше от вратата на антрето.

Двамата мъже потрепериха и се обърнаха с едно движение. После казаха в един глас:

— Калиостро!

— Ей Богу, да! — отвърна той. — Но също така има нещо вярно и в онова, което каза Бийо.

— Уви! — отвърна Жилбер. — Това е защото въпросът, който обсъждаме, има две страни и всеки, разглеждайки го от своята, може да каже: „Прав съм.“

— Да, но също така трябва и да се остави да каже, че е грешил — подхвана Калиостро.

— А какво е вашето мнение, учителю? — попита Жилбер.

— Да, какво е вашето мнение? — каза Бийо.

— Вие преди малко осъдихте обвиняемия — каза Калиостро. — А пък аз ще съдя присъдата. Ако бяхте осъдили краля, вие бихте имали право. Вие осъдихте човека и сгрешихте!

— Не разбирам — каза Бийо.

— Слушайте, защото аз се досещам — каза Жилбер.

— Трябваше да убиете краля — продължи Калиостро, — докато беше във Версай или в Тюйлери, непознат на народа, скрит зад мрежата си от дворяни и стената от швейцарци. Трябваше да го убиете на седми октомври или на единайсети август — на седми октомври и на единайсети август той беше един тиран! Но след като го оставихте пет месеца в Тампъл да общува с всички, да яде пред всички, да спи пред очите на всички, другар на пролетария, на работника, на търговеца, въздигнат от това мнимо падение до достойнството на човек, в края на краищата, трябваше да се отнасяте с него като с човек, сиреч да го заточите или да го затворите.

— Не ви разбрах вас — каза Бийо на Жилбер, — а ето че разбирам гражданина Калиостро.

— Е! Разбира се, през тези пет месеца на затворничество той ви е бил показан откъм най-трогателната, невинната, уважаваната страна. Показал се е като добър съпруг, добър баща, добър човек. Глупци! Мислех ги за по-силни от това, което са, Жилбер! Променя се, дори се поправя — както скулпторът изважда статуята от мраморния блок, удряйки отгоре му, удряйки по това прозаично, вулгарно, понякога лошо, понякога добро създание, изпълнено с похотливи навици, строго набожно, по начина не на възвишения ум, а на енорийския настоятел, ето какво ни е изваяло в тази тромава натура една статуя на смелостта, на търпението и на смирението. Ето че поставят тази статуя на пиедестала на мъката. Ето че издигат този беден крал, възвеличават го, правят го свещен. Ето че стигаме дотам, че жена му го обича! Ах, драги мой Жилбер! — продължи Калиостро, избухвайки в смях. — Кой би ни казал на четиринайсети юли, на пети и шести октомври, на десети август, че кралицата ще обикне някога съпруга си?

— О! — прошепна Бийо. — Ако можех да се досетя за това!

— Е, добре, какво бихте направили, Бийо? — попита Жилбер.

— Какво бих направил ли? Бих го убил било на четиринайсети юли, било на пети и шести октомври, било на десети август. Това беше толкова лесно.

Тези думи бяха произнесени с такава мрачна нотка на патриотизъм, че Жилбер ги прости, а Калиостро им се възхити.

— Да — каза последният след миг на мълчание, — но вие не го направихте. Вие, Бийо, гласувахте за смърт. Вие, Жилбер, гласувахте за живот. Е, добре, сега искате ли да чуете един последен съвет? Вие, Жилбер, накарахте да ви изберат за член на Конвента само за да изпълните един дълг. Вие, Бийо — за да изпълните отмъщението си. И дългът, и отмъщението, всичко е изпълнено. Вие повече не е нужно да бъдете тук, заминавайте!

Двамата мъже погледнаха Калиостро.

— Да — продължи той. — Нито единият, нито другият от вас двамата, е човек на дадена партия — вие сте хора на инстинкта. Обаче, след като кралят е мъртъв, партиите ще застанат лице срещу лице, а веднъж застанали лице срещу лице, партиите ще се унищожат. Коя ще загине първа? Не зная. Но зная, че една след друга ще загинат — така че утре, Жилбер, те ще направят от снизходителността ви престъпление, а вдругиден или може би по-рано ще направят същото с вашата строгост, Бийо. Повярвайте ми, в смъртоносната борба, която се подготвя между омразата, страха, отмъщението и фанатизма, много малко ще останат чисти. Едни ще се изцапат с кал, други с кръв. Заминавайте, приятели мои! Заминавайте!

— Ами Франция? — каза Жилбер.

— Да, а Франция! — повтори Бийо.

— Франция е спасена физически — каза Калиостро. — Външният враг е бит, вътрешният е мъртъв. Колкото и да е опасен за бъдещето ешафодът от двайсет и първи януари, понастоящем той е една сила — силата на безвъзвратните решения. Наказанието на Луи XVI обрича Франция на отмъщението на троновете и дава на републиката конвулсивната и отчаяна сила на осъдените на смърт. Вижте Атина в древните времена, вижте Холандия в модерните. Спогодбите, преговорите, нерешителността свършиха тази сутрин. Революцията държи в едната си ръка брадва, а в другата трицветното знаме. Заминавайте спокойно — преди да остави брадвата, аристокрацията ще бъде обезглавена. Преди да остави трицветното знаме, Европа ще бъде победена! Заминавайте, приятели мои! Заминавайте!

— О! — каза Жилбер. — Бог ми е свидетел, че ако бъдещето, което ми предричате, е истина, няма да съжалявам за Франция. Но къде ще отидем?

— Неблагодарник! — каза Калиостро. — Забрави ли своята втора родина, Америка? Забрави ли онези огромни езера, онези девствени гори, прериите, широки като океани? Не се ли нуждаеш ти, който можеш да си почиваш, от почивка сред природата след ужасните вълнения на обществото?

— Ще ме последвате ли, Бийо? — попита Жилбер, ставайки.

— Ще ми простите ли? — попита Бийо, правейки крачка към Жилбер.

Двамата мъже се хвърлиха в прегръдките си.

— Това е добре — каза Жилбер, — заминаваме.

— Кога? — попита Калиостро.

— Ами… до една седмица.

Калиостро поклати глава.

— Ще заминете тази вечер — каза той.

— Защо тази вечер?

— Защото аз тръгвам утре.

— И къде отивате?

— Един ден ще узнаете, приятели!

— Но как да тръгнем?

— Франклин отплава след трийсет и шест часа за Америка.

— Ами паспорти?

— Ето ги.

— А синът ми?

Калиостро отиде да отвори вратата.

— Влезте, Себастиен — каза той, — вашият баща ви вика.

Младежът влезе и се хвърли в прегръдките на баща си.

Бийо въздъхна дълбоко.

— Липсва ни само пощенската кола — каза Жилбер.

— Моята чака впрегната при вратата — отвърна Калиостро.

Жилбер отиде до секретера, където стоеше общата кесия — хиляда луи, — и направи знак на Бийо да вземе своята част.

— Имаме ли достатъчно? — каза Бийо.

— Имаме повече, отколкото ни трябва, за да купим цяла провинция.

Бийо се огледа притеснено наоколо.

— Какво търсите, приятелю? — попита Жилбер.

— Търся нещо — отвърна Бийо, — което би ми било безполезно, ако го открия, защото не зная да пиша.

Жилбер се усмихна, взе едно перо, хартия и мастило.

— Диктувайте — каза той.

— Бих искал да се сбогувам с Питу — каза Бийо.

— Аз ще го направя и от ваше име.

И Жилбер започна да пише. Когато свърши, Бийо го попита:

— Какво написахте?

Жилбер прочете:

Драги мой Питу,

Ние напускаме Франция — Бийо, Себастиен и аз, и тримата ви прегръщаме нежно.

Ние мислим, че след като управлявате фермата на Бийо, вие нямате нужда от нищо.

Вероятно един ден ще ви пишем, за да се присъедините към нас.

Ваш приятел, ЖИЛБЕР

— Това ли е всичко? — попита Бийо.

— Има и един постскриптум — каза Жилбер.

— Какъв?

Жилбер изгледа арендатора в очите и каза:

Бийо ви препоръчва Катрин.

Бийо нададе вик на признателност и се хвърли в прегръдката на Жилбер.

Десет минути по-късно леката пощенска кола, която отнасяше далеч от Париж Жилбер, Себастиен и Бийо, вървеше по пътя за Хавър.