Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

175.
В която майстор Гамен се появява отново

Същата сутрин, когато ставаха тези неща в Тампъл, един човек, облечен в карманьола и с червен калпак, подпрян на една патерица, която му помагаше да ходи, се яви при министъра на вътрешните работи.

Ролан обръщаше внимание почти на всекиго. Но при все това, колкото и да беше достъпен, беше принуден да има — като че ли беше министър в някоя монархия, а не в република — разсилни в преддверието си.

Човекът с патерицата, карманьолата и червения калпак трябваше да се спре в преддверието пред разсилния, който му прегради пътя и го попита:

— Какво желаете, гражданино?

— Искам да говоря с гражданина министър — отвърна човекът с карманьолата.

Бяха минали вече петнайсетина дни, откакто званията гражданин и гражданка бяха заменили квалификациите господин и госпожа.

Разсилните са си винаги разсилни, сиреч много безочливи личности — говорим за разсилните в министерствата; ако говорехме за разсилните с жезъл вместо с верига, щяхме да кажем нещо съвсем различно! Разсилният отвърна покровителствено:

— Приятелю, научете едно нещо — не се говори просто така с гражданина министър.

— А как се говори с гражданина министър, гражданино разсилен? — попита гражданинът с червения калпак.

— С него се говори, когато имате писмо за аудиенция.

— Мисля, че е ставало така по време на царуването на тирана, но че при републиката, във време, когато всички хора са равни, всичко е по-малко аристократично.

Тази мисъл накара разсилния да се замисли.

— Така че — продължи човекът с червения калпак, карманьолата и патерицата — не е забавно, видите ли, да дойдеш от Версай, за да направиш услуга на един министър и да не бъдеш приет от него.

— Вие идвате, за да направите услуга на гражданина Ролан?

— Нещо такова!

— И каква услуга ще му направите?

— Идвам да разоблича една конспирация.

— Хубаво! Затрупани сме до уши с конспирации.

— А!

— Вие идвате от Версай за това ли?

— Да.

— Е, добре, можете да се върнете във Версай.

— Добре, ще се върна. Но вашият министър ще се кае, че не ме е приел.

— По дяволите! Такова е нареждането… Напишете му и се върнете отново с едно писмо за аудиенция. Тогава всичко ще тръгне като по вода.

— Това вашата последна дума ли е?

— Това е последната ми дума.

— Изглежда, че е по-трудно да се влезе при гражданина Ролан, отколкото беше да се влезе при Негово величество Луи XVI!

— Как така?

— Така, както го казах.

— Хайде, какво искате да кажете?

— Казах, че имаше едно време, когато влизах в Тюйлери, както си исках.

— Вие?

— Да, и трябваше само да кажа името си за тази цел.

— Ама как се казвате вие? Крал Фридрих-Вилхелм или император Франц?

— Не, аз не съм някой тиран, търговец на роби или аристократ. Аз съм просто Никола-Клод Гамен, майстор над майсторите, майстор над всички.

— Майстор в какво?

— Ами в ключарството! Не познавате ли Никола-Клод Гамен, бившия майстор ключар на господин Капе?

— Ключарят на бившия крал?

— Негов учител в ключарството, разбирате ли, гражданино?

— Аз това и исках да кажа.

— Това съм аз от плът и кръв.

Разсилният попита с поглед своите другари. Те отвърнаха с утвърдителни знаци.

— Тогава, това е друго нещо — каза разсилният.

— Какво разбирате под това е друго нещо?

— Разбирам, че ще напишете името си на едно парче хартия, а аз ще накарам да предадат името ви на гражданина министър.

— Да напиша? А, да, да напиша! Не бях много силен в това, преди да ме отровят тези разбойници, но сега съм още по-зле! Вижте как ме подреди арсеникът.

И Гамен показа изкривените си крака, извития си гръбнак и ръката си, сгърчена и свита като птича лапа.

— Как! Те ли ви подредиха така, бедни човече?

— Те самите! И идвам да разкрия това на гражданина министър, както и доста други неща… Както разправят, щели да му устройват процес на този разбойник Капе и това, което имам да кажа, може би няма да бъде загубено за нацията при обстоятелствата, в които тя се намира.

— Е, добре, седнете тук и почакайте, гражданино. Ще накарам да предадат името ви на гражданина министър.

И разсилният написа на парче хартия:

Клод-Никола Гамен, бивш майстор ключар на краля, иска незабавна аудиенция при гражданина министър за важно разкритие.

После връчи хартията на един от другарите си, който беше специално поставен да съобщава. Пет минути по-късно, другарят му се върна и каза:

— Следвайте ме, гражданино.

Гамен направи усилие, което изтръгна от него вик на болка, стана и последва разсилния.

Разсилният заведе Гамен не в официалния кабинет на официалния министър, гражданина Ролан, а в кабинета на действителния министър, гражданката Ролан.

Това беше една малка, съвсем просто обзаведена стая, тапицирана със зелена хартия, осветена от един-единствен прозорец, в чиято ниша, седнала до една малка маса, работеше госпожа Ролан.

Ролан стоеше прав пред камината.

Разсилният съобщи за гражданина Никола-Клод Гамен и гражданинът Никола-Клод Гамен се появи на вратата.

Майсторът ключар не беше имал дори във времената на най-добро здраве и благосъстояние добра физика. Но болестта, чиято плячка беше станал и която не беше друго, освен ставен ревматизъм, който беше изкривил крайниците му и обезобразил лицето му, не бе добавил, както добре разбирате, нищо привлекателно към физиономията му.

От това последва, че когато разсилният затвори вратата зад него никога почтен човек — а трябва да кажем, че никой не заслужаваше повече от Ролан името почтен човек, — както казахме, никога почтен човек със спокойно и ведро лице не беше заставал срещу нехранимайко с по-долно и гнусно лице.

Първото чувство, което министърът изпита, беше на дълбоко отвращение. Той изгледа гражданина Гамен от глава до пети и като видя, че той трепери, облегнат на патерицата си, едно чувство на състрадание към болката на един от себеподобните — ако все пак се предположи, че гражданинът Гамен бе подобен на министъра Ролан, — едно чувство на състрадание направи така, че първите думи, с които министърът се обърна към ключаря, бяха:

— Седнете, гражданино. Вие изглежда сте болен.

— Със сигурност мисля, че съм болен! — каза Гамен, сядайки. — Така съм, откакто Австрийката ме отрови.

При тези думи по лицето на министъра премина дълбок израз на отвращение и той размени един поглед с жена си, почти скрита в нишата на прозореца.

— И сте дошли да ми съобщите за това отравяне? — каза Ролан.

— За да ви разкрия това и друго нещо.

— Донесохте ли доказателство за вашите разобличения?

— А! Колкото за това, трябва само да дойдете с мен в Тюйлери, за да ви покажа шкафа!

— Какъв шкаф?

— Шкафът, в който този разбойник крие съкровището си… О! Трябваше веднага да се досетя, когато работата беше свършена и Австрийката ми каза с ласкавия си глас: „Вземете, Гамен, горещо ви е. Изпийте тази чаша вино. Ще ви стане по-добре!“ Трябваше да се сетя, че виното е отровно!

— Отровно?

— Да… Знаех за това, все пак — каза Гамен с израз на мрачна омраза, — че хората, които помагат на кралете да скрият съкровищата си, не живеят дълго.

Ролан се приближи до жена си и я попита с поглед.

— Има нещо в дъното на всичко това, приятелю — каза тя. — Сега си спомням името на този човек. Това е майсторът ключар на краля.

— И този шкаф?…

— Е, какво пък, попитайте го какъв е този шкаф.

— Какъв е този шкаф ли? — подхвана Гамен, който беше чул. — А, ще ви кажа, дявол го взел! Това е един железен шкаф, с двустранна ключалка, в който гражданинът Капе крие златото и документите си.

— И как така вие знаете за съществуванието на този шкаф?

— Защото той изпрати да ме потърсят, мен и чирака ми, във Версай, за да накарам да задейства една ключалка, която бе направил самият той и която не искаше да сработи.

— Но този шкаф би трябвало да е отворен, разбит и опустошен на десети август.

— О! — каза Гамен. — Няма такава опасност!

— Как така няма такава опасност?

— Не. Никак не вярвам, който и да било на света, освен него и мен да го намери, а още повече да го отвори.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, разбира се! Такъв, какъвто го е оставил, когато е напускал Тюйлери, такъв е и сега.

— И по кое време вие помогнахте на крал Луи XVI да затвори този шкаф?

— А! Не мога да кажа точно, но беше три или четири месеца преди заминаването му за Варен.

— И как стана това? Да видим… Извинете ме, приятелю. Това е нещо твърде необичайно и затова, преди да се заема с търсенето заедно с вас, ви питам за някои подробности.

— О! Лесно ще ви дам тези подробности, гражданино министър, и те не липсват. Капе изпрати да ме потърсят във Версай. Жена ми не искаше да ме пусне да дойда — бедната жена! Тя имаше предчувствие и ми каза: „Кралят е в лошо положение. Ти ще се изложиш заради него! — Но — казах й аз — понеже е изпратил да ме търсят за нещо, отнасящо се до занаята ми, и е мой ученик, трябва да отида. — Хубаво! — отвърна ми тя. — Има политика във всичко това — той има други неща да прави в този момент, а не да се занимава с ключалки!“

— Накратко, приятелю… Излиза, че въпреки мнението на съпругата ви, вие дойдохте?

— Да, и щях да направя по-добре да се бях вслушал в мнението й — нямаше да съм в това състояние, в което съм… Но те ще ми платят, отровителите!

— Тогава?

— А! Та да се върнем на шкафа…

— Да, приятелю, и да опитаме да не се отдалечаваме от него, нали? Цялото ми време принадлежи на републиката, а аз имам твърде малко време.

— Тогава той ми показа една двустранна ключалка, която не работеше. Той сам я беше направил, което ми доказва, че ако беше успял, нямаше да праща да ме търсят, предателят!

— Той ви накара да разгледате една двустранна ключалка, която не е работела? — подхвана настоятелно министърът, за да удържи Гамен на въпроса.

— И той ме попита: „Защо не работи, Гамен?“ Аз казах: „Сир, трябва да огледам ключалката.“ А той каза: „Точно така.“ Тогава аз огледах ключалката и му казах: „Знаете ли защо не ви работи ключалката? — Не — отвърна ми той, — след като те питам. — Е, добре, тя не работи, сир (по онова време още наричаха сир този разбойник!) — Много е просто, тя не работи…“ Следете внимателно разсъжденията ми, защото след като не разбирате толкова от ключарство като краля, вие може би не бихте ме разбрали. Ще рече, не, сега си спомням — не беше двустранна ключалка, а ключалка за каса.

— Това ми е абсолютно все едно, приятелю — отвърна Ролан. — Както се досетихте, аз не разбирам от ключарство така добре като краля и не разбирам разликата между двустранната ключалка и касовата.

— Разликата ще ви накарам да я пипнете с пръст…

— Безполезно е. Та както казвахте, обяснихте на краля…

— Защо ключалката не заключваше… Трябва ли да ви кажа защо не заключваше?

— Ако искате — отвърна Ролан, който започваше да си мисли, че е най-добре да остави Гамен на многословието му.

— Е, добре, тя не заключваше, разбирате ли? Защото езичето на ключа допира до голямата брадичка и голямата брадичка описва половината от кръга си, но, стигнала дотам, тъй като не е изрязана полегато, тя не се освобождава съвсем сама. Там е работата! Сега разбирате, нали? Ако пътят на брадичката е шест линии, полегатата част трябва да е една линия… Разбирате ли?

— Прекрасно! — каза Ролан, който не разбираше и една думица.

— „Бога ми, това е — каза кралят (още наричаха така подлия тиран!) — Е, добре, Гамен, направи онова, което не можах да направя, ти, който си ми майстор. — О! Не само ваш майстор, сир, но още и майстор над майсторите, майстор над всички!“

— Така че?…

— Така че аз се захванах за работа, докато господин Капе си говореше с чирака ми, когото непрестанно подозирах, че е преоблечен аристократ. След десет минути свърших. Тогава слязох с желязната врата, на която беше поставена ключалката, и казах: „Ето я, сир! — Е, добре, Гамен, каза той, ела с мен!“ Той вървеше напред, а аз го следвах. Той ме отведе най-напред в спалнята си, после в един тъмен коридор, който водеше от алкова му към стаята на дофина. Там беше толкова тъмно, че се принудихме да запалим свещ. Кралят ми каза: „Дръж тази свещ и ми свети, Гамен.“ (Този тиранин си позволяваше да ми говори на ти!) Тогава той вдигна едно пано от дървената ламперия, зад което имаше една кръгла дупка с диаметър две стъпки при отвора й. После, сякаш забеляза учудването ми, каза: „Правя това скривалище, за да заключвам тук пари. Виждаш, Гамен, отворът трябва да се затваря с тази желязна врата. — Не е дълга работа, отвърнах му, пантите са поставени, както и езичето.“ Закачих вратата и само трябваше да я бутна. Тя се затвори съвсем самичка, после поставихме паното обратно на мястото му и край! Няма шкаф, няма врата, няма ключалка!

— И вие мислите, приятелю — попита Ролан, — че този шкаф не е направен с друга цел, освен да служи за каса, и кралят си е направил целия този труд, за да крие пари?

— Ама чакайте! Това са само преструвки — този тиран се мислеше за много хитър! Но аз съм също толкова хитър, колкото е и той. Ето какво стана. „Хайде, Гамен — каза той — помогни ми да преброя парите, които искам да скрия в шкафа.“ И ние преброихме така два милиона в двойни луи, които разделихме в четири кожени чанти. Но докато броях златото му, видях с крайчеца на окото един камериер, който носеше документи, документи, документи… И си казах: „Хубаво! Шкафът е предназначен да заключват в него документи, парите са само за очи!“

— Какво ще кажеш за това, Мадлен? — попита Ролан жена си, навеждайки се към нея, така че този път Гамен да не чуе.

— Ще кажа, че това е разкритие от голяма важност и няма нито миг за губене.

Ролан позвъни. Яви се разсилният.

— Имате ли впрегната кола в двора? — попита той.

— Да, гражданино.

— Накарайте да дойде при входа.

Гамен стана.

— А! — каза той, много притеснен. — Изглежда притежавате доста повече от мен?

— Ама защо? — попита Ролан.

— Защото викате колата си… Значи министрите имат коли и при републиката?

— Приятелю — отвърна Ролан, — министрите трябва да имат коли по всяко време — една кола не е лукс за един министър. Тя е икономия.

— Икономия на какво?

— На време, сиреч на най-скъпото и скъпоценно нещо, което има на света!

— Тогава ще трябва отново да идвам?

— Защо да трябва да го правите?

— По дяволите! За да ви заведа до шкафа, където е съкровището.

— Няма нужда.

— Как така няма нужда?

— Разбира се, защото току-що поисках кола, за да отидем.

— Къде да отидем?

— В Тюйлери.

— Значи отиваме?

— Още сега.

— На добър час!

— Но, впрочем… — каза Ролан.

— Какво? — попита Гамен.

— Ключът?

— Какъв ключ?

— Ключът от шкафа… Вероятно Луи XVI не го е оставил на вратата.

— О, разбира се! Дебелият Капе не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тогава ще си вземете инструментите.

— Защо да ги вземам?

— За да отворите шкафа.

Гамен извади от джоба си един съвсем нов ключ.

— А това какво е? — попита той.

— Ключ.

— Ключът от шкафа, който си направих за спомен. Проучих го добре, съмнявайки се, че един ден…

— Този човек е голям негодник! — каза госпожа Ролан на съпруга си.

— Така ли мислиш?… — каза той с колебание.

— Мисля, че нямаме правото в нашето положение да се отказваме от нито едно сведение, което съдбата ни изпраща, за да стигнем до истината.

— Ето го! Ето го! — казваше Гамен сияещ и показваше ключа.

— И вие вярвате — попита Ролан с отвращение, което му беше невъзможно да скрие, — че този ключ, макар и направен за спомен, ще отвори след осемнайсет месеца железен шкаф?

— И то от първия опит, надявам се! — каза Гамен. — Не току-тъй съм майстор над майсторите и майстор над всички.

— Колата на гражданина министър чака — каза разсилният.

— Ще дойда ли с вас? — попита госпожа Ролан.

— Разбира се! Ако има документи, ще ги поверя на теб. Нима не си най-честният човек, когото познавам?

После, като се обърна към Гамен, Ролан каза:

— Елате, приятелю.

И Гамен го последва, ръмжейки през зъби.

— А! Казвах ли, че ще ти го върна това, господин Капе?

Това? — Какво ли беше това?

Това беше доброто, което кралят му беше направил!