Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

51.
Питу като доверено лице

Питу произнесе тези думи по такъв начин, че Катрин можа едновременно да види в тях израз на голяма болка и доказателство за голяма дружба. Тези две чувства, излъчвани едновременно от сърцето на младежа, който я гледаше с такъв тъжен поглед, в равна степен трогнаха болната.

Докато Изидор живееше в Бурсон, докато тя знаеше, че любимият й е на три четвърти левга от нея, докато беше щастлива, най-накрая, Катрин, с изключение на дребните неприятности, създавани от настояването на Питу да я придружава в разходките й, с изключение на някои пасажи от писмата на баща й, Катрин, както казахме, беше крила своята любов в себе си като съкровище, което би трябвало да бъде добре пазено, та и най-дребната монета от него да не изпадне в друго сърце, освен в нейното. Но след като Изидор замина и Катрин остана сама, нещастието замени щастието, бедното дете напразно търсеше смелост, равна на егоизма му. Тя разбираше, че за нея би било голяма утеха да срещне някого, с когото би могла да поговори за хубавия благородник, който току-що я беше напуснал, без да беше казал нищо положително относно това кога ще се завърне.

Обаче тя не можеше да говори за Изидор нито с госпожа Клеман, нито с доктор Рейнал, нито с майка си. Катрин доста страдаше от това, че е осъдена на мълчание, когато изведнъж Провидението бе изправило пред очите й, когато ги бе отворила за живота и разума, един приятел, в когото би могла да се усъмни за миг, когато бе мълчал, но в когото не можеше повече да се съмнява при първите думи, произнесени от него. И така, на тези думи на състрадание, толкова мъчително изтръгнали се от сърцето на бедния племенник на леля Анжелик[1], Катрин отвърна, без ни най-малко да търси начин да скрие чувствата си:

— Ах, господин Питу, колко съм нещастна!

От този миг преградата падна и потокът тръгна в руслото си.

— Във всеки случай, госпожице Катрин — продължи Питу, — колкото и да не ми доставя голямо удоволствие да приказвам за господин Изидор, ако това ще ви бъде приятно, мога да ви съобщя новини за него.

— Ти? — попита Катрин.

— Да, аз — каза Питу.

— Значи си го видял?

— Не, госпожице Катрин, но зная, че е пристигнал жив и здрав в Париж.

— И откъде знаеш всичко това? — попита го тя с блеснал от любов поглед.

Този поглед изтръгна силна въздишка от гърдите на Питу. Но той отговори с обичайната си добросъвестност:

— Знам го, госпожице, от моя млад приятел Себастиен Жилбер, когото господин Изидор е срещнал малко над Фонтен-о-Клер и когото е отвел на задницата на коня си до Париж.

Катрин направи усилие, надигна се на лакът и бързо попита:

— И така, той е в Париж?

— Ще рече — възрази Питу, — че не би трябвало да е там понастоящем.

— А къде трябва да бъде? — отпуснато попита девойката.

— Не зная. Знам само това, че трябваше да замине с поръчение за Испания или за Италия.

При думите „да замине“ Катрин отпусна отново глава на възглавницата с въздишка, която скоро бе последвана от изобилни сълзи.

— Госпожице — каза Питу, чието сърце се разкъсваше от тази мъка на Катрин, — ако непременно искате да знаете къде е, мога да науча.

— От кого? — попита Катрин.

— От господин доктор Жилбер, с когото се разделиха в Тюйлери… или пък, ако предпочитате — добави Питу, като видя, че Катрин поклаща глава в знак на благодарен отказ, — мога да се върна в Париж и да събера сведения… О, Боже мой! Ще стане бързо. Това е работа за двайсет и четири часа.

Катрин протегна трескавата си ръка на Питу, който не се досети каква милост му се оказва и не си позволи да я докосне.

— Е, какво, господин Питу — попита го Катрин усмихната, — да не би да се боите да не ви хване моята треска?

— О, извинете ме, госпожице Катрин — каза Питу, притискайки леко влажната от пот ръка на девойката между двете си големи длани, — ама, виждате ли, нещо не разбирам! И така, приемате ли?

— Не, напротив, Питу, благодаря ти. Безполезно е. Не е възможно да не получа утре сутринта писмо от него.

— Писмо от него! — каза бързо Питу.

После замълча, гледайки неспокойно наоколо.

— Е, добре, да, едно писмо от него — каза Катрин, сама търсейки с поглед причината, която би могла да развълнува така невъзмутимата душа на нейния събеседник.

— Писмо от него! Ах, по дяволите! — повтори Питу, хапейки ноктите си, както постъпва един объркан човек.

— Ама, разбира се, писмо от него. Какво учудващо намирате в това, че той ми пише — подхвана Катрин, — вие, който знаете всичко или — добави тя с по-нисък глас — почти всичко?…

— Не намирам за учудващо това, че ви пише… Ако ми беше позволено да ви пиша, Бог знае, че аз също щях да ви пиша, и то дори дълги писма. Но се страхувам…

— От какво се страхувате, приятелю мой?

— Да не би писмото на господин Изидор да попадне в ръцете на баща ви.

— На баща ми?

Питу трикратно направи с глава знак, че иска да каже три пъти да.

— Какво! В ръцете на баща ми? — попита Катрин все по-учудена. — Баща ми не е ли в Париж?

— Баща ви е в Писльо, госпожице Катрин, във фермата, тук, в страничната стая. Само че господин Рейнал му забрани да влиза в стаята ви заради бълнуването, както каза, и мисля, че направи добре.

— И защо е направил добре?

— Ами защото господин Бийо не ми изглежда особено благоразположен по отношение на господин Изидор и когато веднъж произнесохте името му и той чу това, направи страшна гримаса, честно.

— Ах, Боже мой! Боже мой! — прошепна Катрин, потръпвайки цялата. — Какви ми ги разправяте, господин Питу?

— Истината… Чух го дори как изръмжа през зъби: „Добре, добре, няма да говорим, докато е болна, но после ще видим!“

— Господин Питу! — каза Катрин, този път хващайки тя ръката на Питу с такъв пламенен жест, че накара добрия младеж на свой ред да потръпне.

— Госпожице Катрин! — отвърна той.

— Имате право, тези писма не трябва да попадат в ръцете на баща ми… Той ще ме убие!

— Права сте — каза Питу, — татко Бийо няма да послуша разума си за любовното ви приключение.

— Но как да го направим?

— Проклятие! Покажете ми как, госпожице.

— Има все пак един начин.

— Тогава — каза Питу, — ако има начин, трябва да се използва.

— Но не се осмелявам… — каза Катрин.

— Как така не се осмелявате?

— Не се осмелявам да ви кажа какво трябва да се направи.

— Какво! Начинът зависи от мен и вие не се осмелявате да ми го кажете? — каза Питу. — Това не е добре, госпожице Катрин, и аз не бих повярвал, че няма да ми имате доверие.

— Не ми липсва доверие в теб, скъпи Питу — каза Катрин.

— А! Отлично! — отвърна Питу, нежно поласкан от нарастващата близост с Катрин.

— Но ще бъде доста трудно за вас, приятелю мой.

— О! Ако е само трудно за мен — каза Питу, — изобщо не се притеснявайте от това, госпожице Катрин.

— Значи предварително си съгласен да направиш това, което ще поискам от тебе?

— Ама разбира се. Проклятие! Все пак стига да не е невъзможно.

— Напротив, твърде лесно е. Трябва да се отиде при майка Коломб.

— Продавачката на ечемична захар ли?

— Да, която в същото време е и разносвачка на писма в пощата.

— Аха! Разбирам… И да й кажа да предава писмата ви лично на вас?

— Ти ще й кажеш да предава писмата за мен само на тебе.

— На мен! — каза Питу. — А, да! Не разбрах отначало.

И той въздъхна за трети или четвърти път.

— Така е най-сигурно, съгласен ли си, Питу?… Освен ако откажеш да ми направиш тази услуга.

— Аз да ви откажа, госпожице Катрин? А! Как ли пък не!

— Тогава благодаря, благодаря!

— Ще отида… Разбира се, че ще отида, още утре.

— Утре е твърде късно, скъпи Питу. Ще трябва за започнеш да ходиш още от днес.

— Е, добре, госпожице, така да бъде. Ще започна от днес, ще започна от тази сутрин, ще започна веднага!

— Какво добро момче си ти, Питу! — каза Катрин. — И колко те обичам!

— О, госпожице Катрин! — отвърна Питу. — Не ми казвайте подобни неща, защото ще ме накарате да мина и през огън.

— Погледни колко е часът, Питу — каза Катрин.

Питу се приближи до часовника на девойката, който беше окачен на камината.

— Пет и половина сутринта, госпожице — каза той.

— Е, какво — каза Катрин, — добри ми приятелю Питу…

— Е, какво, госпожице?

— Може би ще е време…

— Да отида при майка Коломб?… На вашите заповеди, госпожице. Но ще трябва да вземете малко от лекарството — докторът предписа по една лъжица на всеки половин час.

— Ах, скъпи Питу! — каза Катрин, сипвайки си пълна лъжица от лекарственото питие и гледайки Питу с очи, които караха сърцето му да се разтапя. — Това, което ти правиш за мен, струва повече от всички лекарства на света!

— Значи затова доктор Рейнал разправяше, че имам толкова големи заложби да уча медицина!

— Но къде ще кажеш, че отиваш, Питу, за да не се досетят във фермата?

— О! Що се отнася до това, бъдете спокойна.

И Питу взе шапката си.

— Трябва ли да събудя госпожа Клеман? — попита той.

— О! Няма нужда, оставете я да спи, бедната жена… Сега нямам нужда от нищо… Освен…

— Освен… какво? — попита Питу.

Катрин се усмихна.

— А, да! Ама и аз съм един! — прошепна пратеникът на любовта — Освен от писмо от господин Изидор.

После, след миг мълчание, каза:

— Е, добре, бъдете спокойна, ако е пристигнало, ще го получите, ако ли не е…

— Ако не е пристигнало? — тревожно попита Катрин.

— Ако не е пристигнало… За да ме погледнете пак, както ме погледнахте преди малко, за да ми се усмихнете пак, както ми се усмихнахте, за да ме наречете пак скъпи Питу и ваш добър приятел… Е, какво, ако пък не е пристигнало, ще отида да го търся в Париж.

— Добро и чудесно сърце! — прошепна Катрин, проследявайки с очи Питу, който излизаше.

После, изтощена от този дълъг разговор, тя отпусна отново глава на възглавницата.

След десет минути на девойката щеше да й е невъзможно да каже дали станалото току-що е действителност, доведена от връщането на разума й, или пък детски сън от бълнуването й. Но това, в което беше сигурна, бе, че една живителна и нежна свежест се разпръскваше от сърцето й към най-отдалечените краища на трескавите й болезнени крайници.

В момента, когато Питу прекосяваше кухнята, майка Бийо вдигна глава. Тя не си беше лягала и не бе спала от три дни. От три дни тя не беше напускала тази табуретка, скрита под издадената част на камината, откъдето очите й можеха, поне да виждат вратата на стаята на Катрин.

— Е, какво? — попита тя.

— Е, какво, майко Бийо, отива на добре — каза Питу.

— Тогава къде си тръгнал?

— Отивам във Виле-Котре.

— И какво ще правиш?

Питу се поколеба за миг — той не беше човек на приказките.

— Какво ще правя ли?… — повтори той, за да печели време.

— Да — каза гласът на татко Бийо, — жена ми те пита какво ще правиш?

— Ще предупредя доктор Рейнал.

— Доктор Рейнал ти каза да не го търсиш, ако няма нищо ново.

— Е, какво пък — каза Питу, — понеже госпожица Катрин е по-добре, струва ми се, че има нещо ново.

Било защото татко Бийо чу отговора, който искаше, било защото не искаше да се покаже твърде труден спрямо един човек, който в крайна сметка му носеше добра новина, но той не възрази повече срещу тръгването на Питу. Така че той замина, докато татко Бийо се прибираше обратно в стаята си, а майка Бийо отпусна отново глава на гърдите си.

Питу пристигна във Виле-Котре в шест без петнайсет сутринта. Той добросъвестно събуди доктор Рейнал, за да му каже, че Катрин е по-добре и да го попита има ли нещо ново, което да се прави.

Докторът го разпита за нощта и за голямо учудване на Питу, който при все това влагаше в отговорите цялото си благоразумие, докторът знаеше всичко, което беше станало между него и Катрин, и то така, като че ли е стоял в някой ъгъл на стаята, зад завесите на прозореца или на леглото, или е присъствал на разговора между него и девойката.

Доктор Рейнал обеща да намине през деня във фермата, препоръча вместо рецепта да се грижат за Катрин „по същия начин“ и отпрати Питу, който твърде дълго размишлява над тези загадъчни думи, и заключи, че докторът му препоръчва да продължи да говори на девойката за Изидор дьо Шарни.

После от доктора той отиде у майка Коломб. Раздавачката живееше на улица „Дьо Лорме“, сиреч на другия край на града. Той пристигна, когато тя отваряше портата си.

Майка Коломб беше голяма приятелка на леля Анжелик. Но приятелството й с лелята не й пречеше да цени племенника.

Като влезе в дюкяна на майка Коломб, изпълнен с медени хлебчета от ръж и захар от ечемик, Питу за пръв път разбра, че ако иска да успее в преговорите и да накара раздавачката да му предава писмата за госпожица Катрин, беше необходимо да използва ако не подкуп, то поне съблазън. Той купи две парчета захар от ечемик и едно самунче от медения хляб.

След като покупката беше направена и платена, той се осмели да изложи искането си. Имаше тежки затруднения. Писмата трябвало да се дават само на лицата, до които са адресирани, или поне на упълномощени от властта или приносители на писмени пълномощия.

Майка Коломб не се съмняваше в думата на Питу, но изискваше писмено пълномощно. Питу видя, че ще трябва да направи една жертва. Той обеща да донесе на другия потвърждение за получаването на писмото, ако има писмо, и освен това разрешението на Катрин за получаване на бъдещи писма. Обещание, което той придружи с втора покупка на ечемичена захар и меден хляб.

Как да откажеш нещо на човек, който ти прави сефте, и то по такъв щедър начин!

Майка Коломб възрази съвсем слабо и накрая разреши на Питу да я последва в пощата, където щеше да му предаде писмо за Катрин, ако имаше пристигнало писмо за нея.

Питу я последва, похапвайки от медения хляб и смучейки четирите пръчки от ечемична захар.

Никога, ама наистина никога, той не си беше позволявал подобно разточителство. Но както знаем, благодарение на щедростта на доктор Жилбер, Питу беше богат.

Като пресичаше големия площад, той се покачи върху оградата на фонтана, подложи уста под една от четирите струи, които бликаха по онова време, и в продължение на пет минути поглъщаше цялата течаща вода, без да остави да падне нито капчица. Слизайки от фонтана, той хвърли поглед наоколо и видя нещо като театър, издигнато насред площада.

Тогава той си спомни, че в момента на заминаването му усилено се обсъждаше въпроса да се съберат във Виле-Котре, за да положат основите на една федерация между главния град на кантона[2] и околните села.

Различните частни събития, които се бяха заредили едно след друго около него, го бяха накарали да забрави това политическо събитие, което не беше без значение. Тогава той помисли за двайсет и петте луи, които му беше дал в момента на заминаването доктор Жилбер, за да оборудва по най-добрия възможен начин Националната гвардия на Арамон.

И той вдигна горделиво глава, представяйки си каква великолепна картина ще представляват благодарение на тези двайсет и пет луи, трийсет и тримата мъже, които бяха под негово разпореждане.

Това му помогна да смели двете самунчета меден хляб и четирите парчета ечемична захар, които, присъединени към пинтата[3] вода, която бе погълнал, щяха да успеят въпреки горещината на стомашните сокове, с които природата го бе снабдила, да натежат на стомаха му, ако бе лишен от това превъзходно средство за усилване на храносмилането, което наричат удовлетворено самолюбие.

Бележки

[1] Анжелик Питу е лелята на младия герой, основно действащо лице от „Анж Питу“ — бел.ред.

[2] Кантон — административно подразделение на околия във Франция — бел.прев.

[3] Пинта — стара мярка за течности, равна на около 0,93 л. — бел.прев.