Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (183)

ЧАСТ ПЪРВА
Какво правеха на 15 февруари 1794 година Анж Питу и Катрин Бийо

Малко повече от една година след екзекуцията на краля и заминаването на Жилбер, Себастиен и Бийо, през една хубава и студена сутрин на ужасната зима на 1794 година триста или четиристотин души, сиреч почти една шеста от населението на Виле-Котре, чакаха на площада пред замъка и в двора на кметството излизането на двама годеници, които нашият стар познат господин Дьо Лонпре беше на път да превърне в съпрузи.

Тези двама годеници бяха Анж Питу и Катрин Бийо.

Уви! Бе необходимо да се случат твърде тежки събития, за да доведат бившата любовница на виконт дьо Шарни, майката на малкия Изидор, до това, да стане госпожа Анж Питу.

Тези събития всеки ги разказваше и коментираше по свой начин. Но по какъвто и начин да ги коментираха и разказваха, нямаше нито един разказ от тези, които се разправяха по площада, който да не отдава най-голяма слава на предаността на Анж Питу и на благоразумието на Катрин.

Само че колкото по-интересни бяха двамата бъдещи съпрузи, толкова повече ги съжаляваха.

Може би те бяха по-щастливи от когото и да било от мъжките и женските индивиди, съставящи тази тълпа. Но такава си е тълпата, тя винаги трябва или да съжалява, или да завижда.

Този ден тя беше настроена състрадателно и съжаляваше.

Действително, събитията, предвидени от Калиостро вечерта на 21 януари, бяха потеглили с бърза стъпка, оставяйки след себе си една дълга и незаличима кървава следа.

На 1 февруари 1793 година Националният конвент беше приел един декрет, разпореждащ създаването на сумата от осемстотин милиона бона, което правеше общо издадените бонове на сума три милиарда и сто милиона.

На 28 март 1793 година Конвентът, по доклад на Трейар, бе приел декрет, с който емигрантите се прогонваха за вечни времена, обявяваха ги за граждански мъртви и конфискуваха имуществото им в полза на републиката.

На 7 ноември Конвентът прие декрет, с който натоварваше Комитета за народно просвещение да представи проект, целящ замяната на католическия култ с един разумен граждански култ.

Няма да говорим за преследването и смъртта на жирондистите. Няма да говорим и за екзекуцията на херцог Д’Орлеан, на кралицата, на Байи, на Дантон, на Камий Демулен и на мнозина други — тези събития бяха имали своя отзвук, стигнал до Виле-Котре, но не и влияние върху действащите лица, с които ни остана да се занимаем.

Следствие от конфискацията на имотите и след като Бийо и Жилбер бяха смятани за емигранти, техните имоти бяха конфискувани и обявени за продан.

Същото стана и с имотите на граф Дьо Шарни, убит на 10 август, и на графинята, заклана на 2 септември.

Като последица от този декрет Катрин беше изхвърлена от Писльо, смятан за национална собственост.

Питу беше поискал да протестира от името на Катрин. Но Питу беше станал от умерените, Питу беше станал малко подозрителен и мъдри хора му дадоха съвет да не се противопоставя нито с действие, нито с мисъл на заповедите на нацията.

Така че Катрин и Питу се бяха оттеглили в Арамон.

Отначало на Катрин й бе хрумнало да отиде да живее както някога в колибата на дядо Клуис. Но когато се появи на вратата на бившия горски пазач на херцог Д’Орлеан, той беше поставил пръст на устните си в знак на мълчание и беше поклатил глава в знак на невъзможност.

Тази невъзможност идваше от това, че мястото вече беше заето.

Законът за изгнание на незаклетите свещеници беше влязъл в сила и както добре разбирате, абат Фортие, който не бе пожелал да положи клетва, беше изгонен или по-скоро се беше прогонил сам.

Но той не се реши да прекоси границата и неговото изгнание се ограничи само с това да напусне къщата си във Виле-Котре, където беше оставил госпожица Александрия да пази мебелите му, и да поиска убежище от дядо Клуис, което той беше побързал да му даде.

Колибата на дядо Клуис, както си спомняте, беше само една обикновена пещера, изкопана в земята, където дори за сам човек беше неудобно. Така че щеше да е трудно да бъдат добавени към абат Фортие Катрин Бийо и малкият Изидор.

После, спомнете си нетърпимостта в поведението, проявена от абат Фортие при смъртта на госпожа Бийо. Катрин не беше дотолкова добра християнка, за да прости на абата отказа да отслужи опело за майка й, а дори и да би била толкова добра християнка, че да прости, абат Фортие беше твърде добър католик, за да й прости на нея.

Така че трябваше да се откаже от колибата на дядо Клуис.

Оставаха къщата на леля Анжелик в Пльо и малката къщурка на Питу в Арамон.

Дори не трябваше да се мисли за къщата на леля Анжелик. Колкото повече революцията следваше своя път, толкова повече леля Анжелик ставаше по-свадлива, което изглеждаше невероятно, и все по-кльощава, което изглеждаше невъзможно.

Промяната в морала й, както и в нейната физика се дължеше на това, че във Виле-Котре, както и другаде, църквите бяха затворени в очакване да бъде изнамерен разумен граждански култ от Комитета за народно просвещение.

Обаче, тъй като църквите бяха затворени, наемът от столовете, който беше основният доход на леля Анжелик, беше спаднал до нула. Това пресъхване на източниците на доход правеше леля Анжелик по-слаба и по-сваддива от всякога.

Ще добавим, че тя беше чувала много често да се разказва за превземането на Бастилията от Бийо и Анж Питу. Че беше виждала толкова често по време на големите парижки събития арендаторът и нейният племенник да заминават внезапно за столицата и че тя не се и съмняваше, че Френската революция не е водена от други, а от Анж Питу и Бийо, и че гражданите Дантон, Марат, Робеспиер и другите са само второстепенни помощници на тези главни водачи.

Госпожица Александрия, както добре разбирате, я увличаше в тези мисли, та било и малко погрешни, на които цареубийственото гласуване на Бийо бе придало омразната екзалтация на фанатизма.

Така че не биваше и да се мисли Катрин да бъде настанена при леля Анжелик.

Оставаше малката къщурка на Питу в Арамон.

Но как да бъде обитавана от двама, че дори и от трима, без да се даде повод за лоши приказки? Това беше още по-невъзможно, отколкото да се живее в колибата на дядо Клуис.

Така че Питу беше решил да иска гостоприемство от своя приятел Дезире Манике — гостоприемство, което му беше обещано от достойния арамонец и за което Питу щеше да се отплати с всякакъв вид работа.

Но всичко това не уреждаше положението на бедната Катрин.

Питу се отнасяше към нея с всичкото внимание на приятел и с всичката нежност на брат, но Катрин ясно чувстваше, че Питу я обича съвсем не като брат или като приятел.

Малкият Изидор чувстваше същото. Той, бедното дете, което никога не беше имало щастието да познава баща си, обичаше Питу така, както би обичало граф Дьо Шарни, а може би и повече. Защото, трябва да го кажем, Питу беше обожател на майката, но роб на детето.

Би могло да се каже, че ловкият стратег разбираше, че има само един начин да проникне в сърцето на Катрин — да влезе след Изидор.

Но бързаме да кажем, че никакви подобни сметки не помрачаваха чистотата на чувствата на честния Питу, който си беше останал такъв, какъвто го видяхме, сиреч наивният и предан момък от първите глави на нашата книга и ако с достигането на пълнолетието с него бе станала някаква промяна, то Питу беше станал може би още по-предан и по-невинен от всякога.

Всички тези качества трогваха Катрин до сълзи. Тя чувстваше, че Питу я обича пламенно, че я обича до обожание, до фанатизъм и понякога си казваше, че би искала да се отблагодари за една толкова голяма любов, за една такава пълна преданост с едно чувство, по-нежно от приятелството.

Благодарение на онова, което си казваше, бедната Катрин малко по малко се чувстваше — с изключение на Питу, — съвсем самотна на този свят. Разбираше, че ако умре, нейното бедно дете — пак с изключение на Питу, — ще остане само. Малко по малко Катрин беше стигнала дотам, да даде на Питу единствената награда, която беше в нейна власт — да му даде цялото си приятелство и цялата себе си.

Уви! Нейната любов, този блестящ и ароматен цвят на младостта й, сега беше в небесата!

Изминаха почти шест месеца, през които Катрин, все още несвикнала с тази мисъл, я пазеше в едно ъгълче на ума си много повече, отколкото в дъното на сърцето си.

През тези шест месеца на Питу, макар и приеман всеки ден с най-нежната усмивка, макар и изпращан всяка вечер с най-нежното ръкостискане, не можеше и да му мине мисълта, че в чувствата на Катрин може да настъпи подобен прелом в негова полза.

Но понеже не заради награда Питу беше предан, Питу беше влюбен, макар и да не знаеше чувствата на Катрин по отношение на него, той беше все по-предан на Катрин и все по-влюбен в Катрин.

И това би продължило така чак до смъртта на Катрин или на Питу. Питу би могъл да достигне възрастта на Филемон, а Катрин тази на Бавкида^[1], без ни най-малко да се променят чувствата на капитана на Националната гвардия на Арамон.

Така че Катрин трябваше да заговори първа, както говорят жените.

Една вечер, вместо да му подаде ръката си, тя му предложи челото си.

Питу помисли, че Катрин е нещо разсеяна — той беше твърде почтен човек, за да се възползва от една разсеяност.

Той отстъпи една крачка.

Но Катрин не пусна ръката му. Тя го притегли към себе си, подавайки му вече не челото, а бузата си.

Питу още повече се заколеба.

Като видя това, малкият Изидор каза:

— Ама целуни мама Катрин, татко Питу.

— О, Боже мой! — прошепна Питу, пребледнявайки, сякаш ей сега щеше да умре.

И постави студените си треперещи устни на бузата на Катрин.

Тогава, като вдигна детето си, Катрин го постави в ръцете на Питу.

— Давам ви детето, Питу. Искате ли заедно с него да вземете и майка му? — каза тя.

От удара главата на Питу се замая, той затвори очи и все така притискайки детето до гърдите си, се стовари на един стол, извиквайки с онази сърдечна нежност, която само сърцето може да оцени:

— О, господин Изидор! Скъпи ми господин Изидор, колко ви обичам!

Изидор наричаше Питу „татко Питу“. Но Питу наричаше сина на виконт дьо Шарни „господин Изидор“.

И освен това, тъй като чувстваше, че Катрин иска да го обикне най-вече заради любовта му към сина й, той не казваше на Катрин:

— О, колко ви обичам, госпожице Катрин!

А казваше на Изидор:

— О! Колко ви обичам, господин Изидор!

След като беше решен въпросът, че Питу обича още повече Изидор, отколкото Катрин, заговориха за женитба.

Питу каза на Катрин:

— Не ви карам да бързате, госпожице Катрин. Отложете го с колкото време искате. Но ако искате да ме направите щастлив, не отлагайте твърде дълго.

Катрин поиска един месец.

Когато изминаха три седмици Питу в парадна униформа отиде почтително да направи посещение на леля Анжелик с цел да й съобщи за скорошния си съюз с госпожица Катрин Бийо.

Леля Анжелик видя отдалеч племенника си и побърза да затвори вратата.

Но Питу не спря да върви към негостоприемната врата, на която почука тихичко.

— Кой е там? — попита леля Анжелик с най-надменния си глас.

— Аз, вашият племенник, лельо Анжелик.

— Върви си по пътя, септемврийски убиецо! — каза старата мома.

— Лельо — продължи Питу, — идвам да ви съобщя една новина, която сигурно ще ви е приятна, а за мен в нея е цялото ми щастие.

— И каква е тази новина, якобинецо?

— Отворете ми вратата си и ще ви я кажа.

— Казвай я през вратата. Не отварям вратата си на санкюлоти като теб.

— Това вашата последна дума ли е, лельо?

— Това е последната ми дума.

— Е, добре, мила ми лельо, аз се женя.

Вратата се отвори сякаш по магия.

— И за кого, нещастнико? — попита леля Анжелик.

— За госпожица Катрин Бийо — отвърна Питу.

— Ах, негодникът му! Ах, безчестникът му! Ах, мерзавецът му! — каза леля Анжелик. — Ще ми се жени за развалено момиче!… Върви си, нещастнико, проклинам те!

И с жест, изпълнен с благородство, леля Анжелик простря ръце срещу своя племенник.

— Лельо — каза Питу, — добре разбирате, че съм свикнал с проклятията ви и че това няма да ме трогне повече от останалите. А сега — от учтивост бях длъжен да ви съобщя за сватбата си. Съобщих ви го и учтивостта е спазена — сбогом, лельо Анжелик!

И вдигайки по военному ръка към тривърхата си шапка, той отдаде чест на леля Анжелик и продължи пътя си през Пльо.