Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (56)

55.
Декларацията за правата на човека

Питу, на когото този шум напомни за шума на парижките размирици, който беше чувал неведнъж, помисляйки, че се приближава банда убийци, като реши, че ще трябва да защитава някой нов Флесел, някой нов Фулон или някой нов Бертие^[1], беше извикал: „На оръжие!“, и беше застанал начело на своите трийсет и трима души.

Тогава тълпата се разтвори и той видя абат Фортие да излиза напред, влачен от Бийо. Липсваше само палмовата клонка, за да заприлича абатът на древните християни, когато са ги отвеждали в цирка. Един съвсем естествен порив го тласна да защити бившия си учител, за чието престъпление още нищо не знаеше.

— О, господин Бийо! — извика той, хвърляйки се пред арендатора.

— О, татко! — извика Катрин и направи толкова подобно движение, че зрителят може да се помисли, че сцената е поставена от опитен режисьор.

Но бе достатъчен само един поглед на Бийо, за да бъдат спрени, от една страна, Питу, а от друга — Катрин. Имаше нещо едновременно лъвско и орлово в този човек, представляващ въплъщение на народа. Като стигна до подножието на естрадата, той сам пусна абат Фортие и като му я показа с пръст, рече:

— Виж, ето го този олтар на родината, пред който отказваш да служиш и пред койго аз, Бийо, ти заявявам, че си недостоен да бъдеш енорийски свещеник. За да изкачиш тези свещени стъпала, трябва да усетиш сърцето си изпълнено от три чувства: желание за свобода, преданост към родината и любов към човечеството! Свещенико, желаеш ли ти освобождението на света? Свещенико, ти предан ли си на родината си? Свещенико, обичаш ли ближния си повече отколкото самия себе си? Тогава, качвай се смело на този олтар и призови Бога. Но ако не се чувстваш пръв измежду всички нас като гражданин, отстъпи мястото на някой по-достоен и се оттегли… Изчезни… Върви си!…

— О, нещастнико! — каза абатът като се отдръпна и заплаши Бийо с пръст. — Ти не знаеш на кого обявяваш война!

— Зная, и още как! — каза Бийо. — Обявявам война на вълците, лисиците и змиите. На всичко, което жили, хапе и разкъсва в мрака. Е, добре, така да бъде — добави той, като удари с двете си ръце в един жест, изпълнен с могъщество, широката си гръд. — Разкъсвайте… Хапете… Жилете… Има за какво!

За миг настана тишина, докато цялата тази тълпа се раздели, за да остави свещеника да се измъкне и след като затвори отново образувания проход, остана неподвижна, възхитена от тази могъща натура, която се предлагаше за мишена на една ужасяваща сила, на която по онова време половината свят още робуваше и която наричаха духовенство.

Нямаше кмет, нямаше заместник-кмет, нямаше общински съвет. Имаше само Бийо. Господин Дьо Лонпре се приближи до него.

— Но след всичко това, господин Бийо — каза му той, — вече нямаме свещеник!

— Е, какво от това?

— Като нямаме свещеник, няма да има и литургия!

— Голямо нещастие! — каза Бийо, който след първото си причастие не беше стъпил повече от два пъти в църква — в деня на сватбата си и в деня на кръщението на дъщеря си.

— Не бих казал, че е голямо нещастие — отвърна кметът, който в случая държеше да не противоречи на Бийо, — но какво ще сложим на мястото на литургията?

— Ще ви кажа какво ще сложим на мястото на литургията — извика Бийо в порив на истинско вдъхновение. — Качете се заедно с мен на олтара на родината, господин кмете. Качете заедно с мен и Питу; вие отдясно, ти отляво на мен… Така. Това, с което ще заместим литургията, чуйте ме добре всички — каза Бийо, — е Декларацията за правата на човека, това е credo^[2] на свободата, това е евангелието на бъдещето.

Всички ръце изръкопляскаха едновременно — всички тези хора, свободни от предния ден или по-скоро едва смъкнали оковите, всички тези хора жадуваха да опознаят правата, които бяха завоювали отново и още не им се бяха нарадвали. Те много повече жадуваха да чуят тези слова, отколкото словото, наричано от абат Фортие небесно.

Застанал между кмета, който представяше силата на властта, и Питу, който представяше силата на оръжието, Бийо простря ръка и наизуст, по памет, по спомен — честният арендатор, както си спомняме, не знаеше да чете, — произнесе със звучен глас следващите думи, които множеството изслуша право и със свалени шапки:

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА^[3]

 

ЧЛЕН 1. Хората се раждат и остават през целия си живот свободни и с равни права. Социалните различия не могат да се основават на обществената полезност.

ЧЛЕН 2. Целта на всяко политическо сдружение е запазването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са: свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу потисничеството.

Тези думи и съпротивата срещу потисничеството бяха произнесени от Бийо като от човек, видял да падат пред него стените на Бастилията, който знае, че нищо не може да устои пред ръката на народа, когато народът вдигне ръка.

Тогава се надигна един от онези викове, които, когато са нададени от тълпа, приличат на рев.

Бийо продължи:

ЧЛЕН 3. Принципът на всеки суверенитет се основава на нацията. Нито една група, нито един индивид не може да упражнява власт, която не произлиза по същество…

Това последно изречение твърде живо напомни на тези, които бяха слушали спора, станал между Бийо и абат Фортие и в който Бийо се беше позовал на този принцип, за да мине незабелязано, и беше заглушена от аплодисменти и викове „браво“. Бийо остави да затихнат виковете и аплодисментите и продължи нататък:

ЧЛЕН 4. Свободата се състои в правото да се върши всичко, което не вреди на другите: така че упражняването на естествените права на всеки човек няма граници, освен тези, които осигуряват на другите членове на обществото възможността да се радват на същите права. Тези граници могат да бъдат определяни само със закон.

В този член имаше нещо малко абстрактно за простичките умове, които го слушаха, така че той беше посрещнат малко по-хладно от останалите, колкото и да беше основополагащ. Бийо продължи:

ЧЛЕН 5. Законът няма право да забранява друго, освен действия, вредни за обществото. Всичко, което не е забранено от закона, не може да бъде възпрепятствано и никой не може да бъде принуждаван да върши онова, което законът не предписва…

— Ще рече — попита един глас в тълпата, — че след като законът не предписва вече ангария и ликвидира десятъка, свещениците никога вече няма да могат да дойдат и да вземат десятък от нивите ми, нито пък кралят да ме принуди да работя ангария?

— Точно така — отговори Бийо на този, който беше задал въпроса, — от днес нататък и в бъдеще сме освободени завинаги от тези срамни притеснения.

— В такъв случай да живее законът! — каза този, който бе задал въпроса.

И всички присъстващи хорово повториха: „Да живее законът!“. Бийо продължи:

ЧЛЕН 6. Законът изразява обществената воля.

После спря и като вдигна тържествено пръст, каза:

— Чуйте добре това, приятели, братя, граждани, хора!…

Всички французи имат правото да съдействат лично или чрез свои представители при изработването на закона…

И повиши глас, за да не се загуби смисълът на нито сричка от това, което казваше:

Той трябва да бъде еднакъв за всички, било за този, когото закриля, било за онзи, когото наказва…

После, още по-високо:

Всички граждани са равни пред очите му, всички са равно допустими до звания, места и обществени длъжности, според способностите им и без други различия, освен техните добродетели и техните таланти…

Член шести предизвика единодушни аплодисменти. Бийо премина към член седми.

Никой човек не може да бъде обвинен, арестуван, нито задържан, освен в случаи, определени от закона и по начина, който е предписан. Онези, които подтикват, изпращат, изпълняват или карат някого да изпълнява съдийски задължения, трябва да бъдат наказвани; но всеки гражданин, призован или задържан по силата на закона, трябва да се подчини на мига — той е виновен, ако окаже съпротива.

 

ЧЛЕН 8. Законът не трябва да определя други, освен най-необходимите наказания и никой не може да бъде наказван, освен в името на предварително създаден и прогласен закон за престъплението, за което е съден.

 

ЧЛЕН 9. Всеки човек трябва да бъде смятан за невинен до доказването на вината му и ако се сметне за абсолютно необходимо да бъде задържан, всяка строгост, която не е преценена като необходима за задържането му, трябва да бъде най-строго обуздавана от закона.

 

ЧЛЕН 10. Никой не може да бъде обезпокояван заради убежденията му, дори и религиозни, доколкото изразяването им не нарушава реда, установен от закона.

 

ЧЛЕН 11. Свободният обмен на мисли и мнения е едно от най-скъпоценните права на човека; всеки гражданин може да говори, да пише и да печата свободно; отговорност се носи само при злоупотреба с тази свобода в случаите, определени от закона.

 

ЧЛЕН 12. Гарантирането на правата на човека изисква създаване на обществена власт; тази власт се създава в полза на всички, а не само за частно ползване от тези, на които е поверена.

 

ЧЛЕН 13. За издръжка на обществената власт и за разходи по администрацията е абсолютно необходим общественият налог. Той трябва да бъде разпределен поравно между всички граждани, пропорционално на възможностите им.

 

ЧЛЕН 14. Всички граждани имат правото да установят, лично или чрез свои представители, необходимостта от обществения налог, да проследяват използването му и да определят размера, начина на облагане, реда за събирането и продължителността му.

 

ЧЛЕН 15. Обществото има право да търси сметка от всеки обществен служител на своята администрация.

 

ЧЛЕН 16. В общество, в което не е осигурено гарантирането на правата, а разделението на властите не е определено, няма Конституция.

 

ЧЛЕН 17. Собствеността е неотменимо и свещено право, от което не може да бъде лишаван никой, освен ако съществува законно установена обществена необходимост, която очевидно да го изисква и при условията на предварително и точно обезщетение.

— А сега — продължи Бийо, — ето го и приложението на тези принципи. Слушайте, братя! Слушайте, граждани! Хора, които тази декларация направи свободни, чуйте!

— Шът! Тишина! Нека чуем — казаха заедно двайсетина гласа в тълпата. Бийо подхвана отново:

Националното събрание, като иска да създаде френска Конституция въз основа на принципите, които признава и декларира, унищожава безвъзвратно институциите, накърняващи свободата и равенството на правата…

По-нататък в гласа на Бийо прозвучаха нотки на омраза и заплаха:

Вече няма нито благородничество, нито кралско достойнство, нито различие в званията, нито феодален режим, нито наследствени привилегии, нито някоя от титлите, наименованията и привилегиите, произхождащи от тях, нито рицарски ордени или отличия, за които се изискват доказателства за благородство или които предполагат знатност по рождение, нито някакво друго превъзходство, освен това на обществените функционери при изпълнение на функциите им.

Няма повече нито купуване, нито наследственост за никоя обществена служба. Вече няма за никоя отделна част от нацията или за отделен индивид привилегия или изключение от общото право за всички французи.

Няма вече нито съдийски функции на занаятчийските съюзи, нито професионални, художнически и занаятчийски корпорации.

Най-накрая законът не признава повече нито религиозни обети, нито други задължения, които биха противоречали на естествените права или на Конституцията…

Бийо млъкна.

Бяха го слушали в религиозно мълчание.

За пръв път народът с изумление чуваше да признават правата му, провъзгласени във великия ден, при светлината на слънцето и пред лицето на Господа, от когото от толкова дълго време бяха искали в своите молитви тази харта на естествените им права и която бяха получили едва след векове на робство, мизерия и страдания!…

За пръв път човекът, истинският човек, този, върху когото зданието на монархията с благородничеството отдясно и духовенството отляво тежеше от шестстотин години; за пръв път работникът, занаятчията, орачът бяха осъзнали силата си, оценили стойността си, пресметнали мястото си върху земята и измерили сянката, която хвърлят под слънцето, и всичко това изобщо не ставаше по силата на господарска прищявка, а им се оповестяваше чрез гласа на един от равните им!

Така че, когато след тези последни думи: „Законът повече не признава нито религиозни обети, нито други задължения, които биха противоречали на естествените права и на Конституцията“, Бийо нададе толкова новия, изглеждащ все още като престъпление вик: „Да живее нацията!“, когато, простирайки двете си ръце, той събра в братска прегръдка кмета и еполетите на капитана, макар това да беше кметът на един малък град, а капитанът — началник на шепа селяни, както и въпреки безкрайно малкия брой на тези, които го представляваха, принципът не ставаше по-малко велик и всички усти повториха вика: „Да живее нацията!“, и всички ръце се затвориха и се сключиха в обща прегръдка, във върховно сливане на всички сърца в едно-единствено, в гравитацията на отделните интереси към обществения дълг.

Това беше една от сцените, за които Жилбер беше говорил на кралицата и които тя не бе разбрала. Бийо слезе от олтара на родината сред радостни викове и овациите на цялото население.

Градският оркестър на Виле-Котре, обединен с оркестрите от съседните села, веднага подхвана мелодията на братското обединение, мелодията на сватбите и кръщенетата: „Къде може да си по-добре, отколкото в прегръдката семейна?“^[4]

И наистина от този час нататък Франция ставаше едно голямо семейство. От този час нататък религиозната омраза беше потушена, провинциалните предразсъдъци бяха унищожени. От този час нататък това, което се вършеше за всекиго, се вършеше за Франция и географията вече не съществуваше. Нямаше вече планини, нямаше вече реки, нямаше вече препятствия между хората. Имаше един език, една родина и едно сърце!

И с тази наивна мелодия, с която някога семейството беше посрещало Анри IV и с която днес един народ поздравяваше свободата си, започна една огромна фарандола^[5], която се разгърна за миг като безкрайна верига, търкаляйки живите си звена от центъра на площада до краищата на улиците, достигащи до него.

После поставиха маси пред вратите. Богат или беден, всеки донесе своето блюдо и гърне със сидър, своята половинка бира, бутилката си вино или стомна вода и цялото население взе участие в това велико общо угощение като у древните християни, благославяйки Господа. Шест хиляди граждани споделиха една трапеза, свещената трапеза на братството!

Бийо беше героят на деня. Той щедро сподели почестите, отдавани на него, с кмета и Питу.

Не е нужно да казваме, че по време на фарандолата Питу намери начин да подаде ръка на Катрин; не е нужно да споменаваме, че Питу намери начин да седне на масата до Катрин.

Но бедното момиче беше тъжно. Радостта й от сутринта беше изчезнала, както изчезва свежият усмихнат лъч на зората в буреносните облаци на пладнето.

Чрез схватката си с абат Фортие, чрез прочитането от него на Декларацията за правата на човека баща й бе хвърлил предизвикателство към духовенството и благородничеството; предизвикателство, което беше толкова по-ужасно, защото идваше от низините.

Тя беше помислила за Изидор, който вече не беше нищо… Поне нищо повече от всеки друг човек. Катрин не съжаляваше нито за титлата, нито за сана, нито за богатството му — тя би обичала своя Изидор и като прост селянин. Но й се струваше, че са жестоки, несправедливи и груби към този млад човек. Струваше й се, че баща й в крайна сметка, отнемайки титлите и привилегиите му, вместо един ден да го приближи до нея, би трябвало с това да го отдалечи завинаги.