Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (154)

153.
От шест до девет часа сутринта

Току-що бяха убили Манда, когато Комуната назначи Сантер за главнокомандващ на негово място и Сантер веднага накара да бият обща тревога по улиците и да удрят двойно по-силно камбаните във всички църкви. После организира патриотични патрули със заповед да проникнат чак до Тюйлери и да разузнаят най-вече какво става в Събранието.

Впрочем патриотите цяла нощ бяха обикаляли около Събранието.

Към десет часа вечерта на „Шан-з-Елизе“ бяха арестували едно събрание от единайсет въоръжени лица, десет с кинжали и пистолети, единайсетият с шишане^[1].

Тези единайсет души се бяха предали без съпротива и бяха отведени в караулното на Фьойан.

През останалата част от нощта бяха арестувани още единайсет души.

Бяха ги сложили в две отделни стаи.

С изгрева на деня първите единайсет намериха начин да избягат, скачайки през прозореца в една градина и разбивайки портата на тази градина.

Така че останаха вторите единайсет пленници, които бяха по-здраво затворени.

В седем часа сутринта доведоха в двора на Фьойан един млад двайсет и девет-трийсет годишен мъж с униформа и калпак на Националната гвардия. Новичката му униформа, блясъкът на оръжията и елегантността на телосложението му бяха накарали да го заподозрат, че е от аристокрацията, което беше довело до ареста му. На всичко отгоре беше твърде спокоен.

Един човек, наречен Бонжур, бивш чиновник от флота, председателстваше през този ден секцията на Фьойан. Той разпита националния гвардеец.

— Къде ви арестуваха? — попита го той.

— На насипа Фьойан — отвърна пленникът.

— Какво правехте там?

— Отивах да се явя в двореца.

— С каква цел?

— За да изпълня заповед на общината.

— Какво ви се нареждаше с тази заповед?

— Да проверя състоянието на нещата и да докладвам на главния прокурор-синдик на департамента.

— У вас ли е тази заповед?

— Ето я.

И младият мъж извади една хартия от джоба си. Председателят я разгъна и прочете:

Приносителят, национален гвардеец, на представената заповед, ще се яви в двореца, за да провери положението и ще докладва на господин главния прокурор-синдик на департамента.

Борие, Льо Рулкс, общински служители

Заповедта потвърждаваше казаното. Все пак се бояха да не би подписите да се окажат фалшиви и изпратиха в Кметството един човек, за да накара подписалите се да ги разгледат.

Този последен арест беше събрал много народ в двора на Фьойан и няколко гласа сред цялото това множество — винаги има такива гласове при струпвания на народ — започнаха да искат смъртта на пленниците.

Един комисар от общината, който беше там, разбра, че не бива да се оставят тези гласове да придобият значимост. Той се покачи на едно скеле, за да се обърне с реч към народа и да го накара да се оттегли.

В момента, в който може би тълпата щеше да отстъпи пред влиянието на милосърдната реч, човекът, изпратен в Кметството, за да свери подписите на двамата общинари, се върна и каза, че заповедта си е съвсем истинска и че трябва да бъде освободен човекът, наречен Сюло, който я носи.

Той беше същият онзи, когото видяхме по време на онази вечеринка у госпожа Дьо Ламбал, на същата вечеринка, когато Жилбер нарисува за Луи XVI скица на гилотината и когато Мария-Антоанета разпозна в този странен инструмент непознатата машина, която Калиостро й бе показал в една гарафа в замъка Таверне.

При името на Сюло една жена, изгубена в тълпата, вдигна глава и нададе вик на ярост.

— Сюло! — извика тя. — Сюло! Главният редактор на „Деянията на апостолите“? Сюло, един от убийците на лиежката независимост?… Дайте ми Сюло! Искам смъртта на Сюло!

Тълпата се разтвори, за да направи място на тази дребна, мършава жена, облечена в амазонка^[2] с цветовете на Националната гвардия, въоръжена с една сабя, която носеше на презраменен ремък. Тя отиде при комисаря от общината, накара го да слезе от скелето и се качи на неговото място. Едва главата й се издигна над тълпата, когато се нададе един-единствен вик:

— Тероан!

Действително Тероан беше твърде популярна. Нейното участие в събитията на 5 и 6 октомври, арестуването й в Брюксел и пребиваването в австрийските затвори, нейната агресивност от 20 юни й бяха създали толкова голяма популярност, че Сюло в своя присмехулен вестник й беше дал за любовник гражданина „Попюлюс“^[3], сиреч целия народ.

В това имаше двоен намек за популярността на Тероан и за лекотата на нравите й, за която я обвиняваха, че била изключителна.

Освен това Сюло беше публикувал в Брюксел „Камбанна тревога за кралете“ и по този начин бе спомогнал за смазването на лиежката революция и за поставянето под австрийската тояга и митрата на един свещеник благородния народ, който искаше да бъде свободен и френски.

Точно по онова време Тероан беше на път да напише разказ за арестуването си и вече беше прочела няколко глави в клуба на якобинците. Тя поиска не само смъртта на Сюло, но и на единайсетте пленници, които бяха заедно с него.

Сюло чу да отеква този глас, който сред аплодисментите искаше неговата смърт и тази на другарите му. Той повика през вратата началника на охраната, която ги пазеше.

Тази охрана се състоеше от двеста души от Националната гвардия.

— Оставете ме да изляза — каза той. — Ще се назова, ще ме убият и всичко ще свърши. Смъртта ми ще спаси единайсет други живота.

Отказаха да му отворят вратата. Той се опита да скочи през прозореца. Другарите му го дръпнаха назад и го задържаха. Те не можеха да повярват, че ще ги предадат хладнокръвно на убийците. Лъжеха се.

Председателят Бонжур, смутен от виковете на множеството, се съгласи с искането на Тероан и забрани на Националната гвардия да се противи на волята на народа.

Националната гвардия се подчини и освободи вратата.

Народът се хвърли в килията и наслуки се докопа до първия попаднал му.

Този първи беше един абат на име Буйон, драматичен автор, еднакво известен с епиграмите на „Братовчеда Жак“ и с провала на трите или четирите си пиеси в театъра на Монтансие. Това беше мъж с огромни размери. Изтръгнат от ръцете на общинския комисар, който се опитваше да го спаси, той беше отмъкнат в двора и там започна отчаяна борба срещу убийците си. Макар и да нямаше друго оръжие освен ръцете си, той извади от строя двама или трима от тези негодници.

Един удар с байонет го прикова за стената. Той издъхна, без някой от последните му удари да достигне до враговете му.

По време на тази борба двама от затворниците успяха да се измъкнат.

Този, който последва абат Буйон, беше бивш кралски гвардеец, наречен Солминиак. Той се защитаваше не по-малко яростно от предшественика си. Смъртта му не беше по-малко жестока. После заклаха трети, чието име остана неизвестно. Сюло беше четвърти.

— Виж — каза една жена на Тероан, — ето го твоя Сюло!

Тероан не го познаваше по лице. Тя мислеше, че той е свещеник и го наричаше абат Сюло. Тя се хвърли като тигрица и го хвана за гърлото.

Сюло беше млад, храбър и силен. С един удар на юмрука си той отхвърли Тероан на десетина крачки от себе си, със свирепо разтърсване се отърва от трима-четирима души, нахвърлили се отгоре му, изтръгна сабя от ръцете на убийците и с първите два удара просна на земята двама от тях.

Тогава започна страховита борба. Непрекъснато печелейки място, непрекъснато напредвайки към портата, Сюло се освобождаваше на три пъти. Той достигна тази злощастна порта. Но, принуден да се обърне, за да я отвори, се изложи за миг без защита на убийците си — този миг беше достатъчен на двайсетина саби да пронижат тялото му. Той падна в краката на Тероан, която получи тази жестока радост да му нанесе последната рана.

Бедният Сюло се беше оженил преди два месеца за една очарователна жена, дъщеря на известен художник, за Адел Ал.

Докато Сюло се бореше с убийците, трети пленник намери начин да се измъкне.

Петият, който се появи, извлечен от караулното от убийците, накара тълпата да нададе вик на възхита. Това беше един бивш телохранител, наречен Дю Вижие, когото наричаха „хубавия Вижие“. Понеже беше също толкова храбър, колкото и красив, и също толкова ловък, колкото и храбър, той се бори почти четвърт час, падна три пъти и три пъти се надигна отново и оцвети всяко паве в двора с кръвта си, но и с тази на убийците си. Най-накрая падна като Сюло, сразен от числеността им.

Смъртта на другите четирима си беше обикновено клане. Не се знаят имената им.

Деветте трупа бяха завлечени до площад „Вандом“, където ги обезглавиха. После главите им, набучени на пики, бяха разнесени из цял Париж.

Вечерта един прислужник на Сюло откупи с цената на злато главата на господаря си и успя с издирване да открие трупа. Благочестивата съпруга на Сюло, бременна от два месеца, със силни викове изискваше тези скъпоценни останки, за да им отдаде последните дължими почести.

Така, преди да е започнала борбата, вече се проля кръв на две места — върху стъпалата на Кметството и в двора на Фьойан.

Ей сега ще я видим да се пролива и в Тюйлери. След капката, поток, след потока — река!

Точно в момента, когато се извършваха убийствата, сиреч между осем и девет часа сутринта, десет или единайсет хиляди национални гвардейци, събрани от тревожния камбанен звън на Барбару и от общата тревога на Сантер, слизаха по улица „Сен Антоан“, преминаваха под знаменитата аркада Сен Жан, така добре пазена предишната нощ, и излизаха на площад „Грев“.

Тези десет хиляди души идваха по заповед да тръгнат срещу Тюйлери.

Накараха ги да изчакат един час.

В тълпата обикаляха две версии:

Първата беше, че се надяват на отстъпки от двореца.

Втората — че предградието Сен Марсо не било готово и че не трябва да се тръгва без него.

Хиляда души, въоръжени с пики, станаха нетърпеливи. Както винаги, най-зле въоръжените бяха най-пламенни. Те пробиха редиците на Националната гвардия, казвайки, че ще минат и без нея и ще превземат двореца сами.

Няколко марсилски федерати и десетина-дванайсет френски гвардейци — от същите онези френски гвардейци, които преди три години бяха превзели Бастилията, — застанаха начело на тях и с овации бяха поздравени като вождове.

Това бе авагардът на въстанието.

Все пак адютантът, който бе станал свидетел на убийството на Манда, се беше върнал в Тюйлери с най-бързия ход на коня си. Но това стана едва в момента, когато след злополучната разходка из дворовете кралят се беше прибрал в покоите си, а кралицата в своите, за да може да се стигне до тях и да им съобщи мрачната новина.

Кралицата изпитваше онова, което се изпитва всеки път при съобщаването за смъртта на човек, който се е разделил с вас преди миг. Тя не можеше да повярва. Накара да й разкажат сцената веднъж, после втори път с всички подробности.

В това време шумът от една кавга достигна чак до първия етаж и навлезе през отворените прозорци.

Жандармите, националните гвардейци и артилеристите-патриоти — онези, които бяха викали: „Да живее нацията!“, в края на краищата започнаха да предизвикват роялистите, наричайки ги „господа кралските гренадири“ и да говорят, че всички от гренадирите от Фий-Сен-Тома и онези от Бют-де-Мулен са хора, които са се продали на двора и понеже долу още не знаеха за смъртта на главнокомандващия, която вече се беше разчула на първия етаж, един гренадир се провикна с пълен глас:

— Решително този негодник Манда е изпратил само аристократи в двореца!

По-големият син на Манда беше в редиците на Националната гвардия. Ние видяхме къде беше по-малкият — той се опитваше безуспешно да защити баща си на стъпалата на Кметството.

При това оскърбление, отправено към отсъстващия му баща, по-големият брат се хвърли вън от редиците с вдигната високо сабя.

Трима-четирима артилеристи се спуснаха срещу него.

Вебер, камериерът на кралицата, беше там като национален гвардеец между гренадирите от Сен-Рош. Той полетя на помощ на младежа.

Чу се тракане на саби. Кавгата оформи двете си партии. Привлечена от шума към прозореца, кралицата разпозна Вебер.

Тя повика Тиери, камериера на краля, и му нареди да отиде да потърси млечния й брат.

Вебер се качи и разказа всичко на кралицата. В отговор кралицата му разказа за смъртта на Манда.

Под прозорците шумът продължаваше.

— Виж какво става, Вебер — каза кралицата.

— Какво става ли, госпожо?… Ето че артилеристите изоставят оръдията си, в които има натикани гюлета и тъй като оръдията не са заредени с барут, ето че сега са извън строя!

— Какво мислиш за всичко това, бедни мой Вебер?

— Мисля — каза добрият австриец, — че Ваше Величество трябва да се посъветва с господин Рьодерер, който ми изглежда все още измежду най-преданите, които са останали в двореца.

— Да, но къде да поговоря с него, без да бъда подслушвана, шпионирана и прекъсвана?

— В моя апартамент, ако кралицата пожелае — каза камериерът Тиери.

— Става — каза кралицата.

После се обърна към млечния си брат и му каза:

— Иди да намериш господин Рьодерер и го доведи при Тиери.

И докато Вебер излизаше сам през едната врата, кралицата излизаше през другата, следвайки Тиери.

Часовникът на двореца удари девет часа.