Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

11.
Спалнята

Шарни се облегна на канапето и въздъхна.

Андре подпря главата си с ръка.

Въздишката на Шарни потисна нейната в дълбочината на душата й.

Това, което се случваше в момента в сърцето на младата жена, не можеше да се опише.

Омъжена от четири години за мъж, когото обожава, но без той, зает с друга жена, да е узнавал някога ужасната жертва, която е направила, като се е омъжила за него. Със себеотрицанието на съпруга и подчинена тя бе виждала, понасяла и потискала всичко в себе си. От известно време й се струваше при някой по-мил поглед на съпруга й и по-сурови думи на кралицата, че предаността му вече не е толкова голяма. През дните, които изминаха, ужасни дни, изпълнени с непрестанна тревога, само Андре от всички изплашени придворни и слуги може би бе усетила радостни и нежни вълнения. И това се случваше, когато във важни моменти с някой жест, поглед, дума, графът й обръщаше внимание, търсеше я притеснено, откриваше я радостно. Когато скришом докосваше ръката й, без да забелязва тълпата наоколо, и с обща мисъл, която беше само за тях. А също и тези вълнуващи усещания, непознати на това ледено тяло и диамантено сърце, което никога не бе познало любовта, освен болката, свързана с нея, а именно самотата.

И ето че изведнъж бедното самотно създание намира сина си и става отново майка, ето че нещо като зараждаща се любов огряваше тъжния й и мрачен досега живот. Само че това беше странно съвпадение и доказваше, че щастието не беше създадено за нея. Тези две събития се съчетаваха по такъв начин, че едното разрушаваше другото, и, неизбежно, завръщането на съпруга отдалечаваше от нея любовта на детето, а присъствието на детето убиваше зараждащата се любов на съпруга.

Ето какво не можеше да разбере Шарни в този вик, който Андре бе издала, в тази ръка, която го беше отблъснала, и в това тъжно мълчание, което последва този вик, който приличаше на вик на болка и все пак бе вик на любов, и в това движение, сякаш породено от отвращение, а всъщност бе предизвикано от силен страх.

Шарни погледна за миг Андре с изражение, което тя несъмнено би разбрала, ако също го беше погледнала.

Шарни въздъхна и продължи разговора оттам, откъдето бяха спрели.

— Какво трябва да съобщя на краля, госпожо? — попита той.

Андре изтръпна като чу гласа. После открито погледна графа:

— Господине — каза тя, — толкова съм страдала, откакто живея в двора, че когато кралицата имаше добрината да ме освободи, аз приех с признателност. Аз не съм родена, за да живея в светското общество, и винаги съм намирала в самотата, ако не щастие, то поне отмора. Най-щастливите дни в живота ми са тези, които прекарах като младо момиче в двореца Таверне, и по-късно тези, които прекарах в манастира „Сен Дьони“ в близост до благородното момиче на Франция, което наричат госпожа Луиз. Но с ваше разрешение, господине, бих живяла на това място, изпълнено за мен със спомени, които, въпреки че са тъжни, са изпълнени и с известна сладост.

При тази молба на Андре, Шарни се поклони в знак, че е готов да приеме не само молба, но и да се подчини на заповед.

— И така, госпожо — каза той, — това решение окончателно ли е?

— Да, господине — отговори тихо, но твърдо Андре.

Шарни отново се поклони.

— А сега, госпожо — каза той, — остава да ви попитам само едно нещо. Мога ли да идвам да ви посещавам тук?

Андре погледна Шарни с ясните си очи, които обикновено бяха спокойни и студени, но сега бяха изпълнени с учудване и нежност.

— Разбира се, господине — каза тя, — и тъй като аз няма да виждам никого, ще ви бъда признателна, ако ми посвещавате свободните си от задължения в Тюйлери мигове, колкото и кратки да бъдат.

Никога Шарни не бе намирал погледа на Андре така очарователен, никога не беше откривал в гласа й толкова нежност.

Нещо пробягна по вените му, подобно на тази нежна тръпка, която пробягва по тялото при първа милувка.

Той погледна към мястото, на което седеше до Андре, преди да стане оттам.

Шарни би дал година от живота си, за да седне там, без Андре да го отблъсне, както първия път.

Но, скромен като дете, той не дръзна да го направи, без да бъде окуражен.

От своя страна, Андре би дала не една, а десет години от живота си, за да усети до себе си този, който толкова дълго бе далеч от нея.

За нещастие никой не знаеше какво мисли другият и двамата стояха неподвижно в болезнено очакване.

Шарни още веднъж наруши мълчанието пръв и само този, който наистина може да чете в сърцето, би могъл да го разбере истински.

— Казвате, че много сте страдали, откакто живеете в двора, госпожо? — попита той. — Кралят не се ли е отнасял към вас винаги с уважение, стигащо до благоговение, а кралицата с нежност, която достига до обожание?

— О, така е, господине, кралят винаги се е държал отлично с мен — каза Андре.

— Ще позволите ли да отбележа, че вие отговаряте само на една част от моя въпрос, госпожо. Кралицата не се ли е държала така добре с вас, както кралят?

Андре стисна зъби, сякаш разбунтуваният й дух отказваше да отговори. Накрая каза с усилие:

— Не мога да упреквам в нищо кралицата — каза тя — и ще бъда несправедлива, ако не отдам заслуженото на Нейно величество.

— Питам ви, госпожо — настоя Шарни, — защото от известно време ми се струва, че това приятелство е разрушено?

— Възможно е, господине — каза Андре, — ето защо, както имах честта да ви кажа, желая да напусна двора.

— Но така ще бъдете съвсем сама, изолирана!

— Не е ли било винаги така, господине — отговори Андре с въздишка, — като дете… като девойка… и като…?

Андре спря, тъй като усети, че отива твърде далече.

— Довършете, госпожо — каза Шарни.

— О! Вие се досетихте, господине… Щях да кажа: и като жена…

— Упреквате ли ме в нещо, госпожо?

— Да ви упреквам, господине? — живо поде Андре. — Какво право имам, за Бога! Да ви упреквам?… Мислите ли, че съм забравила при какви обстоятелства се събрахме?… Противно на тези, които се кълнат пред олтара във взаимна любов, взаимна помощ, ние се заклехме във вечно безразличие, пълна раздяла… Бихме могли да се упрекнем само ако някой от нас забрави клетвата си.

Шарни преглътна една въздишка, потисната от думите на Андре.

— Виждам, че решението ви е окончателно, госпожо — каза той. — Но ще ми позволите ли поне да се поинтересувам за начина, по който ще живеете тук? Няма ли да се чувствате зле?

Андре тъжно се усмихна.

— Къщата на баща ми беше толкова бедна, че това жилище, колкото и голо да ви се струва, е обзаведено в лукс, на който не съм привикнала.

— Но все пак… Тази очарователна къща в Трианон… Дворецът Версай…

— О, винаги съм знаела, господине, че животът ми там е просто кратък престой.

— Поне имате ли тук всичко, което ви е необходимо?

— Тук ще намеря всичко, което съм искала някога.

— Да видим — каза Шарни, който искаше да се запознае с жилището, което щеше да обитава Андре, и започна да се оглежда наоколо.

— Какво желаете да видите, господине? — попита Андре, като стана живо и хвърли бърз и неспокоен поглед към спалнята.

— Дали не се примирявате с прекалено малко. Тази къща не е истински дом, госпожо… Пресякох едно преддверие, ето ме във всекидневната. Тази врата — и той отвори една странична врата, — а, да, тази врата води към трапезарията, а тази…

Андре се спусна между граф Дьо Шарни и вратата, към която се отправяше и зад която тя мислено виждаше Себастиен.

— Господине! — извика тя — Моля ви, не правете и крачка повече!

И протегнатите й ръце го спираха.

— Да, разбирам — каза с въздишка Дьо Шарни, — тази врата води към спалнята ви.

— Да, господине — промълви Андре приглушено.

Шарни погледна пребледнялата и трепереща Андре. Никога страхът не се е изписвал по-истински, отколкото върху лицето на Андре в този момент.

— Ах, госпожо — проплака той, — знаех, че не ме обичате, но не знаех, че ме мразите толкова.

И неспособен да остане повече близо до Андре, без да избухне, той се заклати за момент като пияница и после, като събра всичките си сили, излетя от дома с толкова болезнен вик, който отекна в дъното на сърцето на Андре.

Младата жена го проследи с очи, докато изчезне. Нададе ухо, за да чуе шума от отдалечаващата се карета, и после, тъй като чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, и разбираше, че не изпитва достатъчно майчина обич, за да пребори тази друга обич, тя се отправи към спалнята и извика:

— Себастиен! Себастиен!

Но никакъв глас не отговори на нейния болезнен вик. Тя напразно се опита да чуе успокоителен шум.

На светлината на нощната лампа, която осветяваше стаята, тя тревожно се огледа наоколо и забеляза, че стаята е празна.

Тя извика втори път:

— Себастиен! Себастиен!

Същата тишина.

Тогава тя забеляза, че прозорецът е отворен и че въздухът, нахлуващ отвън, поклаща пламъка на лампата.

Този прозорец беше отварян вече веднъж преди петнадесет години, когато детето изчезна за първи път.

— Ах, така е! — извика тя. — Не ми ли каза той, че аз не съм негова майка?

Тогава тя разбра, че губи едновременно дете и съпруг, тогава, когато изглеждаше, че е намерила всичко. Андре се хвърли на леглото с протегнати и свити в юмрук ръце. Беше на края на силите си, на своята решителност, на молбите си.

Сега вече й бяха останали само плач, сълзи, вопли и едно огромно чувство на болка.

Така измина час на дълбоко умопомрачение, в забрава на целия свят, в това желание за всеобща разруха, което обзема нещастните.

Изведнъж на Андре се стори, че нещо още по-ужасно от болката й се промъква между сълзите й. Едно усещане, което бе изпитвала само още три или четири пъти и което винаги предшестваше кризите й, бавно обхвана всичко, което бе останало живо в нея. Пряко волята си, тя бавно се изправи. Треперещият й глас замря в гърлото. Цялото й тяло неволно затрепери. Очите й, замъглени от сълзите, различиха, че не е сама. Погледът й се проясни и тя видя мъж, който изглежда бе прескочил прозореца, за да влезе в стаята, да стои пред нея. Тя поиска да извика, да изкрещи, да протегне ръка към звънеца, но не можа… Тя усети това втвърдяване, което някога показваше присъствието на Балзамо. Най-накрая в този мъж, който стоеше прав пред нея и я изпиваше с поглед, тя разпозна Жилбер.

Как Жилбер, този омразен човек, се е озовал там, на мястото на обичания й син, когото търсеше?