Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (163)

162.
Тампъл

Но преди да последваме Андре в затвора, където трябваше да я изпратят като заподозряна, да последваме кралицата в крепостта, в която щяха да я отведат като виновна.

Писахме за ненавистта между Събранието и Комуната.

Събранието, така както става с телата, съставени от няколко части, не вървеше със същата крачка както народът. То бе хвърлило Франция по пътя на 10 август и беше останало назад.

Секциите бяха импровизирали знаменития съвет на Комуната и този съвет на Комуната бе същият, който направи 10 август, проповядван от Събранието. И доказателството за това е, че кралят потърси при Събранието убежище от Комуната.

Събранието беше дало убежище на краля, когото Комуната съвсем не би имала против да залови в Тюйлери, да го задуши между два дюшека, да го удуши между две врати заедно с кралицата и дофина, заедно с вълчицата и вълчето, както казваха.

Събранието нареди провала на този проект, чийто успех, колкото и позорен да би бил, може би щеше да бъде голямо щастие.

Така че Събранието, покровителстващо краля, беше роялистко. Събранието, постановяващо, че кралят ще живее в Люксембург, сиреч в един дворец, бе роялистко.

Вярно е, че както във всяко нещо и в роялизма имаше степени. Онова, което беше роялизъм в очите на Комуната и дори в очите на Събранието, в очите на други беше революция. Лафайет, нарочен във Франция за роялист, нямаше ли да бъде затворен като революционер от императора на Австрия?

Така че Комуната започваше да обвинява Събранието в роялизъм. После, от време на време, Робеспиер подаваше от дупката, в която се криеше, малката си плоска глава, заострена и отровна, и изсъскваше по някоя клевета.

Робеспиер беше тъкмо на път да каже в този момент, че една могъща партия, Жирондата, предлага трона на херцог Брауншвайг. Жирондата, разбирате ли? Сиреч на първия глас, който бе извикал: „На оръжие!“, на първата ръка, която се предложи, за да защити Франция.

Обаче революционната Комуна, за да стигне до диктатура, трябваше да спъва всичко онова, което правеше роялисткото Събрание.

Събранието беше определило като жилище на краля двореца Люксембург.

Комуната заяви, че не отговаря за краля, ако той живее в Люксембург, чиито подземия, уверяваше Комуната, били свързани с катакомбите. Събранието не искаше да къса отношенията си с Комуната за толкова незначително нещо — тя й предостави грижата да избере кралската резиденция.

Комуната избра Тампъл.

Вижте дали мястото беше добре избрано!

Тампъл не беше като Люксембург — дворец, достигащ с подземията си до катакомбите, а със стените си до равнината, образувайки остър ъгъл с Тюйлери и Кметството. Не, това беше един затвор, намиращ се пред погледа и в обсега на Комуната. Тя трябваше само да протегне ръка, за да отвори или да затвори вратите му. Това беше един стар усамотен донжон, чийто ров беше поправен, беше една стара ниска кула, мощна, мрачна, злокобна. Филип Хубави, сиреч монархията, смазваше чрез нея през Средновековието онези, които се бунтуваха — щеше ли монархията да влезе там, смазана от новото време? Как беше останала там тази стара кула, сред този гъсто населен квартал, черна и тъжна като кукумявка посред бял ден?

Комуната реши, че там трябва да живеят кралят и неговото семейство.

Криеше ли се някакъв умисъл в посочването на това място като жилище на краля, за убежище, където някогашните фалирали търговци идваха да си сложат зелен калпак на главата и да „ударят със задник по камъка“, както казва законът от Средновековието, след което не дължаха повече нищо? Не, имаше случайност, съдба, ние бихме казали Провидение, ако думата не беше твърде жестока.

На тринайсети вечерта кралят, кралицата, госпожа Елизабет, госпожа Дьо Ламбал, госпожа Дьо Турзел, господин Шамийи, камериер на краля, и господин Юе, камериер на дофина, бяха прехвърлени в Тампъл.

Комуната толкова бързаше да отведат краля в новата му резиденция, че кулата изобщо не беше подготвена. Вследствие на това кралското семейство беше въведено в онази част на постройката, която се обитаваше някога от господин граф Д’Артоа, когато идваше в Париж, и която наричаха дворец.

Цял Париж изглеждаше радостен. Наистина три хиляди и петстотин граждани бяха мъртви. Но кралят, приятелят на чужденците, големият враг на революцията, съюзникът на благородниците и свещениците, беше пленник!

Всички къщи, издигащи се над Тампъл, бяха осветени. Имаше лампиони дори по зъберите на кулата.

Когато Луи XVI слезе от колата, той откри Сантер на кон на десет крачки от вратичката й. Двама общинари чакаха краля с шапки на главите.

— Влезте, господине! — казаха му те.

Кралят влезе и лъжейки се относно бъдещата си резиденция, поиска да посети апартаментите на двореца. Общинарите си размениха по една усмивка и без да му кажат, че разходката, която щеше да направи, е безполезна, защото той трябваше да обитава кулата, го накараха да посети Тампъл стая по стая. Кралят правеше разпределение на апартамента си, а общинарите се наслаждаваха на тази негова заблуда, която щеше да се превърне в огорчение.

В десет часа беше сервирана вечерята. По време на яденето Манюел стоя прав до краля — той вече не беше служителят, готов да се подчини, той беше тъмничар, надзирател, господар!

Предположете, че се издадат две противоречащи си заповеди — едната от краля, а другата от Манюел. Щяха да изпълнят заповедта на Манюел.

Оттогава наистина започна пленничеството.

От 13 август вечерта кралят, победен на върха на монархията, напусна заветния връх и заслиза с бързи крачки по противоположния склон на планината, където в низината го очакваше ешафодът.

Бяха му необходими осемнайсет години, за да се изкачи на високия връх и да се задържи там. Трябваха му пет месеца и осем дни, за да се срине оттам!

Виждате с каква бързина го тласкаха!

В десет бяха в трапезарията на двореца, а в единайсет — в салона му. Кралят беше още или поне си мислеше, че е крал. Той не знаеше какво става.

В единайсет часа единият от комисарите дойде да се разпореди на двамата камериери, Юе и Шамийи, да вземат малкото бельо, което имаха, и да го последват.

— Къде да ви последваме? — попитаха камериерите.

— В нощната резиденция на вашите господари — отвърна комисарят. — Дворецът е само дневна резиденция.

Кралят, кралицата и дофинът вече не бяха господари на никого, освен на камериерите си.

При вратата на двореца срещнаха един общинар, който тръгна напред с фенер. Последваха го.

При слабата светлина на този фенер и благодарение на илюминацията, която започваше да угасва, господин Юе търсеше да разпознае бъдещото жилище на краля. Той виждаше пред себе си само мрачната кула, която се издигаше в небето като един гигант от гранит, около чието чело блестеше една корона от огън.

— Боже мой! — каза камериерът. — Да не би да ме водите в тази кула?

— Точно така — отвърна общинарят. — Ах! Отмина времето на дворците! Сега ще видиш къде настаняват убийците на народа.

И привършвайки тези думи, човекът с фенера тръгна по стъпалата на една спираловидна стълба. Камериерите щяха да се спрат на първия етаж. Но човекът с фенера продължи пътя си. На втория етаж той спря, пое по един коридор, разположен отдясно на стълбата, и отвори една стая, отдясно на коридора.

Един-единствен прозорец осветяваше тази стая. Три или четири стола, една маса и едно неприветливо легло представляваха цялата мебелировка.

— Кой от вас двамата е прислужникът на краля? — попита общинарят.

— Аз съм неговият камериер — каза господин Шамийи.

— Камериер и прислужник са едно и също нещо.

Тогава, като му показа леглото, добави:

— Виж, тук ще си легне господарят ти.

И човекът с фенера хвърли на един стол завивка и два чаршафа, запали от фенера си две свещи на камината и остави сами двамата камериери. Отиваше да приготви апартамента на кралицата, разположен на първия етаж.

Господата Юе и Шамийи се спогледаха изумени. Пред очите им, изпълнени със сълзи, още беше великолепието на кралските жилища. Кралят не го хвърляха дори в затвор — настаняваха го в бордей!

Те проучиха стаята.

Леглото беше в една ниша без завеси. Една стара ракитова решетка, поставена срещу стената, показваше предпазните мерки срещу дървениците — недостатъчна предпазна мярка, както беше лесно да се види. При все това те изобщо не се отвратиха, а се заеха да почистят колкото могат по-добре стаята и леглото.

Докато единият метеше, а другият обираше праха, кралят влезе.

— О, сир — казаха двамата в един глас, — какъв позор!

Кралят — душевна сила ли беше или безгрижие — остана безстрастен. Той хвърли един поглед наоколо, но не каза нито дума. Понеже стената беше облепена с гравюри и някои от тези гравюри бяха неприлични, той ги скъса.

— Не искам да оставям подобни неща пред очите на дъщеря ми! — каза той.

После, след като леглото му беше приготвено, кралят си легна и заспа така спокойно, сякаш все още беше в Тюйлери — и може би още по-спокойно!

Вероятно, ако в този час бяха дали на краля трийсет хиляди ливри рента, къща на село с една ковачница, библиотека с пътеписи, един параклис, за да има къде да чуе литургията, и един капелан, за да му я отслужи, както и един парк от десет арпана^[1], той би могъл да живее настрани от всякакви интриги, заобиколен от кралицата, дофина и принцесата, сиреч — най-сладките думи — от жена си и децата си, кралят би бил най-щастливият човек в своето кралство.

Съвсем не беше така обаче с кралицата.

Ако тази горда лъвица не изръмжа при вида на своята клетка, то беше, защото една твърде силна болка я мъчеше непрестанно в дълбините на душата й и я правеше сляпа и нечувствителна към всичко, което я обкръжаваше.

Апартаментът й се състоеше от четири стаи. Едно преддверие, където се спря госпожа принцеса Дьо Ламбал, спалня, където се настани кралицата, кабинет, който отстъпиха на госпожа Дьо Турзел, и още една спалня, която устроиха като жилище на госпожа Елизабет и двете деца.

Всичко беше малко по-чисто, отколкото при краля.

Впрочем, понеже Манюел като че ли се засрами от онази своего рода хитрина, която бяха разиграли на краля, той съобщи, че архитектът на общината, гражданинът Палоа — същият, който беше натоварен с разрушаването на Бастилията, — ще дойде да се разбере с краля, за да придаде на бъдещото кралско жилище възможно най-големи удобства.

Сега, докато Андре полага в гроба тялото на многообичания си съпруг, докато Манюел въдворява в Тампъл краля и кралското семейство, докато дърводелецът издига гилотината на площада на Карусел — поле на победата, което ще се превърне в площад „Грев“, — да хвърлим един поглед във вътрешността на Кметството, където вече сме влизали два или три пъти, и да преценим каква е онази власт, която наследи властта на Байи и Лафайет и която се стремеше, заменяйки Законодателното събрание, да се докопа до диктатура.

Нека видим хората, те ще ни обяснят действията.

На десети вечерта, когато всичко беше свършило, разбира се, когато гърмът на оръдията беше замлъкнал, когато пушечната стрелба беше стихнала, когато вече само убиваха, една тумба пияни и дрипави хора беше домъкнала на ръце посред съвета на Комуната човека от мрака, бухала с премигващи клепки, пророка на простолюдието, божествения Марат.

Той ги беше оставил да го направят. Той вече нямаше от какво да се страхува. Беше ясно чия е победата и че полето е отворено за вълци, лешояди и гарвани.

Наричаха го „победителят от 10 август“, него, когото бяха хванали в момента, когато подаваше глава през отдушника на своето мазе.

Бяха го увенчали с лаврови клонки. И той като Цезар простодушно беше запазил венеца на челото си. Както казахме, гражданите санкюлоти дойдоха и хвърлиха бога Марат сред общината.

Така е бил хвърлен хромият Вулкан сред съвета на боговете. При гледката на Вулкан боговете се засмели. При вида на Марат мнозина се засмяха, други бяха обхванати от отвращение, трети потръпнаха. А последните имаха право.

И все пак Марат не участваше в Комуната. Той не беше избран за неин член. Той беше доведен. И остана.

Направиха му — за него, изрично за него, — журналистическа ложа. Само че, вместо журналистът да е под ръка на Комуната, както „Логограф“ беше под ръка на Събранието, Комуната попадна под ноктите, под лапата на Марат.

Така както в хубавата драма на нашия скъп и голям приятел Виктор Юго Анжело властва над Падуа, но чувства Венеция над себе си, по същия начин Комуната властваше над Събранието, но чувстваше Марат над себе си.

Вижте как се подчини на Марат тази горделива Комуна, пред която коленичеше Събранието! Ето едно от първите решения, които взе:

Занапред печатниците на кралските отровители ще бъдат конфискувани и ще бъдат предавани на печатари патриоти.

Сутринта в деня, когато декретът трябваше да бъде приет, Марат го изпълни: той отиде в кралската печатница, накара да привлекат една от пресите при него и да отнесат с торби всички подходящи букви. Не беше ли той пръв измежду патриотите печатари?

Събранието, изплашено от кланетата на 10 август, се бе оказало безсилно да им попречи — бяха клали в двора му, в коридорите му, пред вратите му.

Дантон беше казал:

— Там, където започва действието на правосъдието, там трябва да спре народното отмъщение. Поемам задължението към Събранието да защитя хората, които са в неговите граници. Ще тръгна начело на тях. Отговарям за тях.

Дантон беше казал това, преди Марат да отиде в Комуната. От момента, в който Марат влезе в Комуната, той вече не отговаряше за нищо.

Изправен срещу змия, лъвът я заобиколи — той се опита да се направи на лисица.

Лакроа, бившият офицер, този атлетичен депутат, една от стоте ръце на Дантон, се качи на трибуната и поиска да бъде назначен от командващия Националната гвардия, от Сантер — човек, за когото самите роялисти бяха съгласни, че под грубата му униформа се крие състрадателно сърце, — Лакроа поиска да го назначи военен съд, който да съди без прекъсване швейцарците, офицери и войници.

Ето каква беше идеята на Лакроа или по-скоро на Дантон: Този военен съд ще бъде сформиран от хора, които са се били. Хората, които са участвали в битките, са смели хора — обаче смелите хора ценят и почитат смелостта.

Впрочем дори за това, че са победители, те биха били отвратени да осъдят победените.

Не бяха ли ги видели тези победители, пияни от кръв, с вдигаща се от тях пара от сечта, да щадят жените, да ги защитават, да ги извеждат?

Един военен съд, избран измежду бретонските или марсилските федерати, измежду победителите, в края на краищата би бил едно спасение за пленниците. И доказателството, че това беше една мярка на снизхождение, бе, че Комуната отхвърли предложението.

Марат предпочиташе клането — така щеше да се свърши по-бързо. Той искаше глави, още глави и пак глави!

Числото им, вместо да намалява, щеше все така да нараства — най-напред бяха петдесет хиляди, после станаха сто хиляди, после двеста хиляди. Накрая той поиска „двеста седемдесет и три хиляди“. Защо беше тази чудновата сметка, защо му беше това странно число?

Той самият бе твърде затруднен да каже. Той искаше клане и това бе всичко. И клането се организира.

Така че Дантон повече не стъпи в Комуната. Както казваше, работата му на министър го поглъщала.

Какво правеше Комуната? Тя изпращаше депутации в Събранието.

На шестнайсети там се явиха три депутации една след друга. На седемнайсети се яви нова депутация.

„Народът — заяви тя — се умори от това да не бъде отмъщавано за него. Бойте се, да не раздаде сам правосъдие! Тази вечер, в полунощ, камбаните ще ударят тревога. Трябва да има един углавен съд в Тюйлери, с по един съдия от всяка секция. Луи XVI и Антоанета искаха кръв. Нека видят как тече тази на техните сподвижници!“

Дързостта и принудата накараха двама мъже да скочат — якобинецът Шодийо и дантонистът Тюрио.

— Тези, които идват тук, за да искат клане — каза Шодийо, — въобще не са приятели на народа. Те са негови ласкатели. Иска се създаването на една инквизиция. Ще се боря против това до смърт.

— Вие искате да опозорите революцията! — провикна се Тюрио. — Революцията не принадлежи само на Франция, тя принадлежи на човечеството!

След петициите дойдоха заплахите. На свой ред започнаха да прииждат представителите на секциите, които казваха:

— Ако след два-три часа още не е назначен началник на съда и не се е задействала съдебната процедура, в Париж ще се случат големи нещастия.

При тази последна заплаха Събранието беше принудено да се подчини и гласува за създаването на един извънреден трибунал.

Това искане беше отправено на седемнайсети.

На деветнайсети трибуналът беше създаден.

На двайсети трибуналът започна работа и осъди на смърт един роялист.

На двайсет и първи вечерта, осъденият от предишния ден беше екзекутиран при светлината на факли на площада на Карусел.

Впрочем въздействието на тази екзекуция беше ужасно. Толкова ужасно, че дори самият палач не можа да устои.

В момента, когато показваше на народа главата на този първи осъден, който трябваше да отвори широк път за погребалните коли, той нададе вик, остави главата да се търкулне по паважа и падна възнак.

Помощниците му го вдигнаха — той беше мъртъв.