Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (27)

26.
Ползата, която може да се извлече от една отрязана глава

Жилбер прочете набързо бележката, която му бе дал Мирабо, след което я препрочете по-бавно, постави я в джоба на палтото си и като повика един фиакър, нареди да го закара в Тюйлери.

Пристигайки, той бе видял, че всички решетки са затворени, а часовите — удвоени по заповед на господин Дьо Лафайет, който, знаейки за безредиците в Париж, бе започнал с предприемането на мерки относно сигурността на краля и кралицата, а след това бе отишъл на мястото, където му казаха, че са възникнали безредиците.

Жилбер се представи на портиера откъм улица „Дьо л’Ешел“ и влезе в покоите на кралицата.

Забелязвайки го, госпожа Кампан, която бе получила заповед от кралицата, дойде при него и го въведе незабавно. Вебер, за да се подчини на кралицата, се бе върнал за новини.

При вида на Жилбер кралицата нададе вик!

Част от дрехите и от жабото на доктора бяха разкъсани по време на борбата, която бе водил, за да спаси нещастния Франсоа, а няколко капки кръв бяха опръскали ризата му.

— Госпожо — каза той, — моля за извинение Ваше Величество, че се представям така пред нея. Но, без да искам, вече я накарах да чака достатъчно дълго и не исках да я карам да чака повече.

— А какво стана с онзи нещастник, господин Жилбер?

— Той е мъртъв, госпожо! Беше убит и направен на парчета…

— Поне беше ли виновен?

— Той беше невинен, госпожо.

— О, господине! Ето ги плодовете на вашата революция! След като изклаха господарите, чиновниците и телохранителите, ето че сега се колят помежду си. Но няма ли начин да се въздаде правосъдие за тези убийства?

— Опитваме се, госпожо. Но е по-добре да се предотвратят убийствата, отколкото да се наказват убийците.

— И как да постигнем това, Боже мой! Кралят и аз не искаме нищо друго.

— Госпожо, всички тези нещастия идват от голямото недоверие на народа в служителите на властта. Поставете начело на правителството хора, които се ползват с доверие от народа, и повече нищо подобно няма да се случва.

— А, да! Господин Дьо Мирабо и господин Дьо Лафайет, нали?

— Надявам се, че кралицата е изпратила да ме потърсят, защото е успяла да издейства от краля да престане да бъде враждебно настроен към комбинацията, която му предложих.

— Най-напред, докторе — каза кралицата, — вие изпадате в голяма грешка, в която в крайна сметка изпадат и много други освен вас. Вие си мислите, че имам влияние над краля? Вие смятате, че кралят следва моите внушения? Вие се лъжете. Ако някой има влияние върху краля, това е госпожа Елизабет, но не и аз. И доказателство за това е, че още вчера той е изпратил с мисия един от моите служители, господин Дьо Шарни, без аз да зная нито къде отива, нито с каква цел е изпратен.

— И при все това, ако кралицата пожелае да превъзмогне неприязънта си към господин Дьо Мирабо, ще й кажа да говори на краля за това, което желая да стане.

— Е, господин Жилбер — живо подхвана кралицата, — да не би случайно да твърдите, че неприязънта ми не е мотивирана?

— В политиката, госпожо, не бива да се създават нито симпатии, нито антипатии, трябва да има принципни отношения или комбинации от интереси и трябва да кажа на Ваше Величество за срам на хората, че комбинациите от интереси са много по-сигурни от принципните отношения.

— Докторе, искате насериозно да повярвам, че трябва да се доверя на един човек, виновен за пети и шести октомври, и да се съюзя с един оратор, който публично ме е оскърбявал от трибуната?

— Госпожо, повярвайте ми, господин Дьо Мирабо изобщо не е инициирал пети и шести октомври. Гладът, немотията и мизерията бяха тези, които започнаха това дело през деня. Но една могъща, тайнствена и ужасна ръка е онази, която извърши всичко през нощта… Може би някой ден ще мога и аз да ви защитя и да се боря с това могъщество в сянка, което преследва не само вас, но и всички останали короновани глави. Не само трона на Франция, но и всички тронове по света! Несъмнено е вярно, колкото имам честта да положа живота си във вашите крака и в тези на краля, госпожо, че господин Дьо Мирабо няма нищо общо с ужасните събития. Той научи в Събранието, както и много други впрочем, от една бележка, която му беше предадена, че народът е тръгнал към Версай.

— Ще отречете ли това, което е всеизвестно, сиреч оскърблението, което ми беше отправено от трибуната?

— Госпожо, господин Дьо Мирабо е един от хората, които осъзнават собствената си цена и които се озлобяват, когато, виждайки на какво са способни и колко могат да помогнат, кралете се въздържат да им възлагат задачи. Да, за да ви накарат да обърнете очи към него, госпожо, господин Дьо Мирабо ще използва всичко, дори оскърбления. Защото той ще предпочете знаменитата дъщеря на Мария-Терезия, несъмнено властна кралица и жена, да му отправи един гневен поглед, отколкото изобщо да не го поглежда.

— И така вие мислите, господин Жилбер, че този човек ще се съгласи да бъде един от нас?

— Той си е такъв, госпожо. Когато Мирабо се отдалечава от кралството… Госпожо, това прилича на кон, който отскача встрани — има нужда само да усети юздата и шпорите на своя ездач, за да се върне в правия път.

— Но след като принадлежи на херцог Д’Орлеан, той не може да принадлежи на целия свят?

— Ето там грешите, госпожо.

— Господин Дьо Мирабо не принадлежи на херцог Д’Орлеан? — повтори кралицата.

— Той е толкова малко свързан с херцог Д’Орлеан, че когато научил как принцът се оттеглил в Англия пред заплахите на господин Дьо Лафайет, той казал, мачкайки в ръцете си бележките на господин Дьо Лозюн^[1], който му съобщавал за това заминаване: „Претендират, че съм от партията на този човек! Не го искам дори и за лакей!“. Госпожо, ще ви кажа нещо. На другия ден, след като народът отведе Ваше Величество от Версай, както и краля и кралското семейство, аз срещнах господин Дьо Мирабо…

— Опиянен от триумфа си от предния ден…

— Изплашен от опасностите, на които сте изложени и на които е вероятно да се изложите.

— Наистина? Сигурен ли сте? — попита кралицата с израз на съмнение.

— Искате да ви предам думите, които ми каза?

— Да, ще ме удостоите ли с честта.

— Е, добре, ето ги, дума по дума. Аз ги вдълбах в паметта си, надявайки се един ден да имам случай да ги повторя на Ваше Величество: „Ако знаете за някакъв начин, чрез който да накарате краля и кралицата да ви чуят, убедете ги, че те и Франция са загубени, ако кралското семейство не излезе от Париж. Заемам се с един план да ги накарам да излязат. Ще бъдете ли в състояние да ги уверите, че могат да разчитат на мен?“

Кралицата се замисли.

— И така — каза тя, — господин Дьо Мирабо е също на мнение, че трябва да напуснем Париж?

— По това време подобно беше мнението му.

— И той го е променил оттогава?

— Да, ако вярвам на бележката, която получих преди половин час.

— Може ли да я видя тази бележка?

— Тя е предназначена за Ваше Величество.

И Жилбер измъкна хартията от джоба си.

— Ваше Величество ще извини Мирабо — каза той, — но е писал бележката на ученическа хартия и върху тезгяха на един винопродавец.

— О, не се безпокойте за това! Хартията и пюпитърът, всичко е в хармония с политиката, която се прави в този момент.

Кралицата взе хартията и прочете:

Днешните събития променят нещата основно.

Може да се извлече голяма полза от тази отсечена глава.

Събранието ще се уплаши и ще иска военно положение.

Господин Дьо Мирабо може да натисне и да ги накара да гласуват военното положение.

Господин Дьо Мирабо може да поддържа, че няма спасение, освен връщането на силата на изпълнителната власт.

Господин Дьо Мирабо може да атакува господин Некер по въпроса за издръжките и да го събори.

Нека на мястото на господин Некер бъде създадено министерство от Мирабо и Лафайет, а господин Дьо Мирабо да отговаря за всичко.

— Е, добре! — каза кралицата. — Тази бележка не е ли подписана?

— Не казах на Ваше Величество, че лицето господин Дьо Мирабо ми я връчи?

— Какво мислите за всичко това?

— Моето мнение, госпожо, е, че господин Дьо Мирабо е съвършено прав и че единствено съюзът, който предлага, може да спаси Франция.

— Добре. Нека господин Дьо Мирабо ми прати по вас и един проект за министерството. Ще сложа всичко това пред очите на краля.

— И Ваше Величество ще го подкрепи?

— Ще го подкрепя.

— И така, докато чакаме, а и като пръв знак, господин Дьо Мирабо може да подкрепи военното положение и да поиска силата да бъде върната на изпълнителната власт?

— Може.

— В замяна, в случай, че падането на господин Некер стане спешно, едно министерство на Лафайет и Мирабо няма да бъде прието с лоши очи?

— От мен ли? Не. Искам да докажа, че съм готова да пожертвам всички свои лични чувства за благото на държавата. Само че, както казах вече, не отговарям за краля.

— Господина ще ни помогне ли в тази работа?

— Мисля, че Господина си има свои планове, които ще го въздържат да помогне на намеренията на другите.

— А кралицата няма ли никаква представа за плановете на Господина?

— Мисля, че той е на мнението на господин Дьо Мирабо, сиреч че кралят трябва да напусне Париж.

— Упълномощава ли ме Ваше Величество да кажа на господин Дьо Мирабо, че този проект е поискан от Ваше Величество?

— Ще трябва вие, господин Жилбер, да съдите за мярката спрямо човека, който е наш приятел от вчера и който може да стане наш враг утре.

— О! По отношение на това доверете се на мен, госпожо. Само че понеже обстоятелствата са тежки, нямам време за губене. Позволете да отида в Събранието и да се опитам да се видя с господин Дьо Мирабо още днес. Ако го видя, до два часа Ваше Величество ще има отговора.

Кралицата направи знак с ръка, красноречив за нейното съгласие и позволение да се оттегли. Жилбер излезе.

Четвърт час по-късно той беше в Събранието.

Събранието бе смутено от престъплението, извършено пред вратите му, при това спрямо човек, който донякъде беше негов служител. Членовете сновяха нервно между трибуната и скамейките си и от скамейките си в коридора. Единствено Мирабо стоеше неподвижен на мястото си. Той чакаше с очи, вперени в обществената трибуна. Като забеляза Жилбер, лицето му просветна. Жилбер му направи знак, на който той отвърна с движение на главата отгоре надолу. Жилбер откъсна една страница от бележника си и написа:

Вашите предложения са приети, ако не от двете партии, то поне от онази, която вие смятате, а и аз смятам за по-влиятелна от двете.

Искат проект за министерство днес.

Накарайте да върнат силата на изпълнителната власт и изпълнителната власт ще се съобразява с вас.

После сгъна хартията във форма на писмо, написа вместо адрес: „За господин Дьо Мирабо“, повика един пристав и го накара да отнесе бележката по предназначение.

От трибуната, където беше застанал, Жилбер видя пристава да влиза в залата. Видя го да се насочва към депутата от Екс и да му предава писмото.

Мирабо го прочете с израз на такова дълбоко безразличие, че би било невъзможно дори на най-близкия му съсед да отгатне, че бележката, която току-що бе получил, има отношение към най-горещите му желания. И със същото безразличие той нанесе няколко реда върху половинката от лист хартия, която имаше пред себе си, сгъна тази хартия небрежно и с все същото външно безгрижие, я подаде на пристава.

— За лицето, което ми изпрати бележката, която ми донесохте — каза той.

Жилбер бързо разгърна хартията. Тя съдържаше тези няколко реда, които затваряха в себе си може би едно друго бъдеще за Франция, ако планът можеше да се приведе в изпълнение, разбира се:

Ще говоря.

Утре ще изпратя ново предложение за излизане от ситуацията. Ето исканата листа. Две или три имена ще могат да се променят.

Господин Некер, пръв министър…

Това име почти накара Жилбер да се усъмни, че бележката, която четеше, беше написана от ръката на Мирабо. Но понеже една бележка в скоби следваше това име, така както и някои от другите имена, Жилбер се зачете наново:

… Господин Некер, пръв министър (трябва да се направи толкова безсилен, колкото е некадърен, и при все това да се запази авторитетът му пред краля).

Архиепископът на Бордо, канцлер (да му се препоръча много грижливо да подбере своя екип).

Херцог Дьо Лианкур, министър на войната (той има честта, твърдостта и личната привързаност към краля, които ще му дадат нужната сигурност).

Херцог Дьо Ларошфуко, дом на краля, град Париж (Туре с него).

Граф Дьо ла Марк, министър на марината^[2] (той не може да получи министерството на войната, което трябва да бъде дадено на господин Дьо Лианкур. Господин Ла Марк притежава вярност, характер и изпълнителност).

Епископът на Отюн, министър на финансите (издигането му от духовенството му спечели това място. Лаборд с него).

Граф Дьо Мирабо в съвета на краля, без министерство (дребните скрупули на човешката почтеност не са на мода. Правителството високо трябва да заяви, че негови първи помощници оттук нататък ще бъдат добрите принципи, характерът и талантът).

Тарже, кмет на Париж (съдийското съсловие ще го упътва винаги).

Лафайет в съвета, маршал на Франция (генералисимус навреме, за да укрепи армията).

Господин Дьо Монморен, губернатор, херцог и пер (дълговете му са платени).

Господин Дьо Сегюр (от Русия), във външните работи.

Господин Муние, в Кралската библиотека.

Господин Шапелие, в Строежите.

Участие на Лафайет.

Министър на правосъдието, херцог Дьо Ларошфуко. Министър на външните работи, архиепископът на Отюн. Министър на финансите, Ламбер, Алер и Клавиер.

Министър на марината…

Участие на кралицата.

Министър на войната и на марината, Ла Марк.

Председател на съвета за просвета и образование, абат Сийес.

Пазител на личния печат на краля…

Тази втора бележка очевидно показваше промените и модификациите, които можеха да бъдат направени в комбинацията, предложена от Мирабо, без да допринася за препятствия в гледищата му и за объркване на плановете му.

Всичко това беше написано с леко треперлив почерк, което доказваше, че Мирабо, наглед безразличен, изпитваше известно вътрешно вълнение.

Жилбер го прочете набързо, откъсна нов лист от бележника си и написа отгоре следните три-четири реда, които връчи на пристава, когото беше помолил да не се отдалечава:

Връщам се при стопанката на апартамента, който искаме да наемем, и й отнасям условията, при които вие сте съгласен да наемете и да поправите къщата.

Известете ме у дома, на улица „Сен Оноре“ над църквата „Успение Богородично“ срещу дюкяна на столаря, наречен Дюпле, за резултата от заседанието, веднага щом свърши.

 

 

Постоянно алчна за действия и вълнения, надяваща се да победи с политически интриги страстите на сърцето си, кралицата очакваше завръщането на Жилбер с нетърпение, докато слушаше разказа на Вебер.

Изпратен отново за информация от кралицата, той бе пристигнал на единия край на моста Нотр Дам, докато от другия край на този мост изникваше кървавото шествие, носещо като знаме на убийството главата на хлебаря Франсоа, която — поради една от онези популярни подигравки, подобни на тази, с която бяха накарали да обръснат и фризират главите на телохранителите при моста в Севър, — един от убийците, по-голям шегобиец от останалите, бе украсил с памучно боне, взето от един от колегите на жертвата.

Почти на една трета от моста млада жена — бледа, ужасена, с пот на челото, която въпреки започващата да й личи пълнота тичаше с възможно най-бързия бяг към Кметството, изведнъж се спря.

Когато ужасният трофей бе само на двайсет метра от нея, тя нададе вик, протегна ръце с отчаяно движение и легна в безсъзнание на моста. Това беше жената на Франсоа, бременна от пет месеца. Отнесоха я в безсъзнание.

— О, Боже мой! — прошепна кралицата. — Изпращате една ужасна поука на вашата слугиня, за да я научите, че колкото и да е нещастна, има по-нещастни.

В този момент влезе Жилбер, въведен от госпожа Кампан, която бе заместила Вебер на пост пред вратата на кралицата.

Той откри не кралицата, а жената, сиреч съпругата и майката, смазана от този разказ, поразил я два пъти в сърцето. Разположението беше съвсем подходящо, защото Жилбер, поне по негово мнение, бе предложил начина да се сложи край на всички тези убийства. И така, кралицата, като избърса очите си, от които се търкаляха сълзи, и челото, където блестяха капки пот, взе от ръцете на Жилбер листа, който й беше донесъл. Но преди да хвърли поглед върху този така важен документ, тя каза:

— Вебер, ако тази бедна жена е жива, ще я приема утре и ако наистина е бременна, ще стана кръстница на детето й.

— Ах, госпожо! — извика Жилбер. — Защо не могат всички французи да видят сълзите, които текат от очите ви, да чуят думите, които излизат от устата ви?

Кралицата потрепера. Това бяха почти същите думи, които Шарни й бе отправил при други, не по-малко критични обстоятелства. Тя хвърли поглед върху бележката на Мирабо. Но бе твърде развълнувана, за да даде в този момент подходящ отговор, затова каза:

— Добре, докторе, оставете ми тази бележка. Ще размисля и ще ви дам отговор утре.

После, може би без да знае какво прави, тя протегна едната си ръка към Жилбер, която той, съвсем изненадан, докосна с крайчеца на пръстите и устните си.

Трябва да признаем — това беше една ужасна промяна за гордата Мария-Антоанета, да обсъжда министерство, в което участват Мирабо и Лафайет, и да даде ръка за целувка на доктор Жилбер.

В седем часа вечерта един слуга без ливрея връчи на Жилбер следната бележка:

Заседанието беше горещо.

Военното положение беше гласувано.

Бюзо и Робеспиер поискаха създаването на висш съд.

Накарах да постановят, че престъпленията за обида на нацията (това е нов термин, който току-що измислихме) ще бъдат съдени от кралския трибунал в Шатле.

Преместих, без заобикалки, спасението на Франция в мощта на кралството и три четвърти от Събранието ме аплодира.

Сега сме 21 октомври. Надявам се, че кралството е извървяло доста път от шести.

Vale et me ama^[3].

Бележката не бе подписана, но носеше същия почерк като министерската листа и бележката от сутринта, което си беше едно и също, защото почеркът беше на Мирабо.