Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (47)

46.
В която предсказанието на Калиостро се изпълнява^[1]

 

Същия ден, в един часа следобед, съдебният секретар на Шатле слезе с четирима въоръжени стражи в килията на господин Дьо Фаврас и му съобщи, че ще трябва да се яви пред съдиите.

Господин Дьо Фаврас беше предупреден за това обстоятелство през нощта от Калиостро и към девет часа сутринта от заместник-директора на Шатле. Обвинителният доклад на процеса беше започнал в девет и половина сутринта и в три часа следобед още продължаваше.

От девет часа сутринта залата бе задръстена с любопитни, които се бяха натрупали, за да видят този, чиято присъда щеше да бъде произнесена. Казваме това относно произнасянето на присъдата, защото никой не се съмняваше в осъждането на обвиняемия.

В политическите конспирации има хора, които са обречени предварително. Знае се, че трябва изкупителна жертва и че те са неизбежно предопределени да бъдат тези жертви.

Четиридесет съдии бяха подредени в кръг в горната част на залата. Председателят седеше под един балдахин. Зад гърба му висеше картина, представяща разпнатия Исус, а пред него на другия край на залата висеше портретът на краля. Покрай стените на залата на съда, отвътре и отвън, имаше шпалир от гренадири от Националната гвардия. Вратата беше охранявана от четирима души.

В три без четвърт съдиите дадоха заповед да бъде повикан обвиняемият. Едно отделение от дванайсет гренадири, които с пушки при нозе очакваха тази заповед в средата на залата, потеглиха.

В този момент главите на всички, дори и тези на съдиите, се обърнаха към вратата, през която трябваше да влезе господин Дьо Фаврас.

След десет минути видяха да се появяват четирима гренадири. Зад тях вървеше маркиз Дьо Фаврас. Осемте останали гренадири го следваха.

Затворникът влезе сред страшното мълчание, което могат да пазят две хиляди души, натъпкали се в една зала, когато най-накрая се появи човекът или предметът, обект на общото очакване.

Лицето му излъчваше съвършено спокойствие. Облеклото му беше подбрано най-грижливо — той носеше дреха от светлосива коприна, жакет от бял сатен, три четвърти панталони, подобни на дрехата, копринени чорапи, обувки с токи и кръста на Свети Луи в петлицата си.

Той беше вчесан спретнато, косата му беше напудрена с бяла пудра и „нито един косъм не надвишаваше другите“, както казват в своята „История на революцията“ двамата приятели на свободата.

През краткия отрязък от време, който беше необходим на господин Дьо Фаврас, за да премине разстоянието от вратата до подсъдимата скамейка, всички затаиха дъх. Изминаха няколко секунди между влизането на обвиняемия и първите думи, които му отправи председателят.

Накрая, като направи жест с ръка, за да въдвори тишина, той попита с развълнуван глас:

— Кой сте вие?

— Аз съм обвиняем и затворник — отговори Фаврас с най-голямо спокойствие.

— Как ви наричат?

— Томас Маи, маркиз Дьо Фаврас.

— Откъде сте?

— От Блоа.

— Какво е занятието ви?

— Полковник на кралска служба.

— Къде живеете?

— На площад „Роаял“, номер двайсет и едно.

— На колко години сте?

— Четирийсет и шест.

— Седнете.

Маркизът се подчини.

Едва тогава дишането на присъстващите сякаш се възстанови и премина из въздуха като ужасен повей, като полъх на отмъщението. Обвиняемият не се заблуждаваше изобщо. Той се огледа наоколо — всички очи блестяха от огъня на омразата, всички юмруци го заплашваха. Чувстваше се, че на този народ, от чиито ръце бяха изтръгнати Ожар и Безенвал и който с гръмки викове искаше всеки ден обесването на принц Дьо Ламбеск^[2], му е необходима жертва. Сред всички тези гневни лица, сред всички тези пламтящи погледи, обвиняемият разпозна спокойното лице и симпатичния поглед на своя нощен посетител. Той го поздрави с един недоловим жест и продължи огледа си.

— Обвиняеми — каза председателят, — бъдете готов да отговаряте.

Фаврас се поклони.

— Аз съм на вашите заповеди, господин председателю — каза той.

Тогава последва втори разпит, който обвиняемият понесе със същото спокойствие, както и първия. После дойде ред на свидетелите на обвинението. Фаврас, който отказваше да избяга, искаше да се защити в пренията. Той беше накарал да призоват четиринайсет свидетели на защитата. След като изслушаха свидетелите на обвинението, той се надяваше да види и неговите, когато изведнъж председателят произнесе:

— Господа, пренията приключиха.

— Простете, господине — каза Фаврас с привичната си учтивост, — вие забравяте едно нещо. Вярно е, че то няма голямо значение за вас, но забравихте да накарате да свидетелстват четиринайсет свидетели, призовани по моя молба.

— Съдът реши — отговори председателят — те да не бъдат изслушвани.

Нещо като облак премина по челото на обвиняемия. После от очите му бликнаха светкавици.

— Мислех, че ме съди съдът на Шатле дьо Пари — каза той, — но съм се лъгал. Както изглежда, аз съм съден от Инквизицията на Испания^[3]!

— Отведете обвиняемия — каза председателят.

Фаврас беше отведен обратно в затвора. Спокойствието, учтивостта и смелостта му впечатлиха онези от зрителите, които бяха дошли без предубеждения. Но трябва да кажем, че те бяха малобройни. Извеждането на Фаврас беше придружено с крясъци, заплахи и дюдюкания.

— Никаква милост! Никаква милост! — крещяха петстотин гласа.

Тези крясъци последваха маркиза и от другата страна на вратите на затвора му. Тогава той прошепна сякаш на себе си:

— Ето какво значи да заговорничиш с принцове!

Веднага след излизането на обвиняемия съдиите се оттеглиха на съвещание.

В обичайния час Фаврас си легна. Към един часа сутринта някой влезе в килията му и той се събуди. Това беше надзирателят Луи. Той беше дошъл под предлог да донесе на затворника бутилка бордо, която последният не беше искал.

— Господин маркиз — каза му той, — в този момент съдиите произнасят присъдата ви.

— Приятелю — каза Фаврас, — ако си ме събудил само за това, можеше да ме оставиш да си спя.

— Не, господин маркиз, събудих ви, за да ви попитам дали няма да пожелаете да предам нещо на лицето, което ви посети предишната нощ.

— Не, нищо.

— Помислете, господин маркиз. Когато присъдата бъде произнесена, вие ще бъдете охраняван усилено и колкото и да е могъщо онова лице, волята му ще бъде скована от невъзможността.

— Благодаря, приятелю — каза Фаврас, — но няма какво да искам от него нито сега, нито по-късно.

— Тогава — отвърна надзирателят, — съжалявам, че ви събудих. Но вие до един час можете да…

— Така че по твое мнение — усмихна се Фаврас — не би било трудно да заспя отново, нали?

— Чуйте — каза надзирателят — и преценете сам.

Наистина от горните етажи се чуваше голям шум. Вратите се отваряха и затваряха, в подземията удряха приклади на пушки.

— Аха! — каза Фаврас. — Заради мен ли е цялата тази глъчка?

— Идват да ви прочетат присъдата, господин маркиз.

— По дяволите! Погрижете се господин съдия-докладчикът да ми даде време да си обуя панталоните.

Надзирателят излезе и затвори вратата след себе си. През това време господин Дьо Фаврас обу копринените си чорапи, обувките и панталоните. Беше стигнал дотам с тоалета си, когато вратата се отвори отново. Фаврас и не помисли да продължи с обличането, а зачака. Беше наистина красив с отметнатата назад глава, с наполовина разресаната коса и разтвореното на гърдите дантелено жабо. В момента, в който съдия-докладчикът влизаше, той обръщаше яката на ризата върху раменете си.

— Както виждате, господине — каза той на докладчика, — чакам ви в пълна бойна униформа.

И той прокара ръка по открития си врат, готов за меча на аристократите или за примката на простолюдието.

— Говорете, господине — каза той, — слушам ви.

Докладчикът прочете или по-скоро избърбори неясно присъдата. Маркизът беше осъден на смърт. Той трябваше да се покае пред „Нотр Дам“ и след това да бъде обесен на площад „Грев“.

Фаврас изслуша с най-голямо спокойствие прочетеното и дори не смръщи вежди при думата обесен, дума, толкова груба за ухото на един благородник.

Само, след миг мълчание, гледайки съдия-докладчика право в лицето, той му каза:

— О, господине! Колко ви съжалявам, че сте били задължени да осъдите човек въз основа на подобни доказателства!

Докладчикът избегна отговора.

— Господине — каза той, — знаете, че вече не ви остава друго утешение, освен религията.

— Лъжете се, господине — отвърна осъденият, — остава ми освен нея, и утешението на моята съвест.

След което господин Дьо Фаврас се поклони на докладчика, който, като нямаше повече какво да прави при него, се оттегли. При все това на вратата се обърна.

— Бихте ли желали да ви изпратя изповедник? — попита той осъдения.

— Изповедник, изпратен от тези, които ще ме убият? Не, господине, ще ми бъде подозрителен. Ще ви предам живота си, но не и спасението на душата си!… Искам кюрето от „Сен Пол“^[4].

Два часа по-късно преподобният духовник, когото бе пожелал, беше при него.