Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (41)

40.
Машината на господин Гийотен

На по-следващия ден благодарение на странните връзки, които Калиостро имаше във всички слоеве на обществото и дори сред прислугата на краля, той знаеше, че граф Луи дьо Буйе е пристигнал в Париж на петнайсети или шестнайсети ноември. Бил открит от господин Лафайет на осемнайсети и бил представен през същия ден от него на краля. Предложил се като калфа ключар на Гамен на двайсет и втори и останал при него три дни. На четвъртия ден тръгнал с Гамен от Версай за Париж и бил въведен без затруднения при краля. Прибрал се в квартирата, която заемал при своя приятел Ашил дьо Шастле, незабавно сменил костюма си и същата вечер заминал с пощенски коне обратно за Мец.

От друга страна, на следващия ден след нощното съвещание между него и господин Дьо Бозир той беше видял бившия полицейски пристав да дотичва много уплашен в Белвю при банкера Заноне. Влязъл в играта в седем часа сутринта, след като беше загубил всичко до последното луи въпреки безпогрешната комбинация с двоен залог на господин Лоу, Бозир бе намерил дома съвършено празен, госпожица Олива и малкият Тусен бяха изчезнали.

Тогава беше изплувало в паметта на Бозир, че граф Дьо Калиостро беше отказал да тръгне с него, заявявайки, че има да каже нещо поверително на госпожица Олива. Следователно той подозираше, че госпожица Олива е била отвлечена от граф Дьо Калиостро. Като добър копой господин Дьо Бозир задуши с нос следата и я проследи чак до Белвю. Там той се назова и веднага бе въведен при барон Заноне или граф Дьо Калиостро, както се харесва на читателя да го нарича в момента, ако не главното действащо лице, то поне основен двигател на драмата, която сме се заели да разкажем.

Въведен в салона, който познаваме, защото сме виждали да влизат в него в началото на тази история доктор Жилбер и маркиз Дьо Фаврас, като се намери лице в лице с графа, Бозир се поколеба. Графът му изглеждаше толкова честен сеньор, че той не се осмеляваше дори да си поиска обратно любовницата.

Но сякаш можеше да чете в дъното на сърцето на бившия полицейски пристав, Калиостро му каза:

— Господин Дьо Бозир, забелязах едно нещо и то е, че на света за вас има само две истински страсти — играта и госпожица Олива.

— Ах, господин графе! — извика Бозир. — Значи знаете какво ме е довело при вас?

— Разбира се. Вие идвате да си искате от мен обратно госпожица Олива. Тя е при мен.

— Как! Тя е при господин графа?

— Да, в жилището ми на улица „Сен Клод“. Тя се върна там в своя бивш апартамент и ако вие сте много послушен, ако аз съм доволен от вас, ако ми донесете новини, които да ме интересуват или които да ме забавляват, е, добре, господин Дьо Бозир, тези дни ще сложим в джоба ви двайсет и пет луи, за да отидете да се правите на благородник в Пале Роаял и една хубава дреха на гърба, за да отидете да се правите на влюбен на улица „Сен Клод“.

Бозир имаше доброто желание да надигне глас и да заповяда да му върнат госпожица Олива. Но Калиостро каза две думи за онази нещастна афера с португалското посолство, която непрекъснато висеше над главата на бившия полицейски пристав като дамоклев меч^[1] и Бозир си замълча.

Тогава, в отговор на съмнението, изразено от него, че госпожица Олива е в дома на улица „Сен Клод“, господин графът бе наредил да впрегнат карета и беше дошъл заедно с Бозир в дома на булеварда, въведе го в sanctum sanctorum^[2] и там, отмествайки една картина, го накара да види през ловко замаскирания отвор госпожица Олива, нагласена като кралица, да чете, настанена върху едно двойно канапе, една от онези лоши книги, толкова разпространени по онова време, които създаваха радост на бившата камериерка на госпожица дьо Таверне, докато господин Тусен, синът й, облечен като крал с бяла шапка в стил Анри IV, обкичена с пера и моряшки панталон, пристегнат с трицветен колан със златни ресни, си играеше с великолепни играчки.

Тогава Бозир беше усетил да се отпуска сърцето му на любовник и баща. Той бе обещал всичко, което беше поискал от него графът, а графът, верен на думата си, беше разрешил в дните, когато господин Дьо Бозир донесе някаква интересна новина, след като получи в злато заплащането от ръката му, да отиде да потърси любовта в обятията на госпожица Олива.

Така че всичко вървеше според желанията на графа и, бихме казали, почти според тези на Бозир, когато към края на месец декември, в един твърде късен час за това време на годината, сиреч към шест часа сутринта, доктор Жилбер, вече на работа от час и половина, чу три удара по вратата си и разпозна по начина на чукане, че този, който оповестява идването си по такъв начин, е брат по масонство.

Така че той отиде да отвори.

Граф Дьо Калиостро, с усмивка на устните, стоеше изправен от другата страна на вратата.

Жилбер никога не заставаше лице в лице с този тайнствен човек, без да почувства известен трепет.

— А! — каза той. — Вие ли сте, графе?

После, правейки усилие над себе си, като му протегна ръка, продължи:

— Бъдете добре дошъл независимо от часа, в който идвате, и от причината, която ви води.

— Причината, която ме доведе, скъпи Жилбер — каза графът, — е желанието ми да присъствате на един човеколюбив експеримент, за който вече имах честта да ви говоря.

Жилбер напразно се помъчи да си спомни за какъв експеримент беше говорил графът.

— Не си спомням — каза той.

— Елате все пак, скъпи Жилбер, и бъдете спокоен, не ви безпокоя напразно… Впрочем там, където ще ви заведа, ще срещнете познати лица.

— Драги графе — каза Жилбер, — ще отида най-напред заради вас навсякъде, където благоволите да ме заведете. Мястото, където отивам, и хората, които срещам, са нещо второстепенно.

— Тогава елате, защото нямаме време за губене.

Жилбер бе напълно облечен и му беше необходимо само да остави перото и да си вземе шапката.

Когато свърши тези две работи, каза:

— Графе, сега съм на вашите заповеди.

— Да тръгваме — отвърна простичко графът.

И тръгна напред. Жилбер го последва.

Една кола ги чакаше долу и двамата се качиха. Колата потегли бързо, без да има нужда графът да дава някаква заповед. Беше очевидно, че кочияшът предварително знае къде отиват.

След четвърт час пътуване, през който Жилбер забеляза, че пресякоха целия Париж и преминаха през бариерата, спряха в един грамаден квадратен двор, към който гледаха два етажа с малки зарешетени прозорци.

След като пропусна колата, портата беше затворена отново. Като стъпи на земята, Жилбер забеляза, че се намира в двора на един затвор и като се огледа, позна, че това е всъщност Бисетр^[3].

Мястото на сцената, тъжно поради облика си, беше станало още по-тъжно поради несигурната светлина на деня, който сякаш съжаляваше, че огрява този двор.

Беше почти шест и четвърт сутринта. Най-неприятният час по време на зимата, тъй като по това време студът се отразява дори на най-силните организми.

Ситен дъжд падаше като воал под наклон и мокреше сивите стени. Насред двора пет-шест работници дърводелци под ръководството на един майстор и указанията на един дребен, облечен в черно човек, който се вълнуваше повече от всички, издигаха една машина със странна и непозната форма. При вида на новодошлите дребният човек вдигна глава. Жилбер потрепери. Той беше разпознал доктор Гийотен, когото бе срещал при Марат. Машината в увеличен размер беше същата, която беше видял в умален вид в мазето на редактора на „Приятеля на народа“.

От своя страна, дребният човек позна Калиостро и Жилбер. Пристигането на тези двама души му се стори толкова важно, че той изостави за миг ръководенето на работата си и дойде при тях.

При все това не пропусна да препоръча на майстора дърводелец най-голямо внимание към работата, която вършеше.

— Така, така, майстор Гидон… добре — каза той, — довършете платформата, тя е основата на строежа. Като довършите платформата, ще издигнете двата стълба и отбележете добре местата им, за да не бъдат нито прекалено сближени, нито прекалено раздалечени. Впрочем аз съм тук и няма да ви изпускам от очи.

После, приближавайки се до Калиостро и Жилбер, които му спестиха половината път, той каза:

— Добър ден, бароне, много любезно е от ваша страна да пристигнете пръв и да доведете доктора. Докторе, сигурно си спомняте, че като бяхме при Марат, ви поканих да дойдете и да видите опита ми. Само че забравих да попитам за адреса ви… Ще видите нещо любопитно, най-човеколюбивата машина, която е изобретявана.

После, като се обърна изведнъж към тази машина, обект на неговите най-големи грижи, каза:

— Е, добре, добре, Гидон, какво правите? Слагате предницата отзад.

И като се устреми по стълбата, която двама помощници току-що бяха поставили до една от страните, той се появи за миг на платформата, където присъствието му беше достатъчно за няколко секунди да бъде поправена грешката, която бяха допуснали двамата работници, които все още не бяха наясно с тайните на тази нова машина.

— Там, там — каза доктор Гийотен, виждайки с удовлетворение, че сега, когато ръководеше нещата, те вървяха. — Там, трябва само да се вкара ножът в жлебовете… Гидон, Гидон — извика той, сякаш ужасно поразен, — какво е това, защо жлебовете не са обковани с мед?

— А, докторе! Помислих си, че здравото дъбово дърво, когато е смазано, ще действа по-добре от медта — отвърна майсторът дърводелец.

— Да, така е — каза докторът, — икономии… икономии! И то когато се отнася за напредъка на науката и за благото на човечеството! Гидон, ако опитът ни днес не успее, ще ви държа отговорен. Ще ви моля да засвидетелствате, господа — продължи докторът, обръщайки се към Жилбер и Калиостро, — че бях поискал медни жлебове, че протестирам срещу липсата на мед и ако сега ножът заяде по пътя или се плъзга лошо, не е моя грешката и аз си умивам ръцете.

И докторът, хиляда и осемстотин години по-късно, направи върху платформата същия жест, който Пилат бе направил на терасата на двореца си. При все това, въпреки всички малки пречки машината се издигаше и придобиваше онзи убийствен вид, който радваше изобретателя й, но който караше доктор Жилбер да потръпва. Що се отнася до Калиостро, той оставаше безстрастен. След смъртта на Лоренца можеше да се каже, че този човек е издялан от мрамор.

Ето и вида, който придобиваше машината.

Най-напред имаше едно дюшеме, до което се стигаше по нещо като мелничарска стълба.

Това дюшеме, оформено като ешафод, представляваше една платформа с дължина на страните петнайсет стъпки. Върху тази платформа, на две трети от дължината и срещу стълбите се издигаха два успоредни стълба високи десет-дванайсет стъпки.

В тези два стълба бяха издълбани прословутите жлебове, за които майстор Гидон бе икономисал медта, икономия, която току-що, както видяхме, изтръгна силни викове от доктор Гийотен.

В тези жлебове се плъзгаше, посредством една пружина, която се отваряше и му оставяше пълната свобода да се устреми надолу със силата на собствената си тежест, увеличена стократно, нещо като сатър във формата на полумесец.

Между двата стълба имаше малък отвор — двете крила на отвора бяха направени така, че след като човек промуши главата си в него, те се съединяваха и обхващаха врата му в нещо като нашийник.

Една люлка, състояща се от една дъска с дължината на обикновен човешки ръст, се залюляваше в даден момент и, залюлявайки се, заставаше на височината на този отвор.

Както се вижда, всичко това беше твърде изобретателно.

Докато дърводелците, майстор Гидон и докторът довършваха сглобяването на машината, докато Калиостро и Жилбер обсъждаха дали инструментът е новоизобретен или не — понеже графът оспорваше изобретението на доктор Гийотен, като намираше аналози в италианската маная^[4] и най-вече в онзи бъчварски механичен нож от Тулуза, с който бил екзекутиран маршал Дьо Монморанси — нови зрители, несъмнено поканени да присъстват на опита, изпълниха двора.

Най-напред дойде нашият стар познайник, който бе играл активна роля в нашата дълга история. Разболял се от болест, от която трябваше да умре скоро, по настояване на своя колега Гийотен той се беше измъкнал от стаята си, въпреки часа и лошото време, с намерението да види как работи машината.

Жилбер го позна и се приближи почтително насреща му. Той беше придружен от господин Жиро, архитекта на град Париж, който дължеше на функциите, изпълнявани от него, благоволението да получи специална покана.

Втората група, която не поздрави никого и не беше поздравена от никого, се състоеше от четирима души, облечени твърде скромно.

Едва влезли, тези четирима души се отправиха към онзи ъгъл на двора, който беше най-отдалечен от ъгъла, където бяха Калиостро и Жилбер, и застанаха тихо в този ъгъл, шептейки, като въпреки дъжда държаха шапките си в ръка.

Този, който изглеждаше шеф на тези четирима мъже, или поне онзи, когото останалите трима слушаха с уважение, когато произнесеше няколко думи с тих глас, беше един петдесет, петдесет и две годишен човек, висок на ръст, с доброжелателна усмивка и открита физиономия.

Този човек се наричаше Шарл-Луи Сансон^[5]. Той беше роден на петнайсети февруари 1738 година. Беше видял как баща му разчеква Дамиен на четири коня и бе му помагал, когато той имаше честта да отсече главата на господин Дьо Лали-Толандал.

Обикновено го наричаха „Господина на Париж“. Тримата други мъже бяха синът му, който има честта да помага при обезглавяването на Луи XVI, и техните двама помощници.

Присъствието на Господина на Париж, на неговия син и на двамата помощници придаваше ужасно красноречив вид на машината на господин Гийотен, доказвайки, че опитът, който щеше да бъде предприет, ще се извърши ако не с гаранцията, то поне с одобрението на правителството.

В момента Господина на Париж изглеждаше много тъжен. Ако машината, която беше повикан да види, бъдеше одобрена, цялата живописна страна на личността му щеше да бъде ликвидирана. Екзекуторът нямаше вече да изглежда на тълпата като ангел-унищожител, въоръжен с огнен меч. Палачът вече нямаше да бъде нищо повече от един вид портиер, който дърпа кордона на смъртта. Така че там беше истинската опозиция на събитието.

Понеже дъждът продължаваше да вали, може би по-ситен, но затова пък по-обилен, доктор Гийотен, който без съмнение се страхуваше да не би лошото време да му отнеме някой от зрителите, се обърна към най-значителната група, сиреч тази, която се състоеше от Калиостро, Жилбер, доктор Луи и архитекта Жиро, и каза като театрален директор, който чувства, че публиката става нетърпелива:

— Господа, чакаме само един човек — господин доктор Кабанис^[6]. Щом доктор Кабанис пристигне, започваме.

Едва бе изрекъл думите си, когато трета кола влезе в двора и един трийсет и осем-четирийсет годишен човек с открито чело и интелигентно лице, с жив изпитателен поглед слезе от нея. Това беше последният очакван зрител, това беше доктор Кабанис.

Той поздрави всекиго небрежно, както се полага на един лекар философ, отиде да стисне ръката на Гийотен, който от височината на своята платформа викаше: „Елате де, докторе, ама елате де, само вас чакаме!“ После отиде сред групата на Жилбер и Калиостро.

През това време колата му се подреди до другите две. Що се отнася до фиакъра на Господина на Париж, той скромно бе останал при вратата.

— Господа — каза доктор Гийотен, — тъй като не чакаме повече никого, ще започнем.

И след знак с ръка, една врата се отвори и присъстващите видяха да излизат двама души, облечени в нещо като сива униформа, които носеха на раменете си един чувал, под чийто плат неясно се очертаваха формите на човешко тяло.

Зад стъклата на прозорците се виждаха бледите лица на болните, които с изплашени погледи наблюдаваха, без някой и да е помислил да ги покани, това неочаквано и ужасно зрелище, на което не можеха да разберат нито приготовленията, нито целта.