Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

68.
14 юли 1790 година

Тази работа, която трябваше да превърне една огромна равнина в огромна долина между два хълма, благодарение на сътрудничеството на цял Париж беше завършена вечерта на 13 юли. Множество от работниците, за да са сигурни, че на другия ден ще имат своето място, си легнаха направо върху него, както победителите си лягат на бойното поле.

Бийо и Питу отидоха да се присъединят към федератите и бяха заели място сред тях на булеварда. Случайността направи, както видяхме, така, че мястото, предназначено за делегатите от Езн, беше точно там, където се сблъска с тях колата, отвеждаща в Париж Катрин и детето й. И наистина тази колона, състояща се само от федерати, се простираше от Бастилията до булевард „Бон-Нувел“.

Всеки бе направил възможно най-доброто, за да посрещне своите скъпи гости. Когато научиха, че пристигат бретонците — тези по-стари синове на свободата, — победителите от Бастилията вървяха пред тях чак до Сен Сир и ги охраняваха като техни домакини.

По онова време имаше и странни изблици на безкористие и патриотизъм. Съдържателите на странноприемници се обединиха и по общо съгласие, вместо да повишат цените, ги понижиха. Толкова за безкористието.

Журналистите, тези груби борци на всички времена, които водят непрестанна война помежду си с онази страст, която единствено вгорчава омразата им, вместо да ги сближава, та, журналистите поне двама, Лустало и Камий Демулен, предложиха един федерален съюз на пишещите. Те се отказваха от всякаква конкуренция, от всяка ревност. Обещаваха отсега нататък да не се състезават за друго, освен в името на общественото благо. Толкова за патриотизма.

За нещастие предложението за този пакт не получи отзвук сред пресата и остана в настоящето, както и в бъдещето като една върховна утопия.

От своя страна, и Събранието беше получило своята порция разтърсване от електричеството, което разтърсваше Франция като земетресение. Няколко дни преди това по предложение на господата Дьо Монморанси и Дьо Лафайет то бе ликвидирало наследственото благородничество, защитавано от абат Мори, син на селски обущар.

От февруари Събранието беше започнало с ликвидирането на наследствената отговорност за престъпления. Беше решило, по повод обесването на братята Агас, осъдени за фалшификация на търговски записи, че ешафодът няма повече да безчести нито децата, нито родителите на виновния.

Освен това в същия ден, когато Събранието унищожи наследствеността на привилегиите, както беше унищожило наследствената отговорност за престъпленията, един германец, един човек от бреговете на Рейн, който бе сменил името си Жан-Батист с името Анахарсис — Анахарсис Клооц — пруски барон, роден в Клев, се бе представил при преградата като депутат от човешкия род. Той водеше след себе си двайсетина души от всички нации, облечени в националните си носии, всички те изгнаници, идващи да поискат от името на народите си, единствените законни суверени, своето място във федерацията.

Едно място беше отредено за „Оратора на човешкия род“.

От друга страна, влиянието на Мирабо се усещаше всекидневно. Благодарение на този могъщ борец дворът печелеше привърженици не само сред седящите отдясно, но и на тези отляво. Събранието беше гласувало, бихме казали, почти с ентусиазъм, цивилна листа от двайсет и четири милиона за краля и доход от четири милиона за кралицата.

Това беше щедра отплата и за двамата за това, че бяха платили сто и осемте хиляди франка дългове на красноречивия трибун и за рентата от шест хиляди ливри, която му отпускаха всеки месец.

В крайна сметка Мирабо изглежда не се беше излъгал по отношение на духа на провинцията. Онези от федератите, които бяха приети от Луи XVI, носеха в Париж своя ентусиазъм към Събранието, но в същото време и обожанието си към монархията. Те вдигаха шапките си пред господин Байи, викайки: „Да живее нацията!“, но коленичеха пред Луи XVI и поставяха шпагите си в нозете му, викайки: „Да живее кралят!“

За нещастие кралят, който беше недотам поетична и рицарска натура, отвръщаше зле на тези пориви на сърцето.

За нещастие кралицата, твърде горда, ако може да се каже така, изобщо не оценяваше, както заслужаваха, тези свидетелства за вярност, идващи направо от сърцето.

Освен това, бедната жена! В мислите й имаше нещо тъмно, подобно на онези тъмни петна, осеяли лицето на слънцето. Това тъмно нещо, това петно, разяждащо сърцето й, беше отсъствието на Шарни.

На Шарни, който между другото можеше да я предупреди и който беше останал при господин Дьо Буйе.

За миг, когато беше видяла Мирабо, й хрумна мисълта, че за развлечение би могла да пококетничи с него. Могъщият гений бе поласкал нейното кралско и женско самолюбие, унижавайки се в краката й. Но в крайна сметка какво е геният за сърцето? Какво значение имаха за страстите тези триумфи на самолюбието, тези победи на високомерието? С очите си на жена кралицата бе видяла у Мирабо преди всичко материалния човек, с неговата болезнена пълнота, с набраздените надупчени от едрата шарка бузи, със зачервените му очи и с дебелия врат. Тя веднага го беше сравнила с Шарни. Шарни, елегантният благородник в разцвета на годините си, в зрелостта на красотата. Шарни с неговата блестяща униформа, която му придаваше вид на принц от битките, докато Мирабо с костюма си приличаше, когато геният не оживяваше могъщото му лице, на преоблечен каноник. Тя беше свила рамене и беше въздъхнала дълбоко с очи, зачервени от безсъние и сълзи. Тя се беше опитала да преодолее разстоянието и с глас, измъчен и изпълнен с ридания, беше прошепнала: „Шарни! О, Шарни!“

Какво значение имаше за тази жена в подобни моменти събралият се в краката й народ? Какво значение имаха тези човешки вълни, тласкани като някое море от четирите небесни вятъра, блъскащо се в стъпалата на трона, крещейки: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Един познат глас, който би прошепнал в ухото й: „Мария, нищо в мен не се е променило! Антоанета, обичам ви!“, този глас би я накарал да повярва, че около нея нищо не се е променило, би могъл да направи повече за удовлетворението на сърцето и ведрината на челото й, отколкото всичките тези викове, обещания, клетви.

Най-накрая 14 юли бе дошъл, безстрастен и на часа си, водейки със себе си своите големи и малки събития, които създават историята за малките хора и могъщите личности, за народа и за монархията.

Сякаш този надменен 14 юли не знаеше, че идва, за да освети едно нечувано, невиждано и великолепно зрелище, та дойде с чело, забулено от облаци, с вятър и дъжд. Но характерно качество на френския народ е, че се смее дори на дъжда в дните на празник.

Парижките национални гвардейци и федератите от провинцията, наблъскани по булевардите от пет часа сутринта, шибани от дъжда и умиращи от глад, се смееха и пееха.

Вярно е, че населението на Париж, което не можеше да ги опази от дъжда, се сети поне да ги излекува от глада. От всички прозорци започнаха да им спускат с връвчици хлябове, бутове шунка и бутилки вино.

Едно и също ставаше по всички улици, откъдето минаваха. Докато те вървяха, сто и петдесет хиляди души насядаха на земята на Марсово поле и други сто и петдесет хиляди застанаха прави зад тях. Що се отнася до амфитеатрите на Шайо и Паси, то те бяха претъпкани със зрители, чийто брой не можеше да се установи. Великолепен цирк, гигантски амфитеатър, блестяща арена, където се състоя обединението на Франция и един ден ще се състои обединението на света! Има ли значение дали ние ще видим, или няма да видим този празник? Нашите деца ще го видят, светът ще го види!

Една от големите грешки на човека е, че вярва, че целият свят е направен за краткия му живот, докато връзките между безкрайно кратките съществувания, ефимерни, почти невидими, освен за окото на Бога, са тези, които правят времето, сиреч по-краткия или по-дълъг период, през който Провидението, тази Изида с четворни гърди, което бди над нациите, върши своята тайнствена работа и продължава неспирното си битие.

Ех! Сигурно всички, които бяха там, се надяваха да хванат и да удържат за двете крила вечно бягащата богиня, която се нарича Свобода, която се изплъзва и изчезва само за да се появи отново, всеки път по-горда и по-блестяща. Но те се лъжеха, както ще се лъжат и техните синове, като си мислят, че са я изгубили.

И така каква радост, какво доверие изпълваха тази тълпа, както тези, които чакаха прави или седнали, така и онези, които, преминали реката по дървения мост, направен пред Шайо, заливаха Марсово поле през триумфалната арка.

С навлизането на батальоните от федерати се надигнаха силни викове на ентусиазъм — и може би малко на учудване от картината, която поразяваше погледа на зрителите, — силни викове от все сърце се изтръгнаха от всички гърла.

И наистина никога подобно зрелище не бе поразявало човешките очи.

Марсово поле, преобразено сякаш по вълшебство! Една равнина, превърната в долина, голяма цяла левга, за по-малко от месец!

По четириъгълните склонове на тази долина имаше триста хиляди седнали или прави хора!

В средата се намираше Олтарът на родината, до който се изкачваха четири стълби, съответстващи на четирите страни на обелиска, който го надвишаваше!

На всеки ъгъл на постройката имаше огромна кадилница, в която гореше онзи тамян, който Събранието бе решило, че ще бъде горен само в чест на Бога!

Върху всяка една от четирите стени на постройката надписи съобщаваха на света, че френският народ е свободен и приканва и другите народи към свобода!

А все пак небето говореше като античен предсказател! Всеки миг — проливен дъжд, пориви на вятъра, мрачни облаци: 1793, 1814, 1815 година! После, от време на време, сред всичко това проблясва слънце: 1830, 1840 година!

О, пророче, който би могъл да разкажеш бъдещето на този милион хора, как ли би бил приет? Както гърците приемаха Калхас, както троянците приемаха Касандра[1]?

Но през този ден се чуваха само два гласа — гласът на вярата, на който отговаряше този на надеждата.

Пред сградите на Военното училище бяха издигнати галерии. Тези галерии, покрити с трицветни драперии, и знамена, издигнати над тях, бяха запазени за кралицата, за двора и за Националното събрание.

Два еднакви трона, издигнати на три крачки един от друг, бяха предназначени за краля и за председателя на Събранието.

Кралят, назначен само за този ден за върховен и абсолютен главнокомандващ на Националната гвардия на Франция, беше преотстъпил своето командване на господин Дьо Лафайет! Така че Лафайет беше през този ден генералисимус-конетабъл[2] на шест милиона въоръжени мъже! Щастието му бързаше да стигне до най-високата си точка! По-голямо от него, то нямаше да закъснее да залезе и угасне.

През този ден щастието бе навред. Но както онези фантастични нощни привидения, които надминават малко по-малко всички човешки пропорции, то бе нараснало извънмерно само за да се разтвори като пара, да се изгуби и да изчезне.

Но по време на федерацията всичко беше истинско и всичко имаше силата на реалността.

Народ, който трябваше да подаде оставка. Крал, чиято глава трябваше да падне. Генералисимус, когото четирите крака на белия му кон трябваше да отведат в изгнание.

И все пак под този зимен дъжд, под тези бурни ветрове, при светлината на тези редки лъчи, не дори на слънцето, а на деня, проникващи през мрачния свод от облаци, федератите влизаха в огромния цирк през трите отвора на Триумфалната арка. После, след техния, така да се каже, авангард, около двайсет и пет хиляди души, които се разгърнаха в две кръгообразни редици, за да обхванат очертанията на цирка, идваха избирателите от Париж, след това представителите в общината и най-накрая Националното събрание.

Всички тези групи, които имаха своите запазени места в галерията при Военното училище, вървяха по една права линия, разделяйки се като вълна пред скала, за да заобиколят олтара на родината и се събираха както преди. Сякаш огромна змия беше достигнала с главата си галерията, докато последната извивка на опашката й се простираше чак до Триумфалната арка.

Зад избирателите, пълномощниците от общината и Националното събрание следваше остатъкът от шествието — федерати, военни делегации, национални гвардейци.

Всеки департамент носеше отличителния си флаг, но свързан, обкръжен, национализиран от този голям пояс от трицветни флагове, които казваха на очите и сърцата онези две думи, единствените, с които народите, тези Божии труженици, вършат велики неща: Родина, единство.

В същото време, когато председателят на Събранието заемаше фотьойла си, кралят зае своя, а кралицата — мястото си на своята трибуна.

Уви! Бедната кралица! Дворът й беше скъпернически малоброен. Най-добрите й приятели се бяха уплашили и я бяха напуснали. Може би, ако бяха узнали, че благодарение на Мирабо кралят получи двайсет и четири милиона издръжка, може би някои от тях щяха да се върнат. Но те не знаеха това.

Що се отнася до този, когото Мария-Антоанета търсеше напразно с поглед, него не го привличаха към нея нито златото, нито могъществото.

Поради отсъствието му очите й искаха да се спрат поне на едно приятелско и предано лице.

Тя попита къде е господин Изидор дьо Шарни и защо след като монархията има толкова малко привърженици сред една толкова голяма тълпа, нейните защитници не са на поста си около краля или в нозете на кралицата.

Никой не знаеше къде е Изидор дьо Шарни и този, който би й отговорил, че в този час той отвежда една малка селянка, неговата любовница, в една скромна къща, изградена на склона на планината Белвю, сигурно би я накарал да свие рамене, ако сърцето й не се свиваше от ревност.

Кой знае дали наистина наследничката на Цезарите не би дала трона и короната си, не би се съгласила да бъде една невежа селянка, дъщеря на невеж арендатор, за да бъде обичана от Оливие така, както Катрин бе обичана от Изидор?

Несъмнено тези мисли се премятаха в ума й, когато Мирабо, улавяйки един от нейните двусмислени погледи, наполовина като небесен лъч, наполовина буреносна светкавица, не можа да се сдържи и да не каже високо:

— За какво ли си мисли чародейката?

Ако Калиостро би бил наоколо, за да чуе думите му, би могъл да му отговори: „Тя мисли за фаталната машина, която я накарах да види в замъка Таверне в една гарафа и която тя позна една вечер, нарисувана от перото на доктор Жилбер.“ И големият пророк, който толкова рядко се лъжеше, би се излъгал. Тя мислеше за отсъстващия Шарни и за угасналата любов.

И това ставаше при звука на петстотин барабана и две хиляди музикални инструмента, които едва се чуваха сред виковете: „Да живее кралят! Да живее законът! Да живее нацията!“

Изведнъж настана пълна тишина. Кралят беше седнал, както и председателят на Националното събрание.

Двеста свещеници, облечени в бели стихари, вървяха към олтара, предшествани от епископа на Отюн, господин Дьо Талейран, покровителя на всички, полагащи клетви в миналото, настоящето и бъдещето. Той се изкачи по стъпалата на олтара с куция си крак.

Литургия, отслужена от епископа на Отюн! Ние забравихме да споменем това в числото на лошите предзнаменования.

В този момент бурята удвои силата си. Би могло да се каже, че небето протестираше срещу този мним свещеник, който щеше да оскверни светото жертвоприношение на литургията, давайки като дарохранителница на Господа една гръд, която щеше да бъде омърсена с толкова лъжливи клетви в бъдеще. Флаговете на департаментите и трицветните знамена, приближени до олтара, образуваха един вълнуващ се пояс, който югозападният вятър раздвижваше и развяваше, смесвайки хиляди цветове.

Когато литургията свърши, господин Дьо Талейран слезе няколко стъпала по-долу и благослови националното знаме и флаговете на осемдесет и трите департамента. После започна свещената церемония по клетвата.

Лафайет се закле пръв от името на Националната гвардия на кралството. Председателят на Събранието се закле след него от името на Франция. Кралят се закле трети в своето собствено име. Лафайет слезе от коня, премина пространството, отделящо го от олтара, изкачи се по стъпалата му, извади шпагата си и като опря върха й в евангелието, каза с твърд и уверен глас:

— Ние се заклеваме да бъдем винаги верни на нацията, на закона и на краля. Да пазим с всички сили конституцията, постановена от Националното събрание и приета от краля. Да закриляме, съгласно законите, сигурността на личността и собствеността, зърнения оборот и прехраната във вътрешността на кралството и обществените налози, под каквато и форма да съществуват. Да останем единни с всички французи чрез неразривните връзки на братството.

По време на този обет цареше пълна тишина. Едва бе свършил и прогърмя залп от сто оръдия, даващ сигнал на съседните департаменти.

Тогава по стените на укрепения град избухна една огромна светкавица, последвана от онзи заплашителен гръм, изобретен от хората, който, ако превъзходството се мери по разрушенията, които причинява, отдавна е победил онзи, сътворен от Бога.

Сякаш кръгове, породени от камък, хвърлен сред езеро, които се разширяват, докато достигнат брега, всеки кръг от пламък, всеки тътен на гърма се разширяваше по същия начин, тръгвайки от центъра към периферията, от Париж към границата, от сърцето на Франция към чужбина.

После, на свой ред, стана прав и председателят на Националното събрание, заедно с всички депутати около него и каза:

— Заклевам се да бъда верен на нацията, на закона и на краля и с всичката си власт да пазя конституцията, постановена от Националното събрание и приета от краля…

Едва бе довършил и блесна същият пламък, отекна същият гръм и се затъркаля от ехо на ехо към всички краища на Франция.

Беше ред на краля. Той стана. Тишина! Слушайте всички с какъв глас ще произнесе националния обет този, който го предава в сърцето си още докато го произнася. Внимавайте, сир! Облаците се разкъсват и слънцето се появява. Слънцето е окото на Бога! Бог ви гледа.

— Аз, кралят на французите — каза Луи XVI, — се заклевам да използвам цялата власт, дадена ми от конституционния закон на държавата, за да пазя конституцията, постановена от Националното събрание и приета от мен, и да правя така, че да се изпълняват законите.

О, сир, сир! Защо и този път не пожелахте да се закълнете над олтара?

21 юни щеше да даде отговор за 14 юли. Верен щеше да каже отговора на загадката от Марсово поле… Но лъжлива или истинска, клетвата предизвика не по-малък пламък и гръм.

Стоте оръдия изгърмяха така, както за Лафайет и за председателя на Националното събрание. И салютът в департаментите разнесе за трети път заплашителното известие до кралете в Европа: „Внимавайте, Франция е на крак! Внимавайте, Франция иска да бъде свободна и като онзи римски посланик, който носеше в една гънка на плаща си мира и войната, и тя е готова да разтърси наметалото си над света!“

Бележки

[1] Красандра — в древногръцката митология прорицателка; отхвърлила любовта на Аполон и прокълната от него никой да не вярва на предсказанията й. След падането на Троя Агамемнон я получава като плячка — бел.ред.

[2] Конетабълът е бил върховен главнокомандващ на кралската армия — бел.ред.