Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

56.
Под прозореца

Церемонията, за която току-що разказахме и която чрез създаването на отделни федерации имаше за цел да свърже помежду им всички общини във Франция, беше само прелюдия към голямото обединение, което трябваше да се състои в Париж на 14 юли 1790 година.

В тези отделни федерации общините предварително оглеждаха кандидатурите на делегатите, които щяха да изпратят на церемонията по създаване на обща федерация.

Ролята, която Бийо и Питу бяха играли през онзи ден, неделя, 18 октомври, естествено ги определи като представители на техните съграждани, когато дойдеше денят на създаването на общата федерация.

Но, очаквайки този велик ден, всички се бяха върнали към условностите на обичайния живот, от които бяха излезли благодарение на труса, с който бе разтърсило спокойните провинциални обичаи това паметно събитие. Когато говорим за спокойните провинциални обичаи, ние не искаме да кажем, че в провинцията животът тече по-малко от другаде, развеселяван от радости и помрачаван от мъки. Няма поток, колкото и малък да е, като се започне от този, който ромони покрай тревите на овощната градина на някой беден селянин, та се стигне до величествената река, която слиза от Алпите, сякаш от някой трон, за да се хвърли в морето като някой завоевател, който да няма по бреговете си, скромни или горделиви, осеяни с великденчета или извезани с градове, своите слънчеви и сенчести промеждутъци.

И ако се съмняваме в това, след двореца Тюйлери, където въведохме нашите читатели, фермата на татко Бийо, която пак посетихме, би могла да ни даде един пример.

Само на повърхността всичко изглеждаше спокойно и почти весело. В действителност сутрин, към пет часа, голямата порта — водеща по посока на долината, в която се простираше гората, през лятото приличаща на зелена завеса, а през зимата на тъмен воал — се отваряше. Сеячът излизаше пеша със своята торба с пшеница, примесена с въглени, на гърба. Орачът на кон отиваше да търси в полята разпрегнатия в края на снощната бразда плуг. Краварката, повела мучащото си стадо, водено от бика, величествен властелин, следван от своите крави и юници, между които вървеше неговата предпочитана крава, която се разпознаваше по благозвучния звънец. Най-накрая, след всички тях, яхнал своя скопен нормандски кон, вървящ в раван, идваше Бийо, господарят, душата, животът на целия този миниатюрен свят и на цялото му малобройно население.

Един незаинтересуван наблюдател изобщо не би обърнал внимание на излизането на Бийо. В погледа му, прикрит от сенчестите вежди и изследващ околността, в наострените уши, внимаващи за всеки шум, в онзи кръг, описван около фермата, докъдето стигне погледът му, подобен на този на ловеца, който открива някоя следа и обхваща очертанията й, един безразличен зрител би видял само един собственик, който се убеждава, че денят ще бъде хубав и че през нощта вълците не са нападнали стадата му, глиганите — картофите, а зайците — детелината, и си стоят в гората, убежище, в което може да ги достигне единствено царственото олово на херцог Д’Орлеан и неговите горски пазачи.

Но за някой, който знае какво се таеше в душата на добрия арендатор, всеки от жестовете му би придобил най-голямо значение. Онова, което гледаше в мрачината, беше дали някой скитник не се приближава, или не се отдалечава крадешком от фермата. Онова, за което се ослушваше в тишината, беше дали от туфите върби, ограждащи пътя, или от отводнителните канавки, отделящи фермата от гората в долината, не достига някое тайнствено повикване до стаята на Катрин. Онова, което погледът му така изпитателно търсеше по земята, бе дали не е запазила някой отпечатък, който с лекотата си и малкия си размер би издал аристократичност.

Що се отнася до Катрин, ние го бяхме казали, макар изразът на лицето на Бийо по отношение на нея да се беше посмекчил, тя чувстваше не по-малко как родителското недоверие не я изпуска от поглед нито за миг, подобно на подплашен пазач. От това следваше, че през нейните дълги и неспокойни зимни нощи тя се питаше дали би предпочела Изидор да се бе върнал в Бурсон, или да си стои далеч от нея.

Майка Бийо отново бе продължила заниманията си — мъжът й се бе завърнал, дъщеря й беше възстановила здравето си. Тя не поглеждаше по-далеч от този ограничен хоризонт и би й бил необходим поглед, далеч по-опитен от нейния, за да открие в дъното на ума на съпруга си подозрението, а в дъното на сърцето на дъщеря си безпокойството.

Питу, след като беше вкусил с гордост, примесена с тъга, своя триумф на капитан, беше изпаднал в обичайното си състояние, сиреч в тиха и доброжелателна меланхолия. Следващ обичайното си разписание, той сутрин посещаваше майка Коломб. Ако нямаше писма за Катрин, се връщаше тъжно в Арамон, тъй като си мислеше, че след като този ден Катрин няма да получи писмо от Изидор, то не би имала и случай да помисли за този, който ги донася. Ако пък, напротив, имаше писмо, той го поставяше с религиозна почит в хралупата на върбата и често се връщаше много по-тъжен, отколкото в дните, когато нямаше писмо, защото съобразяваше, че Катрин мисли за него само косвено, и то защото хубавият благородник, когото Декларацията за правата на човека бе успяла да лиши от титлата му, но не бе могла да го лиши от грация и елегантност, е пътеводната нишка, посредством която усещаше почти болезненото чувство на спомена.

При все това, както лесно се разбира, Питу изобщо не беше пасивен вестоносец и въпреки че си мълчеше, не беше сляп. След разпита за Торино и Сардиния, който му разкри целта на пътуването на Изидор, той се досети по клеймото на писмата, че младият благородник е в столицата на Пиемонт. В един хубав ден писмото носеше клеймо Лион вместо Тюрен, а два дни по-късно, сиреч на 25 декември, пристигна писмо, носещо клеймо Париж вместо Лион.

Тогава, без да има нужда много да напряга своята проницателност, Питу беше разбрал, че виконт Изидор дьо Шарни бе напуснал Италия и се беше завърнал във Франция. Сега, след като беше достигнал веднъж до Париж, беше очевидно, че няма да се забави да пристигне от Париж в Бурсон.

Сърцето на Питу се сви. Той беше взел решение да бъде предан, но това не правеше сърцето му безчувствено към различните емоции, които го връхлитаха.

Така, в деня, когато пристигна писмото с клеймо от Париж, Питу, за да си намери предлог, реши да отиде и да постави примки в района на Вълчите метличини, където го видяхме да действа така плодоносно в началото на това съчинение.

Обаче фермата Писльо беше разположена точно на пътя от Арамон към онази част на гората, която наричаха Вълчите метличини. Значи нямаше нищо странно в това Питу да спре там на минаване. Той избра да спре там в часа, когато Бийо правеше следобедната си обиколка на полето.

По навик Питу минаваше напряко през долината, отивайки от Арамон към главния път от Париж за Виле-Котре, от главния път до фермата в Нуе и от фермата в Нуе през урвите стигаше до Писльо. После, заобикаляйки зидовете на фермата, преминаваше покрай пасищата и оборите, за да стигне най-накрая голямата порта на входа, от другата страна на която се издигаха жилищните постройки.

И този път той пак мина по обичайния си път.

Стигнал до портата на фермата, той се огледа наоколо, както би могъл да направи Бийо, и забеляза Катрин на прозореца на стаята й.

Катрин изглежда чакаше. Погледът й блуждаеше, без да се спира на нито една определена точка, пробягваше по цялата дължина на гората, простираща се между пътищата от Виле-Котре за Ла Ферте-Милон и от Виле-Котре за Бурсон.

Питу изобщо не се мъчеше да изненада Катрин. Той застана така, че тя да го види и погледът на младото момиче се спря върху него. Тя му се усмихна. Питу не беше за Катрин нищо повече от приятел или по-скоро Питу беше станал за нея нещо повече от приятел. Питу беше нейният довереник.

— Вие ли сте, скъпи Питу — каза девойката, — кой добър вятър ви довя насам?

Питу показа примките, навити около китката му.

— Хрумна ми да ви уредя да хапнете две крехки и ароматни зайчета, госпожице Катрин, и понеже най-хубавите са във Вълчите метличини поради мащерката, която расте там в изобилие, тръгнах доста по-рано, за да ви видя на минаване и да ви попитам как сте със здравето.

Отначало Катрин посрещна с усмивка вниманието от страна на Питу. После, след като отвърна с усмивка на първата част от речта му, отвърна на втората с думи:

— Как съм със здравето ли? Вие сте много мил, драги господин Питу. Благодарение на грижите, които положихте за мен, докато боледувах, и които продължихте да полагате, след като се посъвзех, аз съм почти излекувана.

— Почти излекувана! — подхвана Питу с въздишка. — Бих искал да сте съвсем добре.

Катрин се изчерви, въздъхна на свой ред, взе ръката на Питу, сякаш щеше да му казва нещо важно, но несъмнено промени намерението си, защото я пусна, направи няколко крачки из стаята си, сякаш търсеше кърпичката си, и като я намери, прекара я по челото си, покрито с пот, макар да беше един от най-студените дни в годината.

Нито едно от тези движения не убягна от изпитателния поглед на Питу.

— Имате да ми казвате нещо, госпожице Катрин? — попита той.

— Аз ли?… Не… Нищо… Лъжете се, драги Питу — отвърна девойката с променен глас.

Питу направи усилие.

— Ами, видите ли, госпожице Катрин — каза той, — ако имате нужда от мен, не се стеснявайте.

Катрин се замисли или по-скоро се поколеба за миг.

— Скъпи Питу — каза тя, — вие сте доказали, че при случай мога да разчитам на вас и аз съм ви много признателна за това. Но още веднъж ви благодаря.

После добави с тих глас:

— Дори няма нужда да ходите тази седмица в пощата. Вече няма да получавам писма.

Питу беше готов да отговори, че се съмнява, но искаше да види докъде стига доверието на девойката към него. Тя се ограничи с препоръката, която току-що споменахме и която имаше за цел просто да не кара всяка сутрин Питу да ходи без нужда до пощата. При все това в очите на Питу препоръката придоби някакво по-голямо значение. Не би имало друга причина за Изидор да не пише, освен ако не се е върнал от Париж. Ако Изидор не пише повече на Катрин, то е защото разчита да я види.

Кой би могъл да каже на Питу, че това писмо от Париж, което беше поставил същата сутрин в хралупата на върбата, не съобщаваше на Катрин за предстоящото завръщане на любимия й? Кой би могъл да му каже, че този поглед, зареян в пространството и съсредоточен едва когато бе открил неговото присъствие, не търсеше в покрайнините на гората някакъв знак, който да покаже на девойката, че любимият й вече се беше завърнал?

Питу почака, за да даде на Катрин време спокойно да вземе решение дали да му признае нещо важно. После, като видя, че продължава да мълчи, Питу каза:

— Госпожице Катрин, забелязахте ли промяната, която става с господин Бийо?

Девойката потръпна.

— А! Забелязали ли сте нещо? — отвърна тя на въпроса с въпрос.

— Госпожице Катрин — каза Питу, поклащайки глава, — ще се случи така, че в един момент, кога — не зная, когато този, който е причината за тази промяна, ще си има неприятности. Това ви го казвам аз, чувате ли?

Катрин побледня. Но продължавайки да гледа все така втренчено Питу, девойката го попита:

— Защо казвате този, а не тази? Може би някоя жена, а не мъж, ще пострада от този прикрит гняв…

— Ах, госпожице Катрин! — каза Питу. — Вие ме плашите. Има ли нещо, от което да се страхувате?

— Приятелю — каза Катрин, — страхувам се от онова, от което може да се страхува едно бедно момиче, забравило своето положение и обичащо по-високопоставен, страхувам се от един разгневен баща.

— Госпожице — каза Питу, опитвайки се да даде съвет, — струва ми се, че на ваше място…

Той се спря.

— Струва ви се, че на мое място?… — повтори Катрин.

— Е, добре, струва ми се, че на ваше място… Ама не! — каза той. — Вие щяхте да умрете от едно негово обикновено отсъствие. Ако се наложи да се откажете от него, то ще си бъде истинско умиране, а аз не искам да умирате. Ако трябва да ви виждам болна и тъжна, предпочитам да ви видя както тогава там, на края на Пльо… Ах, госпожице Катрин, колко е злополучно всичко това!

— Шшт! — каза Катрин. — Да говорим за нещо друго или да не говорим въобще, ето го баща ми.

Питу се обърна по посока на погледа, хвърлен от Катрин, и наистина видя арендатора да се приближава, яздейки коня си в едър тръс. Като забеляза човек при прозореца на Катрин, Бийо се спря. После, несъмнено разбрал с кого си има работа, продължи пътя си. Питу направи няколко крачки към него, усмихвайки се при идването му и държейки шапката си в ръка.

— Аха! Ти си тук, Питу — каза Бийо. — Вечеря ли ще искаш, моето момче?

— Не, господин Бийо — каза Питу, — не бих си позволил това. Но…

В този миг му се стори, че погледът на Катрин го окуражава.

— Но, какво? — подхвана Бийо.

— Но… ако ме поканите, ще приема.

— Е, добре — каза арендаторът, — каня те.

— Тогава — отвърна Питу, — приемам.

Арендаторът пришпори коня си и влезе под стряхата на портата за коли. Питу се обърна към Катрин.

— Това ли искахте да ми кажете? — попита той.

— Да… Днес е по-мрачно от други дни…

После добави съвсем тихо:

— О, Боже мой! Дали той знае?

— Какво, госпожице? — попита Питу, който, колкото и тихо да беше говорила Катрин, бе чул.

— Нищо — каза Катрин, отдръпвайки се в стаята си и затваряйки прозореца.