Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (113)

112.
В която най-накрая ще разберем протеста, който преписваше госпожа Ролан

Разговорът на кралицата с Барнав е дал, надяваме се, точна представа на нашите читатели за положението, в което се намираха всички партии на 15 юли 1791 година:

новите якобинци заемаха мястото на старите;

старите якобинци създадоха клуба на фьойаните;

корделиерите в лицето на Дантон, Камий Демулен и Лежандр се присъединиха към новите якобинци;

Събранието, станало конституционно-роялистко, реши да поддържа краля на всяка цена;

народът реши да издейства сваляне от престола по всички възможни начини, но в същото време реши най-напред да използва протести и петиции.

А сега, какво стана през нощта и деня, изминали от тази среща на Барнав и кралицата, пазени от актьора Сен-При, до момента, когато ще влезем при госпожа Ролан?

Ще го разкажем с няколко думи. Докато траеше този разговор и дори в момента, когато той завършваше, трима души бяха седнали около една маса с хартия, пера и мастило пред тях; натоварени от якобинците да съставят петиция.

Тези трима души бяха Дантон, Лакло и Брисо.

Дантон изобщо не беше човек за такъв род сбирки. Впрочем цялото удоволствие в живота му идваше от движението, той очакваше с нетърпение завършването на заседанията на всеки комитет, в който участваше. Така че след миг той стана и остави Брисо и Лакло да съставят петицията, както те си знаят.

Лакло го видя да излиза и го проследи с поглед, докато изчезна, и с уши, докато чу вратата да се затваря след него. Това двойно действие на сетивата му изглеждаше като че за миг го измъква от мнимата сънливост, под която той прикриваше неуморимата си активност. После се отпусна на фотьойла и като остави перото да изпадне от ръката му, каза:

— Ах, Бога ми! Драги господин Брисо, съставете това, както го разбирате. Колкото до мен, аз съм некомпетентен… Ах! Ако това беше някоя лоша книга, както казват в двора, някое продължение на „Опасни връзки“, щях да си свърша работата. Но една петиция, една петиция… — добави той, прозявайки се така, че челюстта му щеше да се откачи, — това ме отегчава ужасно!

Брисо пък, напротив, беше човек точно за такъв вид работа. Убеден, че ще състави петицията по-добре от всекиго другиго, той прие пълномощията, които му се даваха от отсъствието на Дантон и отказа на Лакло, който затвори очи и се настани възможно най-добре във фотьойла си, като се приготви да претегли всяка фраза, всяка буква, за да може да вмъкне при случай някоя уговорка за регентството на своя принц.

Щом напишеше някое изречение, Брисо го прочиташе и Лакло го одобряваше с леко движение на глава и тихичко изръмжаване. Осветлявайки положението, Брисо изтъкваше:

Първо — лицемерното или боязливо мълчание на Събранието, което изобщо не поиска или не се осмели да приеме постановление против краля;

Второ — фактическата абдикация на Луи XVI, защото той беше избягал и Събранието го беше отстранило, беше накарало да го преследват и арестуват.

Трето — необходимостта да бъдат взети мерки за неговата замяна.

— Добре! Добре! — каза Лакло при тази последна дума.

После, тъй като Брисо щеше да продължи:

— Почакайте… почакайте! — каза секретарят на херцог Д’Орлеан. — Струва ми се, че след думите „за неговата замяна“ трябва нещо да се добави… нещо, което ще присъедини към нас боязливите умове. Никой още не е хвърлял като нас шапката си под моста.

— Възможно е — каза Брисо. — Какво бихте добавили?

— О! Това трябва да направите по-скоро вие, отколкото аз, драги господин Брисо… Бих добавил… Да видим…

Лакло се престори, че търси в ума си отдавна подготвената фраза, която само чакаше удобния момент, за да изскочи.

— Е, добре — каза той накрая, — например след думите: „Необходимостта да бъдат взети мерки за неговата замяна“, бих добавил: по всички начини, определени от конституцията.

Учете се и се възхищавайте, о, политически мъже, минали, настоящи и бъдещи съставители на петиции, протести и законопроекти! Наистина бяха нещо твърде малко, нали, тези безобидни думи?

Е, добре, ще видите — сиреч ще видят онези от моите читатели, които имат щастието да не са политици, докъде ни водят шестте думи: „По всички начини, определени от конституцията“.

Всички начини, определени от конституцията за вземане на мерки за замяната на краля, обаче се свеждаха само до един. Този единствен начин беше регентството.

Обаче в отсъствието на граф Дьо Прованс и на граф Д’Артоа, братя на Луи XVI и чичовци на дофина — впрочем загубили своята популярност, защото бяха емигрирали, — на кого се падаше регентството?

На херцог Д’Орлеан.

Това малко невинно изречение, вмъкнато в една петиция, съчинена от името на народа, правеше все така в името на този народ господин херцог Д’Орлеан регент!

Хубаво нещо е политиката, нали? Само че на народа ще му трябва още доста време, за да започне да вижда ясно, когато си има работа със способни хора като господин Дьо Лакло!

Било защото Брисо не се досети за мината, заложена в тези шест думи, готова да избухне, когато това потрябва, било защото не видя змията, промъкнала се под тази добавка, която ще надигне съскащата си глава, когато дойде моментът, било че в края на краищата, знаейки какво рискува като съставител на тази петиция, той изобщо не се разсърди, че си оставя вратичка за измъкване, но той не възрази нищо и добави изречението, като каза:

— Действително, това ще присъедини някои конституционалисти към нас… Идеята е добра, господин Дьо Лакло!

Остатъкът от петицията беше съобразен с чувството, което бе довело до решението за съставянето й. На другия ден Петион, Брисо, Дантон, Камий Демулен и Лакло се явиха в клуба на якобинците. Те донесоха петицията.

Залата беше почти празна. Всички бяха при фьойаните. Барнав изобщо не се беше излъгал — бягството беше пълно. Петион веднага изтича до Фьойан.

Какво откри там? Барнав, Дюпор и Ламет съчиняваха обръщение до якобинските общества в провинцията, обръщение, в което съобщаваха, че якобинският клуб повече не съществува и е преместен във Фьойан под името „Общество на приятелите на конституцията“.

И така това обединение, създадено с толкова труд, което, подобно на мрежа се простираше из цяла Франция, щеше да престане да действа, парализирано от колебанието. На кого щеше да повярва то, на кого щеше да се подчини, на старите или на новите якобинци?

През това време щеше да бъде извършен контрареволюционен държавен преврат и народът, който нямаше да има на кого да се опре, заспал, вярвайки в онези, които трябваше да бдят вместо него, щеше да се събуди победен и задушен.

Ставаше въпрос да се изправят срещу бурята.

Всеки състави свой протест, който щеше да изпрати в провинцията там, където мислеше, че се ползва с някакво доверие.

Ролан беше специален депутат от Лион. Той имаше голямо влияние върху населението на тази втора столица на кралството. Дантон, преди да отиде на Марсово поле, където трябваше поради липсата на якобинците, които не можеха да бъдат открити, да накара народа да подпише петицията, мина през Ролан, обясни му положението и го задължи да изпрати без бавене един протест на лионците, отнасяйки се до него за редакцията на този важен текст.

Народът на Лион щеше да подаде ръка на народа от Париж и щеше да протестира по едно и също време с него. Госпожа Ролан преписваше този протест, съставен от мъжа й. Колкото до Дантон, той отиде да настигне приятелите си на Марсово поле.

В момента, когато пристигаше, приключваше голяма дискусия. Сред голямата арена стоеше олтарът на родината, издигнат за празника на 14 юли, който беше останал там като скелет от миналото.

Поводът за издигането на този олтар беше, както вече разказахме, федерацията от 1790 година и представляваше една платформа, до която се достигаше по четири стълби, съответстващи на четирите посоки на света.

За олтара на родината има една картина, представяща триумфа на Волтер, състоял се на дванайсети. На картината е и афишът на корделиерите, носещ клетвата на Брут.

Дискусията беше за шестте думи, вкарани в петицията от Лакло. Те щяха да минат незабелязани, когато един човек, който изглеждаше принадлежащ към класата на народа по облеклото и маниерите си, рязко спря четящия, при това с прямота, граничеща с бруталност.

— Спрете това! — каза той. — Мамят народа!

— Как така? — попита четецът.

— С тези думи: „По всички начини, определени от конституцията“, вие заменяте едно нещо със същото… възстановявате една монархия, а ние не искаме повече крал.

— Не, стига монархия! Стига крале! — викна мнозинството от присъстващите.

Странно нещо! Тогава якобинците бяха тези, които взеха страната на монархията!

— Господа, господа — провикнаха се те, — внимавайте! Идването на република означава никаква монархия и никакъв крал, а ние не сме узрели за република.

— Не сме узрели ли? — каза човекът от народа. — И така да е… Но едно или две слънца като онова от Варен ще ни накарат да узреем.

— Да се гласува! Петицията да се гласува!

Наложи се да се премине към гласуване.

— Нека онези, които не признават Луи XVI и никакъв друг крал, вдигнат ръка — каза непознатият.

Едно толкова голямо мнозинство вдигна ръцете си, че нямаше нужда да се прибягва до по-нататъшно гласуване.

— Това е добре — каза провокаторът. — Утре в неделя, на 17 юли, цял Париж ще бъде тук, за да подпише петицията. Аз, Бийо, се наемам да го предупредя.

При името Бийо всеки разпозна страховития арендатор, който, придружен от адютанта на Лафайет, бе арестувал краля във Варен и го беше довел в Париж.

Така с първия удар бяха надминати и най-дръзките от корделиерите и якобинците. И от кого? От един човек от народа, ще рече от инстинкта на масите. Така че Камий Демулен, Дантон, Брисо и Петион заявиха, че по тяхно мнение подобен акт не би могъл да се размине, без да повдигне буря, и е важно най-напред да бъде издействано от градската управа разрешение за утрешното събиране.

— Така да бъде — каза човекът от народа. — Издействайте го и ако не го издействате, ще го изискам аз!

Камий Демулен и Брисо бяха натоварени да го направят. Байи отсъстваше. Намериха само първия синдик^[1]. Той не пожела да поеме отговорност — не отказа съвсем, но и не разреши. Задоволи се устно да одобри петицията. Брисо и Камий Демулен напуснаха Кметството, смятайки, че са получили разрешението.

Щом си отидоха, първият синдик изпрати да предупредят Събранието за току-що направените пред него постъпки.

Събранието беше хванато в грешка. То не беше постановило нищо относно положението на Луи XVI като беглец и временно лишен от званието си на крал, настигнат във Варен, доведен обратно в Тюйлери и пазен след 26 юни като пленник.

Нямаше време за губене. Демьоние, с всички външни белези на враг на кралското семейство, представи един проектодекрет, съставен от тези думи:

Отстраняването от изпълнителна власт ще продължи дотогава, докато конституционният акт бъде представен на краля и приет от него.

Предложен в седем часа вечерта, в осем декретът беше приет с огромно мнозинство. И така петицията на народа се оказваше безполезна — кралят, отстранен само до деня, когато приеме конституцията, чрез това просто приемане ставаше крал, както преди.

Всеки, който поискаше свалянето от престола на краля, конституционно подкрепен от Събранието, щом кралят се покажеше разположен да изпълни това условие, щеше да се окаже бунтовник.

Обаче, тъй като положението беше тежко, бунтовниците щяха да бъдат преследвани с всички средства, които законът даваше на своите изпълнители.

Състоя се също и събрание на кмета и градския съвет вечерта в Кметството.

Заседанието започна в девет и половина часа.

В десет бяха решили, че на другия ден, 17 юли, от осем часа сутринта, декретът на Събранието не само ще бъде отпечатан и разлепен по стените на Париж, но и нещо повече — ще бъде обявен при звуците на тръби от глашатаите и приставите на града, които трябва да бъдат придружени от войска.

Един час, след като беше взето това решение, то стана известно на якобинците.

Якобинците се чувстваха твърде слаби. Дезертирането на повечето от тях при фьойаните ги оставяше изолирани и без сили. Те се огънаха.

Сантер, човекът от предградието Сен Антоан, известният пивовар от Бастилията, този, който трябваше да наследи Лафайет, се натовари от името на обществото да отиде на Марсово поле и да оттегли петицията. Корделиерите се показаха още по-предпазливи.

Дантон заяви, че ще прекара утрешния ден във Фонтене-су-Боа. Тъстът му, производителят на лимонада, имаше там малка полска къща. Лежандр почти му обеща да се присъедини към него, заедно с Демулен и Фрерон.

Семейство Ролан получиха малка бележка, в която ги предупреждаваха, че е безполезно да изпращат протеста си в Лион. Всичко беше изоставено или отложено.

Беше почти полунощ и госпожа Ролан току-що бе приключила с преписването на протеста, когато пристигна онази малка бележка от Дантон, от която нищо не можеше да се разбере.

Точно в този момент в една задна стая на кръчмата на Гро-Кайу двама мъже, довършвайки третата бутилка вино от двайсет су, приключваха с един странен проект. Това бяха един перукер и един инвалид.

— Ах, какви смешни мисли ви идват, господин Лажариет! — казваше инвалидът, смеейки се безсрамно и глупаво.

— Така е, бай Реми — подхвана перукерът. — Разбирате, нали? Преди изгрев слънце отиваме на Марсово поле. Повдигаме една дъска от олтара на родината. Пъхаме се под него и наместваме обратно дъската. После с един свредел, ама дебел свредел, правим дупки в пода… Утре ще дойдат тълпа млади и хубави гражданки на олтара на родината, за да подпишат петицията и, Бога ми, ние…

Безсрамният и глупав смях на инвалида се усили още повече. Беше очевидно, че във въображението си той вече гледа през дупките на олтара на родината.

Смехът на перукера не беше толкова добродушен. Почтеното и аристократично сдружение, към което принадлежеше, беше сринато от нещастията на времето. Емиграцията беше отмъкнала от артистите във фризьорството — според това, което видяхме като фризури при кралицата, фризьорството по онова време беше изкуство — та, както казахме, емиграцията беше отмъкнала от артистите във фризьорския занаят най-добрите им клиенти. Освен това Талма току-що беше изиграл ролята на Тит в „Береника“^[2] и прическата, която си беше направил, породи една нова мода, съгласно която косите се носеха къси и без пудра.

Така че, общо взето, перукерите бяха роялисти. Четете Прюдом и ще видите, че в деня на екзекуцията на краля един перукер си преряза гърлото от отчаяние.

Обаче щеше да бъде погоден хубав номер на всички патриотки, както ги наричаха малкото важни дами, които бяха останали във Франция, да се надникне под полите им и майстор Лажариет да поддържа цял месец утринните си разговори с тези еротични спомени. Мисълта за тази шега му бе хрумнала, докато си пийваше с един стар добряк от своите приятели и той я съобщи на този, който усети как потръпват нервите на крака му, който бе оставил при Фонтьоноа и който държавата великодушно беше заменила с дървен.

Като следствие от това двамата пиячи поискаха четвърта бутилка, която стопанинът побърза да им донесе.

Тъкмо я бяха започнали, когато на инвалида на свой ред му хрумна една идея.

Тя се състоеше в това, да вземат едно малко буренце, да пресипят бутилката в него вместо в чашите си, да присъединят към нея още две бутилки и оставайки за кратко жадни, да отнесат буренцето със себе си. Инвалидът обосноваваше предложението си с аксиомата, че е твърде горещо да се гледа нагоре.

Перукерът благоволи да се усмихне. И понеже кръчмарят направи забележка на двамата си гости, че няма полза да стоят в кръчмата, ако няма да пият, нашите двама стари вълци направиха сделка с него за един свредел и едно буренце, пъхнаха свредела в джоба, преляха трите си бутилки вино в буренцето и когато удари полунощ, се отправиха в тъмнината към Марсово поле. Повдигнаха дъската и с буренцето между тях двамата си легнаха на меко на пясъка и заспаха.