Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (28)

27.
Шатле

За да се разбере цялото значение на триумфа на Мирабо и, косвено, на монархията, чийто пълномощник беше станал, трябва да кажем на читателите какво представляваше Шатле.

Между другото, едно от първите му съдебни решения ще даде материал за една от най-ужасните сцени, които са се разиграли на „Грев“ през 1790 година. Сцена, която не е чужда на нашия сюжет и непременно ще намери място в края на този разказ.

Шатле, който от XIII век има голямо историческо значение и като трибунал, и като затвор, получи своето всемогъщество, което упражнява в течение на пет столетия, от добрия крал Луи IX.

Един крал — Филип-Август^[1] — беше строител. Той построи „Нотр Дам“, или почти.

Основа болниците „Трините“, „Сент Катрин“ и „Сен Никола“ в Лувъра.

Той павира улиците на Париж, които, покрити с кал и тиня, му пречели със смрадта си, казва хрониката, да наблюдава през прозореца си.

Наистина той имаше един голям източник на средства за всички тия разходи. Източник, който неговите наследници нещастно изчерпаха — това бяха евреите. През 1189 година той беше засегнат от лудостта на времето.

Лудостта на времето беше желанието да се отнеме Йерусалим от мюсюлманските принцове на Азия. Той се съюзи с Ричард Лъвското сърце и тръгна за светите места^[2].

Но преди да тръгне, за да не загубят добрите парижани времето си и за да не би през изгубените мигове да помислят да се бунтуват срещу него, той им остави един план и им нареди да започнат да го изпълняват незабавно след тръгването му.

Този план включваше една нова крепостна стена, която да бъде построена в града, стена, за която, казахме, той сам даде предложение и която трябваше да се състои от един солиден зид, подобен на зидовете от XII век, снабден с кукички и порти. Тази стена беше третата, която опасваше Париж.

Както добре се разбира, архитектите, натоварени с тази работа, не бяха взели точно мярката на тяхната столица. Тя бе нараснала твърде бързо след Хю Капе^[3] и обещаваше скоро да излезе извън третата стена, както бе излязла иззад предишните две.

Тогава й сложиха хлабав пояс и в този пояс затвориха като предпазна мярка за бъдещето едно множество от бедни малки махали, предназначени да станат по-късно части от голямото цяло.

Тези махали и села, колкото и да бяха бедни, си имаха своето феодално правосъдие.

Обаче всички тези феодални правосъдия, които през повечето време си противоречаха едно на друго, затворени в същата крепостна стена, оказваха по-чувствителна съпротива и завършваха, като се сблъскваха толкова силно, че създаваха голям смут в тази странна столица.

Имаше в тази епоха един сеньор от Винсен, имащ най-много причини да се оплаква от този конфликт, като никой друг да търси начин да го разреши и да му сложи край.

Този сеньор бе Луи XVI.

Защото е добре да научат както малките деца, така и възрастните, че когато Луи XVI раздавал правосъдие под знаменития дъб, той е раздавал правосъдие като сеньор, а не като крал.

Той разпоредил впоследствие, когато станал крал, всички дела, разглеждани от сеньорските съдилища, да бъдат отнасяни по апелативен път до неговия съд в Шатле дьо Пари.

По този начин юрисдикцията на Шатле се оказала всемогъща, натоварена да съди като последна инстанция.

Шатле останал върховен трибунал чак до момента, когато парламентът, присвоявайки си на свой ред правата върху кралското правосъдие, заявил, че ще разглежда по апелативен път делата, гледани в Шатле.

Но Събранието бе отменило парламентите.

— Ние ги погребахме живи — каза Ламе на излизане от заседанието.

И на мястото на парламентите, по настояване на Мирабо, тя върна на Шатле старата му власт, увеличена с нови възможности.

Голям триумф за монархията бе, че престъпленията за обида на нацията, произлизащи от военното положение, щяха да бъдат отнасяни до един трибунал, който й принадлежеше.

Първото престъпление, което съдът в Шатле трябваше да разгледа, беше това, за което ще разкажем.

В деня на обнародването на закона двама от убийците на нещастния Франсоа бяха обесени на площад „Грев“, без да има друг процес, освен общественото обвинение и всеизвестността на престъплението.

Третият, който беше вербовчикът Фльор-д’Епин, чието име вече споменахме, беше съден по редовната процедура и, разжалван и осъден от съда в Шатле, той пое по същия път, за да го застигне вечността на двамата му другари.

Оставаха две дела за разглеждане.

Това на главния бирник Ожар. И това на генералния инспектор на швейцарците, Пиер-Виктор дьо Безенвал. Това бяха двама души, предани на двора. Затова побързаха да прехвърлят делата им в Шатле.

Ожар беше обвинен, че е създал фондове, от които камарилата^[4] на кралицата е плащала през юли на тълпите, събрали се на Марсово поле. Ожар беше по-малко известен, арестът му не вдигна шум. Населението не се интересуваше от него. Съдът в Шатле го оправда без много скандали. Оставаше Безенвал.

Делото на Безенвал беше различно — името му се ползваше с лоша популярност в пълния смисъл на думата.

Той бе командвал швейцарците при Ревейон, при Бастилията и на Марсово поле. Народът помнеше, че той бе натоварен и с трите случая, и нямаше да има нищо против, ако го обесят за отплата.

Точните заповеди, които бяха дадени от двора на съда в Шатле, бяха, че под никакъв предлог нито кралят, нито кралицата не желаят да бъде осъден господин Дьо Безенвал.

Нищо по-малко от тази двойна защита не можеше да го спаси.

Той самият се бе признал за виновен, защото след превземането на Бастилията Безенвал избягал. Арестуван на половината път до границата, той беше върнат в Париж.

И така, когато влезе в залата, го поздравиха с почти единодушни викове: „Смърт!“

— Безенвал на фенера! Безенвал на бесилката! — ревяха от всички страни.

— Тишина! — викаха присъстващите.

С голяма мъка тишината бе възстановена.

Един от присъстващите се възползва от това.

— Искам — извика той с великолепен басов глас, — да го разрежат на трийсет парчета и да изпратят по едно на всеки кантон.

Но въпреки тежестта на обвинението и въпреки озлоблението на публиката, Безенвал беше оправдан.

Възмутен от това двойно оправдание, един от слушателите написа тези четири стиха върху парче хартия, смачка го на топче и го хвърли на председателя.

Председателят вдигна топчето, разгъна го и прочете следното четиристишие:

Магистрати, Ожар що оправдахте,

що оправдахте Безенвал, вие и чумата ще оправдаете,

защото попивателната сте, която

петното вдига, но по нея то остава.

Четиристишието беше подписано. Това не бе всичко — председателят се обърна, за да потърси автора. Авторът стоеше на една пейка, привличайки с жестове погледа на председателя.

Но погледът на председателят се сведе пред него. Той изобщо не посмя да накара да го арестуват.

Наистина този автор беше Камий Демулен^[5], подстрекателят от Пале Роаял.

Тогава един от онези, които излизаха в забързана тълпа и който по облеклото можеше да бъде взет за обикновен буржоа от Маре, се обърна към един от съседите си, поставяйки ръка на рамото му, макар онзи да изглеждаше принадлежащ към по-горната класа, и му каза:

— Е, добре, какво мислите за тези две оправдателни присъди, господин Жилбер?

Този, към когото се обръщаха, потрепера, погледна събеседника си и като позна лицето, както беше познал гласа, отвърна:

— Вас трябва да питат за това, учителю. Вас, който знаете всичко — настояще, минало, бъдеще!

— Е, какво пък, аз мисля, че след тези двама оправдани виновници трябва да се каже: „Горко на невинния, който ще бъде трети!“

— И защо мислите, че ще последва някой невинен? — попита Жилбер. — И че който ги последва, ще бъде наказан?

— Ами по простата причина — отвърна събеседникът му с присъщата си ирония, — че е съвсем обичайно за този свят добрите да страдат заради лошите.

— Сбогом, учителю — каза Жилбер, протягайки ръка на Калиостро, — защото сигурно по казаните няколко думи сте разпознали страховития скептик.

— И защо сбогом?

— Защото имам работа — отвърна Жилбер, усмихвайки се.

— Среща?

— Да.

— С кого? С Мирабо, Лафайет или кралицата?

Жилбер се спря и изгледа обезпокоен Калиостро.

— Знаете ли, че понякога ме плашите? — каза му той.

— Напротив, би трябвало да ви, успокоявам — отвърна Калиостро.

— Как така?

— Нима не съм ваш приятел?

— Вярвам, че е така.

— Бъдете сигурен и ако искате едно доказателство… Елате с мен и аз ще ви дам такива секретни подробности за пазарлъка, който вие смятате за много таен, и които вие, който си въобразявате, че го водите, не знаете.

— Чуйте! — каза Жилбер. — Може би вие се надсмивате над мен с помощта на някоя от онези важни особи, които са ви близки. Но няма значение, обстоятелствата, при които действаме, са толкова тежки, че бих приел едно разяснение, та дори да ми бъде предложено лично от Сатаната. Следвам ви навсякъде, където пожелаете да ме заведете.

— О, бъдете спокоен! Няма да е много далеч и ще бъде на място, което не ви е непознато. Позволете ми да повикам онзи празен фиакър, който минава. Костюмът, с който излязох, не ми позволи да използвам собствената си кола и коне.

И наистина той направи знак на един фиакър, който минаваше от другата страна на кея.

Фиакърът се приближи и двамата се качиха.

— Къде трябва да ви закарам, наши буржоа? — кочияшът попита Калиостро, сякаш разбрал, че макар и по-просто облечен, този, към когото се обръща, води другия там, където е угодно на волята му да го отведе.

— Знаеш къде — каза Балзамо, като направи на този човек един масонски знак.

Кочияшът гледаше Балзамо с учудване.

— Простете, господине — каза той, отвръщайки на знака, — не ви познах.

— Но не и аз — каза Калиостро с твърд и надменен глас, — защото колкото и да са многобройни поданиците ми, аз ги познавам от първия до последния.

Кочияшът затвори вратичката, качи се на капрата и подкара в пълен галоп конете си, превеждайки колата през онзи лабиринт от улици, който води от Шатле чак до булевард „Фийдю-Калвер“. После оттам продължи да препуска към Бастилията и спря чак на ъгъла на улица „Сен Клод“.

След като колата спря, вратичката беше отворена с бързина, която свидетелстваше за почтителното усърдие на кочияша.

Калиостро направи знак на Жилбер да слезе пръв и докато слизаше, на свой ред попита:

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Да, господине — отвърна кочияшът, — и щях да ви докладвам тази вечер, ако нямах късмета да ви срещна.

— Говори тогава.

— Това, което имам да кажа, господине, не трябва да бъде чуто от ушите на непросветените.

— О! — каза Калиостро, като се усмихна. — Този, който ни слуша, изобщо не е непросветен!

Ставаше въпрос за Жилбер, който от дискретност се отдалечи. При все това той не можеше да се въздържи да не поглежда с едното око и да се слуша с едното ухо. Той видя как при разказа на кочияша на лицето на Балзамо се появи горчива усмивка. Той чу двете имена на маркиз Дьо Фаврас. Когато докладът свърши, Калиостро извади един двоен луи от джоба си и поиска да го даде на кочияша. Но той поклати глава.

— Господинът добре знае, че ни е забранено от върховното събрание да караме да ни се плаща за докладите.

— Та аз изобщо не ти плащам за доклада — каза Балзамо, — а за возенето.

И като взе луидора, кочияшът добави:

— Благодаря, господине, ето че направих надницата.

И като скочи с лекота на капрата, той потегли в едър тръс, плющейки с камшика си и оставяйки Жилбер напълно учуден от това, което току-що чу и видя.

— Е, добре — каза Калиостро, който от няколко секунди държеше вратата отворена, без Жилбер да съобрази да влезе, — ще минете ли, скъпи докторе?

— Ето ме! — каза Жилбер. — Извинете.

И той прескочи прага толкова замаян, че се олюляваше като пиян.