Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (90)

89.
Жан-Батист Друе

Думите на краля: „Ние ще се опитаме да съберем сведения тук“, се обясняваха от наличието на две или три къщи, като предни постове пред горния град, които стояха от дясната страна на пътя.

Една от тези къщи, най-близката, дори беше отворила врати при шума на двете коли и през процепа на вратата се виждаше светлина. Кралицата слезе, хвана под ръка господин Дьо Малден и се отправи към къщата. Но при тяхното приближаване вратата се затвори.

Все пак вратата не беше блъсната толкова бързо, че господин Дьо Малден, който беше забелязал недотам гостоприемните намерения на стопанина на къщата, имаше време да се хвърли напред и да спре вратата, преди езичето да е влязло в отвора. Под натиска на господин Дьо Малден, въпреки че се опитваха да я избутат обратно, вратата се отвори.

Зад вратата, правейки усилие да я затвори, стоеше един човек на около петдесетина години, с боси крака, облечен в халат, а ходилата му бяха обути в пантофи.

Както разбирате, не мина без известно учудване това, че човекът с халата се усети изтикван навътре в собствената си къща и видя как вратата му се отваря от един непознат, зад когото стоеше жена.

Човекът с халата хвърли един бърз поглед към кралицата, чието лице беше осветено от фенера, който той държеше в ръката си и потрепера.

— Какво искате, господине? — попита той господин Дьо Малден.

— Господине — отвърна телохранителят, — ние не познаваме Варен и ви молим да бъдете така добър да ни покажете пътя за Стене.

— И ако го направя — каза непознатият, — ако се узнае, че съм ви дал това сведение, ще бъда загубен, защото съм ви го дал?

— Ах, господине! — каза телохранителят. — Бихте могли да поемете известен риск, вие сте твърде любезен, за да не услужите на една жена, която се намира в опасно положение.

— Господине — отговори човекът с халата, — лицето, което е зад вас, не е просто жена…

Той се приближи до ухото на господин Дьо Малден и му каза съвсем тихо:

— Това е кралицата!

— Господине!

— Познах я.

Кралицата, която чу, или отгатна казаното току-що, дръпна господин Дьо Малден назад.

— Преди да продължим — каза тя, — предупредете краля, че съм разпозната.

Господин Дьо Малден за секунда изпълни заръката.

— Е, добре — каза кралят, — помолете този човек да дойде и да разговаря с мен.

Господин Дьо Малден се върна обратно. После, като помисли, че е безполезно да потайничи, каза:

— Кралят иска да говори с вас, господине.

Човекът въздъхна, събу пантофите си и с боси крака, за да вдига по-малко шум, тръгна към вратичката.

— Вашето име, господине? — попита най-напред кралят.

— Господин Дьо Префонтен, сир — отвърна той, колебаейки се.

— Какъв сте?

— Майор от кавалерията и рицар на кралския и военен орден на Свети Луи.

— В двойното си качество на майор и на рицар на ордена на Свети Луи вие два пъти сте ми давали клетва за вярност, господине. Така че ваш дълг е да ми помогнете в затруднението, в което се намирам.

— Разбира се — отвърна, заеквайки майорът, — но моля Ваше Величество да побърза, биха могли да ме видят.

— Ех, господине! — каза господин Дьо Малден. — Толкова по-добре, като ви видят! Няма да имате никога по-добър случай да изпълните дълга си!

Майорът, който изглежда не беше на същото мнение, издаде нещо като стон. Кралицата сви рамене от състрадание и нетърпеливо тропна с крак. Кралят й направи знак. После, обръщайки се към майора, подхвана:

— Господине, случайно да сте чули, че коне очакват една кола, която трябва да мине, и да сте виждали хусари, които са разположени в града от вчера?

— Да, сир, конете и хусарите са от другата страна на града. Конете са в странноприемницата „Великият монарх“. Хусарите вероятно са в казармата.

— Благодаря, господине… Сега се приберете у дома. Никой не ви е видял, така че нищо няма да ви се случи.

— Сир!

Без повече да го слуша, кралят протегна ръка на кралицата, за да й помогне да се качи обратно в колата, и обръщайки се към телохранителите, които чакаха заповедите му, каза:

— Господа, на капрата и към „Великият монарх“!

Двамата офицери заеха местата си и извикаха на пощальоните: „Към «Великият монарх»!“

Но в същия миг от гората излетя нещо като привидение на кон, един фантастичен конник, който им пресече пътя по диагонал и извика:

— Пощальони, нито крачка повече!

— Защо така? — попитаха пощальоните учудено.

— Защото возите краля, който бяга. Но в името на нацията ви нареждам да не мърдате!

Пощальоните, които вече бяха направили движение да подкарат колата, спряха, шепнейки:

— Кралят!

Луи XVI видя, че е настанал върховен миг.

— Кой сте вие, господине — провикна се той, — та раздавате заповеди тук?

— Обикновен гражданин… Само че представлявам закона и говоря от името на нацията. Пощальони, не мърдайте, нареждам ви за втори път! Вие ме познавате добре — аз съм Жан-Батист Друе, син на станционния надзирател от Сен-Менеулд.

— О, нещастникът! — викнаха двамата телохранители, скачайки от капрата с ловджийските си ножове в ръце. — Това е той!

Но преди краката им да стъпят на земята, Друе препусна по улиците на долния град.

— Ах! Шарни, Шарни! — прошепна кралицата. — Какво се е случило?

Тя влезе навътре в колата, почти безразлична към ставащото. Какво се беше случило с Шарни и как така бе оставил Друе да се измъкне? Вечната съдба!

Конят на господин Дандоан беше добър бегач, но Друе имаше двайсет минути преднина пред графа. Трябваше да се наваксат тези двайсет минути.

Шарни заби шпори в корема на коня си, конят подскочи, издиша пара през ноздрите си и се понесе с най-голяма бързина.

От своя страна, Друе, без да знае дали е преследван или не, препускаше в бесен кариер.

Само че Друе яздеше обикновен пощенски кон, а Шарни чистокръвно животно.

От това следваше, че за една левга Шарни навакса една трета от преднината на Друе.

Тогава Друе се усети, че е преследван, и удвои усилията си, за да се изплъзне от този, който заплашваше да го настигне.

На края на втората левга Шарни продължи да го настига по същия начин и Друе се обръщаше все по-често назад с нарастващо безпокойство. Друе беше тръгнал толкова набързо, че не беше взел никакво оръжие.

Обаче младият патриот не се плашеше от смъртта — той вече го беше доказал преди, — но се плашеше да не бъде спрян по пътя си, страхуваше се да не остави краля да избяга, страхуваше се да не му се изплъзне съдбовната възможност да стане знаменитост.

Имаше да измине още две левги, преди да стигне в Клермон. Но беше очевидно, че щеше да бъде настигнат към края на първата левга или по-точно на третата от тръгването му от Сен-Менеулд. И все пак, сякаш за да възбуди усърдието му, той чувстваше пред себе си колата на краля.

Казваме, че я чувстваше, защото, както знаем, беше някъде към девет часът вечерта и въпреки че бяха най-дългите дни в годината, нощта започваше да пада. Друе удвои ударите с шпорите и камшика. Той беше на не повече от три четвърти левга от Клермон, но и Шарни беше на не повече от двеста крачки от него.

Без никакво съмнение — Друе знаеше, че във Варен няма поща, — кралят щеше да продължи пътя си през Вердюн.

Друе започваше да се отчайва — преди да настигне краля, щеше да бъде настигнат сам.

На половин левга от Клермон той чуваше ясно галопиращия кон на Шарни, който го настигаше, и изцвилването на коня на Шарни отговаряше на изцвилването на неговия кон.

Трябваше да се откаже от гонитбата или да се реши да се изправи лице в лице срещу противника си. Но, както вече казахме, Друе нямаше оръжие, с което да се изправи срещу графа.

Изведнъж, когато Шарни беше на не повече от петдесет крачки от него, пощальоните, които се връщаха с разпрегнатите си коне, пресрещнаха Друе. Друе позна, че са същите, които караха колите на краля.

— А! Това сте вие… По пътя за Вердюн, нали?

— Какво!? — попитаха пощальоните.

— Питам ви — повтори Друе — дали колите, които карахте, потеглиха по пътя за Вердюн?

— Не — извикаха пощальоните, — по пътя за Варен.

Друе изрева от радост. Той беше спасен, а кралят беше изгубен!

Ако кралят беше продължил по пътя за Вердюн, той трябваше, понеже пътят вървеше по права линия от Сен-Менеулд за Вердюн, да следва този прав път. Но кралят беше поел по пътя от Клермон за Варен. Варенският път се отклоняваше наляво под почти остър ъгъл.

Друе се устреми в гората на Аргон, на която познаваше всички криволици. Минавайки напряко през гората, той щеше да спечели четвърт час преднина пред краля, освен това тъмнината щеше да го закриля.

Шарни, който познаваше общата топография на местността почти толкова добре, колкото и Друе, разбра, че Друе му се изплъзва и на свой ред нададе гневен вик. Почти едновременно с Друе той подкара коня си по тясната равнина, която отделяше пътя от гората, викайки:

— Стой! Стой!

Но Друе нямаше желание да отговори. Той се наведе над шията на коня си, подкарвайки го с шпори, нагайка и глас. Само да стигне гората, това е всичко, което му трябва, и е спасен!

Той стигна до гората. Само че, за да я достигне, трябваше да мине на десет крачки от Шарни. Шарни извади единия от пистолетите си и се прицели в Друе.

— Спри! — каза му той. — Или си мъртъв!

Друе се наведе още повече над шията на коня си и го подкара още по-бързо. Шарни натисна спусъка, но искрите от кремъка, ударил се в подсипа, просветнаха самотно в тъмнината. Побеснял, Шарни хвърли пистолета си по Друе, извади втория и се хвърли в гората след беглеца, съзирайки го пред дърветата, стреля втори път, но както и първия, пистолетът му засече!

Тогава той си спомни, че когато се отдалечаваше в галоп, господин Дандоан му беше извикал нещо, което той не беше разбрал.

— Ах, сбъркал съм коня! — каза той. — И, разбира се, той ми е викнал, че пистолетите на коня, който вземам, не са заредени. Няма значение, ще настигна този негодник и ако трябва, ще го удуша със собствените си ръце!

И той отново се хвърли в преследване на сянката, която се виждаше все още в тъмнината.

Но едва беше изминал стотина крачки в тази гора, която не познаваше, когато конят му пропадна в една яма. Шарни се изтърколи презглава, стана, скочи отново в седлото, но Друе беше изчезнал!

Ето как Друе се изплъзна на Шарни. Ето как се появи на пътя, подобен на заплашително привидение, заповядвайки на пощальоните, возещи краля, да не правят нито крачка повече.

Пощальоните се спряха, понеже Друе ги беше призовал в името на нацията, което започваше да има по-могъщо влияние от името на краля.

Едва Друе бе навлязъл в долния град, когато в замяна на шума от копитата на неговия кон, се шум от галопиращи копита, който се приближаваше. Изидор се появи от същата улица, по която бе поел Друе. Неговите сведения бяха същите като онези, които беше дал господин Дьо Префонтен:

Конете на господин Дьо Шоазьол и господата Дьо Буйе и Дьо Режкур са на другия край на града в странноприемницата „Великият монарх“.

Третият офицер, господин Дьо Рориж, е в казармата, заедно с хусарите.

Един момък от малко кафене, който затваряше заведението си, му беше дал тези уж точни подробности. Но вместо радостта, която мислеше, че ще донесе на знаменитите пътници, той ги намери потънали в най-дълбоко вцепенение. Господин Дьо Префонтен се вайкаше. Двамата телохранители заплашваха нещо невидимо и непознато. Изидор спря насред разказа си…

— Какво е станало, господа? — попита той.

— Не видяхте ли по тази улица един човек, който минава в галоп?

— Да, сир — каза Изидор.

— Е, добре, този човек беше Друе — каза кралят.

— Друе! — провикна се Изидор с дълбока болка в сърцето. — Тогава брат ми е мъртъв!

Кралицата нададе вик и скри лице в дланите си.